Стивън Кинг
Под купола (107)

13.

— Уха! — извика Джо. Страхопочитанието, изписано на лицето му, го караше да изглежда на осем вместо на тринайсет. Увереността бе изчезнала от гласа му. Двамата с Барби стояха на трийсетина метра от мястото, където Битч Роуд се срязваше от Купола. Вниманието им бе насочено не към войниците, които се бяха обърнали с лице към тях, а към предупредителната лента и големия червен хикс, нарисуван върху невидимата преграда.

— Местят лагера си или както там му викате — отбеляза Джулия. — Палатките ги няма.

— Така е. След около… — Барби погледна часовника си — … деветдесет минути тук ще стане доста напечено. Затова по-добре се захващай веднага за работа, синко.

Докато стояха тук, насред пустия път, той изведнъж се изпълни със съмнение, дали Джо ще успее да свърши онова, което обеща.

— Добре, но… виждате ли дърветата?

Отначало Барби не разбра какво има предвид и се обърна към Джулия, ала тя само вдигна рамене. Тогава момчето посочи с ръка и той разбра. Клоните на дърветата от външната страна на Купола танцуваха под ласките на есенния ветрец и сипеха разноцветните си листа върху морските пехотинци под тях. От вътрешната страна обаче клонките едва помръдваха и повечето от тях бяха запазили почти непокътнати своите премени. Барби беше сигурен, че въздухът преминава през преградата, но не и вятърът. Куполът убиваше скоростта му. Изведнъж се сети за онова поточе, на което двамата с Пол Гендрън, човекът с бейзболната шапка на „Тюлените“, се бяха натъкнали. Как водата се събираше, сякаш преградена от невидим бент.

— Листата от тази страна изглеждат някак… — Джулия се запъна. — Безжизнени. Вкаменени.

— Защото от другата страна духа вятър, а от тази има само лек полъх — обясни Барби и се зачуди дали наистина е така. Дали не пропускаше нещо много важно? Имаше ли обаче смисъл да се впускат в размишления за чистотата на въздуха в Честърс Мил, при положение че не могат да направят нищо по въпроса? — Давай, Джо. Свърши си работата.

По пътя за насам бяха минали през дома на Макклачи, за да може момчето да вземе своя лаптоп „Пауър Бук“. (Госпожа Макклачи бе накарала Барби да се закълне, че ще направи всичко, за да бъде синът й в безопасност, и той се бе заклел.) Сега Джо посочи към шосето:

— Там добре ли ще е?

Барби вдигна длани пред лицето си и оформи кръг, след което погледна през него към червения хикс.

— Малко наляво. Можеш ли да я изпробваш? Да провериш как се вижда?

— Да — кимна момчето, отвори лаптопа си и го включи. Разнесе се характерното за „Мак“ бръмчене и Барби си каза, че този звук никога не му се бе струвал толкова приятен. В същото време в сложения на асфалта на Битч Роуд сребрист компютър имаше нещо сюрреалистично. Сякаш символизираше по един перфектен начин всичко, което се бе случило през последните три дни.

— Батерията е заредена, така че ще издържи поне шест часа — отбеляза Джо.

— Няма ли по някое време да мине в „тих“ режим? — попита Джулия.

Джо я дари с онзи снизходителен детски поглед, който обикновено казва: „О, мамо, я стига!“ После се обърна отново към Барби:

— Ако ракетата изпържи моя „Мак“, обещавате ли да ми купите нов?

— Чичо Сам ще ти купи друг — успокои го младият мъж. — Лично ще напиша официална молба.

— Добре.

Джо се наведе над лаптопа си. Над монитора бе монтирано малко сребристо цилиндърче. Момчето обясни на спътниците си, че това е „Ай Сайт“ — най-модерната компютърна камера. Междувременно прокара пръсти по клавиатурата, натисна ENTER и изведнъж на екрана се появи Битч Роуд. И понеже уредът бе сложен на земята, всяка неравност и изпъкналост изглеждаше като планина. На заден план се виждаха и морските пехотинци, макар и само до глезените.

— Сър, имате ли картина, сър? — попита един от тях.

Барби вдигна глава.

— Нека поставим въпроса така, пехотинецо — ако аз ви инспектирах, в момента щяхте да правите лицеви опори с моя крак в задника ви. Бомбето на лявата ви кубинка е надраскано. А това е неприемливо за цивилна задача.

Войникът сведе поглед към кубинката си и установи, че наистина е надраскана. Джулия се засмя, ала Джо си замълча. Вниманието му беше погълнато от компютъра.

— Прекалено ниско е… — измърмори момчето. — Госпожице Шамуей, имате ли нещо в колата, с което можем да го… — Джо вдигна длан на около метър от земята.

— Мисля, че да — кимна тя.

— Донесете ми и малкия спортен сак, ако обичате.

— Пръстите му отново затанцуваха по клавиатурата. — Може ли джиесема? — подвикна след малко.

Барби му го подаде и хлапето занатиска малките бутончета със свръхестествена бързина.

— Бени? О, Нори, добре. Там ли сте? — Кратка пауза. — Добре. Не, май никога не съм стъпвал в бирария. Готови ли сте? Супер. Давайте така. — Той се заслуша, след което се усмихна. — Шегувате ли се? Леле, не мога да повярвам какво става. Наистина го направиха, яко усилиха безжичния сигнал. Ей-сега ще включа рутера. — Той прекъсна разговора и подаде телефона на Барби.

Междувременно Джулия се върна със сака на Джо и голям кашон, в който се намираха неразпространените броеве на неделния извънреден брой на „Демократ“. Момчето сложи лаптопа върху кашона (на Барби му се зави свят от рязката промяна на картината), след което провери камерата и обяви, че всичко е на шест. Наведе се и взе да рови из сака си, докато не извади нещо като черна кутийка с антена, която присъедини към компютъра. Войниците се бяха струпали от другата страна на Купола и ги наблюдаваха с интерес. „Е, вече знам как се чувстват рибките в аквариума“ — помисли си Барби.

— Дотук добре… — измърмори Джо. — Зелената лампичка светна, значи би трябвало да няма проблеми…

— Искаш ли да се обадиш на твоите…

— Ако проработи, те сами ще ми звъннат — отвърна момчето, след което изведнъж възкликна: — Опа, май се задават неприятности!

Отначало Барби си помисли, че има предвид нещо покрай лаптопа, ала после осъзна, че хлапето дори не гледаше натам. Веднага проследи посоката на погледа му и зърна зелената кола на шерифа. Не се движеше бързо, но светлините й примигваха. Щом спря, Пит Рандолф слезе от шофьорското място, а от съседното се надигна Големия Джим. От вниманието на Барби не убягна как се разклати автомобилът, когато масивното туловище на градския съветник го освободи от тежестта си.

— Абе, вие какво правите тук? — попита Големия Джим.

Телефонът в ръката на Барби иззвъня. Той обаче го подаде на Джо, без да отделя очи от двамата мъже, които се приближаваха към тях.