Стивън Кинг
Под купола (122)

8.

Докато Джини се опитваше да спре кръвоизлива на Сами Буши, а Туич се грижеше за критично обезводнения Литъл Уолтър, Ръсти Евърет седеше безмълвен на една пейка в парка зад градския съвет. Пейката се намираше под разперените клони на висок смърч и мъжът си мислеше, че е невидим за външния свят под сянката им. Поне докато седеше неподвижно.

Пред очите му се случваха интересни неща.

Бе възнамерявал да отиде направо в хранилището зад кметството (Туич го бе нарекъл „бараката“, ала продълговатата дървена постройка, която приютяваше и четирите снегорина на Честърс Мил, представляваше нещо доста по-голямо) и да провери как е положението с пропана, обаче точно тогава се появи една от полицейските коли. Тя спря — зад волана бе Франки Делесепс — и Рени Младши изскочи от предната дясна врата. Двамата размениха няколко думи, след което Делесепс потегли сам.

Младши изкачи каменното стълбище пред входа на полицейския участък, ала вместо да влезе вътре, приседна на стъпалата и започна да масажира слепоочията си, сякаш имаше главоболие. Ръсти реши да почака. Не искаше да бъде спипан в хранилището с енергийните запаси на града, особено пък от сина на градския съветник Рени.

По едно време Младши извади мобилния телефон от джоба си, допря го до ухото си, заслуша се, каза нещо и пак го прибра. И пак се зае със слепоочията си. Доктор Хаскел беше казал нещо за този младеж. Мигрена ли беше? Определено приличаше на мигрена. И в подкрепа на това свидетелстваше не само масажът на слепоочията, но и начинът, по който Младши бе навел главата си…

„Сякаш се опитва да ограничи зрителното си поле“ — помисли си Ръсти. Сигурно бе забравил имитрекса или зомига вкъщи. Ако Хаскел изобщо му бе предписал подобни медикаменти, естествено.

Ръсти се понадигна от мястото си — в момента Младши не изглеждаше особено наблюдателен, следователно едва ли щеше да го забележи, ако прекоси набързо парка и се приближи откъм задната страна на съвета, — ала зърна нещо, което го накара да седне обратно на пейката. Дейл Барбара, готвачът на аламинути, който бе повишен в чин полковник (от самия президент, както твърдяха някои) стоеше под тентата на „Глобус“, притаил се сред сенките също като него. И Ръсти имаше чувството, че Барбара също наблюдава младия господин Рени.

Интересно.

Очевидно и Барбара бе стигнал до извода, който Ръсти вече си беше направил — че Младши не стои на пост, а чака. Най-вероятно някой, който да мине оттам с колата си. Тогава Барбара прекоси бързо улицата и — след като вече бе извън полезрението на Рени Младши — се спря, за да прочете съобщението на таблото за обяви. После влезе вътре.

Ръсти реши да остане още известно време на мястото си. Под дървото му беше приятно, а и бе любопитен кого ли чака Младши. Хората все още се връщаха от „Дипърс“ (някои с удоволствие биха останали, ако имаше обилни количества алкохол) и повечето от тях, също като младежа на стълбите пред полицията, бяха увесили носове. Но не от болка, каза си Ръсти, а от отчаяние. А може би и болката, и отчаянието бяха едно и също нещо. Струваше си да се замисли над това, но навярно някой друг път.

Защото се появи една кола, която нямаше как да бъде сбъркана — ненаситният за бензин черен хамър на Големия Джим Рени. Клаксонът му проехтя нетърпеливо и стресна трима пешеходци, които вървяха по улицата. Те се разбягаха като овце.

Джипът спря пред полицейското управление. Младши вдигна глава, обаче така и не се изправи. Вратите се отвориха. От шофьорската седалка се надигна Анди Сандърс, а от тази до него — Рени. Ръсти повдигна учудено вежди — Големия Джим да даде на друг да управлява любимото му черно бижу? Не си спомняше да е виждал друг човек зад волана на чудовищния джип. „Може пък да е решил да повиши Анди от свое кученце в свой шофьор“ — помисли си, ала щом зърна как Големия Джим изкачва стълбите пред участъка, отхвърли тази хипотеза.

Като повечето медицински лица с голям опит той имаше набито око и можеше да поставя диагнози от разстояние. Естествено никога не би предписал лечебен курс въз основа на подобни наблюдения, ала можеше веднага да различи човека, на когото преди шест месеца са сложили ставна протеза, от страдащия от хемороиди. И то само по походката. Жената със схванат врат пък обръщаше не лицето си, а цялото си тяло, когато искаше да погледне през рамо, а детето, хванало въшки на летния лагер, чешеше главата си по изключително характерен начин. Сега Големия Джим притискаше длан към горната част на забележителното си шкембе — типично за човек, който е с извадено рамо. Ето защо не бе никак изненадващо, че Сандърс е бил произведен в почетната титла „водач на хамъра“.

Тримата мъже заговориха. Младши продължаваше да седи на стъпалата. По някое време Сандърс приседна до него, бръкна в джобовете си и извади нещо, което проблесна на мътната следобедна светлина. Зрението на Ръсти бе добро, но тъй като ги деляха около петдесетина метра, не можа да различи добре предмета. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че е или от стъкло, или от метал. Тогава Рени посочи към джипа — със здравата си ръка — и Младши поклати глава. Тогава и Сандърс посочи към джипа. Младши отново отказа (Ръсти предполагаше, че това бе значението на жеста му), след което сведе глава и възобнови масажа на слепоочията си. Двамата по-възрастни мъже се спогледаха, като Анди изви врата си, понеже продължаваше да седи на стъпалата. Както и в сянката на Рени старши, помисли си Ръсти. Големия Джим вдигна рамене и разпери ръце — жест, чието недвусмислено значение беше: „Е, май не можем да направим нищо друго.“ Тогава Сандърс се изправи и двамата влязоха в участъка. Междувременно Рени старши се спря за миг, за да потупа сина си по рамото. Младши не реагира. Продължи да си седи на същото място, сякаш смяташе да остане там в близките сто години. На входа Анди отвори угоднически вратата и направи път на спътника си, а сетне го последва във вътрешността на сградата.

Двамата градски съветници едва се бяха скрили от погледа му, когато от кметството излезе доста странна групичка — застаряващ джентълмен и млада дама в компанията на две деца — момче и момиче. Хлапетата се държаха за ръце, а момичето носеше шахматна дъска под мишница. Момченцето изглеждаше посърнало и унило като Младши… и също като него търкаше едното си слепоочие със свободната си ръка. Четиримата тръгнаха по една от главните алеи на парка и не след дълго се озоваха точно пред пейката на Ръсти.

— Здравейте — каза момичето с жизнерадостен тон. — Аз съм Алис. А това е Ейдън.

— Ще живеем в къщата на праподобната — заяви намусено Ейдън. Детенцето продължаваше да търка слепоочието си и изглеждаше доста пребледняло.

— Това е чудесно — отвърна Ръсти. — Да знаеш на мен как ми се живее там!

Междувременно мъжът и жената настигнаха децата. Държаха се за ръце. Баща и дъщеря, предположи той.

— Всъщност отиваме да поговорим с преподобната Либи — заяви жената. — Случайно да знаете дали се е върнала?

— Нямам никаква представа — вдигна рамене той.

— Е, в такъв случай просто ще я почакаме. В къщата на праподобната — добави тя, усмихна се на възрастния си спътник и Ръсти изведнъж си каза, че може и да не са баща и дъщеря. — Най-малкото портиерът така ни посъветва.

— Ал Тимънс ли? — Медикът се сети, че бе видял Ал да се качва в пикапа на Бърпи.

— Не, другият — отвърна възрастният мъж. — Каза, че преподобната може да ни намери къща, където да се настаним.

Ръсти кимна.

— Значи сте говорили с Дейл, нали?

— Не си спомням да ни се е представял — намръщи се дамата.

— Хайде! — Момчето пусна ръката на сестра си и задърпа жената. — Искам да поиграем на онази другата игра, която ми обеща! — Тонът му обаче издаваше по-скоро раздразнение, отколкото нетърпение, и Ръсти предположи, че се дължи или на преживян стрес, или на някакво физическо неразположение. „Дано да е просто лека настинка — помисли си. — Последното, което ни трябва сега, е грипна епидемия.“

— Загубили са се с майка си — довери му шепнешком жената. — И сега ние се грижим за тях.

— Много мило от ваша страна — рече той. И беше искрен. — Синко, боли ли те главата?

— Не.

— А гърлото?

Момчето, което се казваше Ейдън, поклати глава. Тъжните му очи бяха вперени в Ръсти.

— И знаете ли какво? Хич даже не ми пука, ако тази година не играем на „номер или лакомство“!

— Ейдън Епълтън! — извика Алис, потресена от думите на братчето си.

Ръсти се усмихна.

— Така ли? И ще ми кажеш ли защо?

— Защото мама ни остави тук и отиде за скуски!

— Иска да каже „закуски“ — добави момичето (вече с по-мек тон).

— Отиде за кремки — изсумтя Ейдън. Изглеждаше като дребно старче — начумерено дребно старче. — Страх ме е да обикалям на Хелоуин без мама.

— Хайде, Каро — обади се възрастният мъж. — Трябва да…

Ръсти се надигна от пейката.

— Може ли да ми отделите една минута, госпожо? На две крачки оттук…

Каро изглеждаше смутена и объркана, обаче го последва от другата страна на големия смърч.

— Да е имало момчето някакви пристъпи напоследък? — попита той. — Примерно изведнъж да захвърли това, което прави… и да застане неподвижно за известно време… да се втренчи в една точка… или да мляска с устни…

— Нищо подобно — заяви възрастният мъж, който също ги бе последвал.

Жената се съгласи, но на лицето й се бе изписала тревога.

Спътникът й го забеляза и изгледа намръщено Ръсти.

— Вие лекар ли сте?

— Парамедик съм. Помислих си, че…

— Е, оценяваме загрижеността ви, господин…

— Ерик Евърет. Наричат ме Ръсти.

— Оценяваме загрижеността ви, господин Евърет, но смятам, че е лишена от основание. Не забравяйте, че тези деца са били разделени от майка си…

— И са преживели две нощи, без да се хранят — допълни Каро. — И тъкмо решили да тръгнат към града, когато двама… полицаи — тя сбърчи нос, сякаш думата миришеше лошо — … са ги открили.

Ръсти кимна.

— Да, това донякъде обяснява нещата. Макар че момичето изглежда съвсем спокойно.

— Децата реагират по различен начин. Време е да тръгваме. Отдалечават се от нас, Търс!

Алис и Ейдън тичаха през парка и ритаха насъбралите се купчинки пъстра шума. Момичето размахваше шахматната дъска и надаваше възгласи: „Отиваме при праподобната! При пра-подобната!“ Братчето й я следваше по петите и също викаше с пълно гърло.

„Сигурно момченцето е имало моментна дисоциативна фуга^[1]“ — помисли си Ръсти. Останалото е било просто съвпадение. И не само — кое американско хлапе не си мисли за Хелоуин през втората половина на октомври? Едно нещо обаче бе сигурно — ако по-късно някой разпиташе тези хора, те със сигурност щяха да си спомнят точно къде и кога са видели Ерик (Ръсти) Евърет. Дотук беше със секретната операция.

Прошареният мъж повиши глас:

— Деца! Успокойте се малко!

Младата жена се усмихна и подаде ръка на медика.

— Благодаря ви за загрижеността, господин Евърет… Ръсти.

— Вероятно се престаравам. Професионална деформация. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо. Това навярно е най-откаченият уикенд в историята на света. Да не го забравяме.

— Определено. Ако имате нужда от мен, елате в болницата или здравния център. — И той посочи към медицинския комплекс, който щеше да се вижда добре оттук, когато дърветата се разделят напълно с есенните си премени. „Ако листата опадат“ — помисли си Ръсти.

— А може да ви потърсим и тук, на тази пейка — добави усмихнато тя.

— Да, абсолютно.

— Каро! — В гласа на Търс се долавяха нотки на нетърпение. — Хайде, трябва да вървим!

Тя махна на Ръсти — по-скоро с пръсти, отколкото с длан — и забърза след останалите. Движеше се леко и грациозно. Той се зачуди дали Търс знаеше, че момичетата, чиято походка е лека и грациозна, почти винаги зарязват възрастните си любовници. Може би го знаеше. Може би му се бе случвало и преди.

Загледа ги как се отдалечават през парка към Независимата църква. Не след дълго дърветата ги закриха от погледа му. Когато се обърна към полицейския участък, Рени младши вече не беше там.

Остана още минута-две на мястото си, като барабанеше с пръсти по бедрата си. Накрая взе решение и се изправи. Проверката на газовите бутилки в градското хранилище можеше да почака. Далеч по-интересно му беше да узнае какво ли правеше в сградата на градския съвет единственият армейски офицер в Честърс Мил.