Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (64)

Наблюдателницата

— Успяха! — извика Левин.

— Всички ли? — попита Кели.

— Да, всички.

Кели заподскача от радост.

Арби се обърна и измъкна очилата от ръцете на Левин.

— Е, чакай малко… — възнегодува Левин.

— Трябват ми — прекъсна го Арби. Обърна се, вторачен в тъмната равнина. В началото не видя нищо освен зелени петна. Напипа копчето за фокусиране и го завъртя. Образът се изясни.

— Какво толкова има? — попита Левин. — Това е скъп прибор…

Тогава чуха съскането. Съвсем близо.

 

 

Арби видя рапторите съвсем ясно, в бледозелени оттенъци. Бяха дванайсет и се движеха близо един до друг през тревата в посока към наблюдателницата. Едно от животните беше най-отпред и, изглежда, беше водачът, макар че не личеше в глутницата да има някаква организация. Рапторите съскаха и ръмжаха, облизваха кръвта от челюстите си и бършеха муцуни с предните си крайници — странно интелигентен, почти човешки жест. В очилата за нощно гледане очите им блестяха в светлозелено.

Като че ли не бяха видели наблюдателницата. Нито веднъж не погледнаха към нея, но определено се движеха натам.

Левин измъкна очилата от Арби и каза:

— Извинявай, мисля, че ще се справя по-добре.

— Ако не бях аз, нямаше да обърнете никакво внимание — възропта Арби.

— Тихо — изсумтя Левин, вдигна очилата и въздъхна при гледката. Дванайсет раптора на около двайсетина метра.

— Виждат ли ни? — попита Еди.

— Не. И вятърът духа насам, така че не могат и да ни подушат. Предполагам, че следват пътеката, която минава покрай нас. Ако пазим тишина, ще ни отминат.

Радиостанцията на Еди изпращя. Той веднага я изключи.

Всички се вторачиха в равнината. Нощта бе станала тиха и спокойна. Дъждът спря и луната се показваше през разкъсващата се облачност. Приближаващите животни изпъкваха като тъмни силуети на фона на сребристата трева.

— Могат ли да се качат тук? — попита Еди.

— Не виждам как — отвърна Малкълм шепнешком. — Намираме се на близо двайсет метра над земята. Мисля, че няма да имаме проблеми.

— Нали каза, че могат да се катерят по дърветата?

— Ш-ш-ш-ш. Това не е дърво. Сега всички клякайте и пазете тишина.

 

 

Малкълм се присви от болка, когато Торн го положи на масата във втората каравана.

— Нямам късмет с тези експедиции, нали?

— Така е — кимна Сара. — А сега стой спокойно.

Торн освети крака му с фенерче, а Сара разкъса крачола на панталона му. На дясното бедро имаше дълбока рана и беше загубил много кръв.

— Имаме ли аптечка? — попита Сара.

— Мисля, че има една навън, където държим мотоциклета.

— Донеси я.

Торн излезе. Малкълм и Сара останаха сами. Тя освети раната и я разгледа внимателно.

— Зле ли е? — попита той.

— Можеше и да е по-зле. Ще оцелееш — отговори тя с насмешка.

Всъщност раната беше много дълбока и достигаше почти до костта. По една случайност артерията не беше засегната — за късмет. Но беше много замърсена — по червената срязана плът бяха полепнали всевъзможни боклуци, сламки, пръст. Трябваше да я почисти, но първо щеше да почака, докато му подейства морфинът.

— Сара — каза Малкълм, — дължа ти живота си.

— Това е без значение, Иън.

— Не, не е без значение.

— Иън — каза тя и го погледна, — тази откровеност не ти подхожда.

— Ще мине — каза той и се усмихна мъчително. Болеше го.

Торн се върна с аптечката. Сара напълни спринцовката, изтласка въздуха и я заби в рамото на Малкълм.

— Ох! — извика той. — Колко ми сложи?

— Много.

— Защо?

— Защото трябва да почистя раната, а без упойка това никак нямаше да ти хареса.

Малкълм въздъхна и се обърна към Торн.

— Винаги знае какво да отговори, нали? Е, Сара, покажи на какво си способна.

 

 

Левин не отделяше поглед от рапторите. Движеха се близо един до друг, с характерните си подскоци. Надяваше се да долови признаци за някаква организация в глутницата, нещо като структура, белези за йерархия или власт. Велоцирапторите бяха интелигентни животни и би било логично да се организират по някакъв начин, което би проличало по разположението им в пространството. Не видя нищо подобно. Приличаха на безформена шайка мародери, които съскаха и се зъбеха един на друг.

Еди и децата бяха приклекнали недалеч. Еди ги бе прегърнал, за да ги успокои. Струваше му се, че момчето се страхува. Момичето нямаше проблеми. Беше по-спокойно.

Левин не разбираше защо е този страх. Тук, на високата наблюдателница, бяха в пълна безопасност. Следеше приближаващата глутница с академичен интерес, опитваше се да схване някаква логика в поведението на хищниците.

Вече нямаше съмнение, че се движат по пътеката, отъпкана от животните — същата, по която по-рано бяха минали паразаврите нагоре от реката, по лекия склон, покрай наблюдателницата. Рапторите не й обръщаха никакво внимание. Бяха заети със самите себе си.

Минаха покрай конструкцията и продължиха нататък, но последното животно изведнъж спря и подуши въздуха. След това се наведе и затършува с муцуна из тревата в подножието на наблюдателницата. Какво прави? — зачуди се Левин.

Самотният раптор изръмжа и продължи да тършува в тревата. След малко се изправи, стиснал нещо в ноктите на предната си лапа. Левин присви очи, за да види какво е.

Беше парче опаковка.

Рапторът вдигна глава към наблюдателницата. Очите му светеха. Вторачи се право в Левин. И изрева.