Стивън Кинг
Под купола (120)

6.

От мястото, където се намираше — до затворената каса на кино „Глобус“, под провисналата тента (киното бе излязло от бизнеса още преди пет години), пред Барби се откриваше чудесна гледка както към кметството, така и към полицейския участък. Младши седеше на стълбите пред участъка и масажираше усърдно слепоочията си, сякаш ритмичните включвания на сирената кънтяха болезнено в черепа му.

Ал Тимънс излезе от сградата на съвета и закрачи по улицата. Както обикновено, носеше сивата си униформа на портиер, ала Барби забеляза, че на врата му виси бинокъл, а на гърба му се мъдри водна пръскачка. Най-вероятно в момента в резервоара й нямаше вода, съдейки по лекотата, с която пристъпваше мъжът. Барби предположи, че Ал е включил противопожарната сирена.

„Хайде, Ал! — помисли си. — Побързай!“

На улицата бяха спрели няколко товарни автомобила. Първите два бяха пикапи, а третият — автомобил тип „баничарка“. И трите бяха боядисани в крещящ жълт цвят. Върху вратите на пикапите пишеше: „УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН «БЪРПИС»“, а на „баничарката“ се виждаше легендарният рекламен слоган: „ВСИЧКО ИМА В «БЪРПИС» — ОТ ЛАКОМСТВА ДО КЪРПИ!“ Самият Ромео седеше зад волана на първия пикап. Прическата му както обикновено представляваше невъобразим хаос от стърчащи на всички страни лимби и масури. До него седеше Бренда Пъркинс. В каросерията на пикапа имаше лопати, маркучи и чисто нова компресорна помпа, върху която все още стояха стикерите на производителя.

Ромео спря зад Ал Тимънс.

— Скачай отзад, партньоре! — подвикна му той и портиерът пъргаво се подчини. Барби се отдръпна назад, притаявайки се в сенките на провисналата тента. Не искаше някой да го забележи и да го извика да помага в потушаването на пожара на Битч Роуд; имаше далеч по-важна работа тук, в центъра на града.

Рени Младши продължаваше да седи на стълбите пред участъка с наведена глава и да масажира слепоочията си. Барби изчака пикапите да потеглят и побърза да прекоси улицата. Младши не вдигна очи, а миг по-късно Барби вече се бе скрил зад покритата с бръшлян фасада на градския съвет.

Барби изкачи на бегом стъпалата, прочитайки мимоходом съобщението на таблото за обяви: „ГРАДСКО СЪБРАНИЕ ЧЕТВЪРТЪК 19 Ч, АКО КРИЗАТА НЕ ПРИКЛЮЧИ“. Спомни си какво му беше казала Джулия: „Докато не чуеш Големия Джим Рени да политиканства и да държи гръмки речи, не го подценявай.“ Е, в четвъртък вечерта явно щеше да има такава възможност — по всяка вероятност Рени щеше да използва ораторските си заложби, за да запази статуквото.

„И за да се сдобие с още по-голяма власт“ — чу гласа на Джулия в главата си. Естествено, че ще се опита да го стори. С неизменното оправдание, че го прави за благото на града.

Сградата на градския съвет бе от дялани камъни, докарани от каменоломна преди сто и шейсет години, ето защо фоайето бе прохладно и сумрачно. Генераторът бе изключен; нямаше нужда да работи, при положение че сградата бе празна.

Само дето не беше съвсем така. В главната зала имаше някакви хора. Барби дочу гласове — заприличаха му на детски — и се приближи до високите врати от масивно дъбово дърво. Бяха широко отворени. Надзърна вътре и видя, че на масата на градските съветници се е разположил кльощав мъж с прошарена коса. Срещу него седеше очарователно десетгодишно момиченце с дълга коса. На масата между двамата се виждаше шахматна дъска и детето бе подпряло брадичката си с ръка, изучавайки следващия ход на съперника си. По-нататък, на пътечката между пейките, млада жена играеше на „прескочикобила“ с момченце на четири или пет годинки. Шахматистите бяха мълчаливи и вглъбени; другата двойка се смееше.

Барби понечи да се отдръпне, ала беше твърде късно. Младата жена бе вдигнала глава и го беше забелязала.

— Хей! Здрасти! — извика му тя. Вдигна момченцето на ръце и пристъпи към вратата. Шахматистите също погледнаха към него. Дотук с действията под прикритие.

Дамата му подаде свободната си ръка.

— Аз съм Каролин Стърджис. Джентълменът е моят приятел Търстън Маршал. Този малък господин е Ейдън Епълтън. Кажи „добър ден“, Ейдън!

— Добър ден — изрече детето с тъничкото си гласче и пъхна палец в устата си. Големите му сини очи наблюдаваха Барби с нескрито любопитство.

Междувременно момиченцето притича по пътечката и застана до Каролин Стърджис.

— Аз съм Алис Рейчъл Епълтън — представи се то. — Голямата сестра на Ейдън. Извади си палеца от устата, Ейд!

Ала момченцето не я послуша.

— Е, радвам се да се запозная с вас — каза Барби. Не се представи; всъщност даже му се искаше да бъде с някаква дегизировка като изкуствени мустаци или нещо подобно. Макар че проблемът може би не беше чак толкова сериозен. Бе почти сигурен, че тези хора не са от Честърс Мил.

— Вие от общината ли сте? — попита Търстън Маршал. — Защото ако сте от общината, искам да подам оплакване.

— Аз съм само един портиер — отвърна Барби, след което си каза, че навярно бяха видели как Ал Тимънс си тръгва. Мамка му, като нищо можеше и да са разговаряли с него. — Другият портиер… — побърза да добави. — Сигурно сте видели Ал.

— Искам мама — изхлипа Ейдън Епълтън. — Затъжих се за нея.

— Да, запознахме се — кимна Каролин Стърджис. — Той ни каза, че правителството изстреляло някакви ракети към онова, което ни държи в плен, но те не успели да го пробият и само предизвикали пожар.

— Така е — въздъхна Барби, но преди да каже нещо повече, Маршал отново се намеси:

— Искам да подам жалба. Всъщност искам да повдигна обвинение. Бях нападнат от един човек, който се представи за полицай. Удари ме в корема. Преди няколко години ми извадиха жлъчния мехур и сега се боя, че може да има вътрешни травми. Каролин пък бе вербално наскърбена. Нарекоха я с епитети, които я унижават сексуално.

Жената постави длан на рамото му.

— Преди да повдигнем каквито и да е обвинения, Търс, искам да си спомниш, че имахме Т-Р-Е-В-А.

— Трева! — мигом възкликна Алис. — Понякога мама пуши трева, когато има болезнен Ц-И-К-Ъ-Л.

— Така ли! — изненада се Каролин и на лицето й се появи измъчена усмивка. — Гледай ти!

Маршал се надигна от мястото си и се изправи в цял ръст.

— Притежанието на марихуана си е дребно провинение или простъпка, както още го наричат — заяви. — Докато онова, което направиха с мен, откъдето и да го погледнеш, си е углавно престъпление! Коремът ужасно ме боли!

Каролин му хвърли поглед, изпълнен едновременно с привързаност и досада, и Барби внезапно проумя естеството на отношенията им. Красивата мис Май бе срещнала ерудирания мистър Ноември и сега двамата бяха впримчени в капана на мейнската версия на „Без изход“.

— Търс… — започна тя, — не съм сигурна, че съдът ще подмине с лека ръка това „дребно провинение“. — Тя се усмихна на Барби. — Имахме сериозно количество. И онези го конфискуваха.

— Не е изключено да изпушат доказателствата — подхвърли младият мъж.

Тя се засмя (за разлика от прошарения си любовник). Рошавите му вежди се бяха сключили застрашително.

— Както и да е, няма да се откажа и ще подам жалба.

— На ваше място бих изчакал малко — каза му Барби. — Сегашната ситуация е такава, че… че просто никой няма да сметне удар в корема за нещо сериозно, докато сме под Купола.

— Аз го смятам за доста сериозно нещо, мой млади приятелю-портиер.

Младата жена вече изглеждаше доста по-ядосана, отколкото привързана.

— Търс…

— Хубавото е, че никой няма да направи голям проблем и от малко трева — добави Барби. — Като в блекджека, когато нито печелиш, нито губиш. А вие, деца, как се озовахте тук?

— Полицаите, които нахълтаха в хижата на Търстън, ни видяха в ресторанта — обясни Каролин. — Шефката заяви, че е затворено, докато не стане време за вечеря, но щом й казахме, че сме от Масачузетс, ни съжали. Даде ни сандвичи и кафе.

— Даде ни филийки с фъстъчено масло и желе — намеси се Търстън. — Нямаше никаква възможност за избор, даже сандвичи с риба-тон не ни предложи. Казах й, че фъстъченото масло залепва за горната ми изкуствена челюст, но тя ми заяви, че били в режим на дажби. Не е ли това най-откаченото нещо, което сте чували?

Барби бе напълно съгласен с него, ала тъй като идеята за дажбите беше негова, предпочете да си замълчи.

— Щом видях онези ченгета, очаквах нови неприятности — продължи Каролин, — но Ейд и Алис явно ги бяха поразмекнали.

Търстън изсумтя.

— Но не дотам, че да ни се извинят. Или съм го пропуснал?

Младата жена въздъхна и се обърна към Барби:

— Казаха ни, че пасторът на Независимата църква може да ни намери някаква свободна къща, където четиримата да отседнем, докато всичко това не приключи. Май ще се наложи да станем приемни родители поне за известно време.

Тя погали косата на момчето. Търстън Маршал не изглеждаше очарован от перспективата да става приемен родител, но въпреки това прегърна през рамо Алис. Барби хареса постъпката му.

— Единият полицай се казваше Млааадши — обади се момиченцето. — Беше много симпатичен и мил. Франки не беше толкова симпатичен, но също беше мил. Даде ни десертче „Милки Уей“. Мама казва, че не трябва да взимаме нищо от непознати, но… — Тя вдигна рамене, сякаш за да покаже, че нещата са се променили — факт, който двете с Каролин явно разбираха далеч по-добре от преподавателя.

— Към нас хич даже не бяха мили — изсумтя Търстън. — Особено когато ме удариха в корема, нали, Каро?

— Човек трябва да преглъща както сладкото, така и горчивото — изрече философски Алис. — Така казва мама.

Каролин се засмя. Барби последва примера й, а след миг го направи и Маршал, въпреки че се държеше за корема и гледаше младата си приятелка с известен укор.

— Отидох и похлопах на вратата на църквата — каза Каролин. — Ала никой не ми отговори, затова влязох. Вратата бе отключена, обаче не видях никого. Имате ли представа кога ще се върне пасторът?

Барби поклати глава.

— На ваше място бих взел тази шахматна дъска и бих отишъл до дома на свещеника. Не е далеч. Търсете преподобната Пайпър Либи.

— Cherchez la femme^[1] — измърмори Търстън.

Барби вдигна рамене, после кимна.

— Тя е добър човек, а и в Честърс Мил има свободни къщи. Даже може и да имате възможност за избор. Не е изключено да откриете и провизии в килера на дома, в който ви настанят.

Това отново го накара да се замисли за противоядреното укритие.

Междувременно Алис бе напъхала в джобовете си фигурките и държеше под ръка шахматната дъска.

— Господин Маршал ме победи във всички досегашни игри — сподели тя с Барби. — Казва, че да оставяш децата да побеждават само защото са деца, било с-ниско-дителство. Обаче ставам по-добра, нали, господин Маршал?

Тя му отправи лъчезарна усмивка и преподавателят също й се усмихна в отговор. Барби си каза, че въпреки обстоятелствата тази необичайна групичка едва ли ще има проблеми.

— Младостта трябва да бъде възнаграждавана, скъпа моя Алис — отбеляза Търстън Маршал. — Но не веднага.

— Искам мама! — каза мрачно Ейдън.

— Само да имаше начин да се свържа с нея! — въздъхна Каролин. — Алис, сигурна ли си, че не си спомняш адреса на електронната й поща? — После се обърна към Барби с думите: — Оставила е мобилния си телефон в хижата, така че не ни върши работа…

— Помня само, че беше в „хотмейл“ — отвърна Алис. — Понякога мама казваше, че навремето била много „хот“^[2], но татко направил всичко възможно да промени това.

Каролин се усмихна и изгледа възрастния си приятел.

— Да се размърдаме, а?

Той й кимна.

— Можем да отидем до дома на преподобната и да се надяваме, че ще се върне скоро от задачите, по които е излязла.

— Домът й най-вероятно не е заключен — обясни им Барби. — Ако е заключено, проверете под изтривалката на входа.

— Не мога да си позволя подобно нахалство — намръщи се Търстън.

— Аз обаче мога — заяви Каролин и се изкикоти. Щом я чу, момченцето също се усмихна.

— Нахалство, нахалство! — извика Алис Епълтън и се затича по пътечката между скамейките с разперени ръце, размахвайки шахматната дъска като ветрило. — Хайде, всички, да се правим на нахални!

Преподавателят въздъхна и тръгна подире й.

— Ако счупиш шахматната дъска, Алис, никога няма да ме победиш!

— Напротив, ще ви победя, защото младостта трябва да бъде възнаграждавана! — отвърна тя, без да спира да се смее. — Освен това можем да я залепим! Хайде!

Ейдън започна да се върти неспокойно в обятията на Каролин. Тя го пусна на земята и той се втурна след сестра си.

— Благодаря ви, господин… — Жената му подаде ръката си.

— Радвам се, че се срещнахме — отвърна Барби на ръкостискането й. После се ръкува и с преподавателя. Меката му, отпусната длан напомни на младия мъж за онези „учени“ глави, които се изживяваха като големи интелектуалци и поради тази причина се отнасяха с презрение към физическите упражнения.

Каролин и Търстън поеха след децата. На прага Маршал се обърна и слънчевите лъчи, струящи през високите прозорци, озариха лицето му, придавайки му вид на осемдесетгодишен старец.

— Аз съм редакторът на последния брой на „Плаушеърс“ — заяви той. Гласът му трепереше от негодувание и болка. — Това е изключително престижно литературно списание, едно от най-добрите в страната. Нямат никакво право да ме удрят в корема или да ми се подиграват…

— Така е — кимна Барби. — Естествено, че нямат. Грижете се добре за децата.

— Обещаваме — кимна Каролин, хвана възрастния мъж за ръката и я стисна. — Хайде, Търс!

Барби изчака на мястото си, докато не чу захлопването на външната врата. После се отправи да търси стълбите, водещи към кухнята и конферентната зала на градския съвет. По думите на Джулия там трябваше да има стълбище, водещо надолу, което щеше да го отведе до противоядреното укритие.