Метаданни
Данни
- Серия
- Джурасик парк (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jurassic Park, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ралица Ботева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2014 г.)
Издание:
Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят
Американска. Първо издание
Коректор: Марийка Тодорова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова
ISBN: 954-585-472-3
Формат: 60/90/16
Печатни коли: 51
ИК „Бард“, София, 2003
История
- —Добавяне
Пета итерация
На този етап дефектите в системата са вече непоправими.
Издирването
Дженаро седеше в джипа и се взираше в далечните палми с очертания, замъглени от маранята. Бръмчаха мухи. Мястото, на което бяха спрели, приличаше на бойно поле. Тревата беше утъпкана в радиус от сто метра. Една висока палма беше изтръгната от корените си. По тревата и по оголените скали вдясно от джипа имаше големи петна от кръв.
— Вече няма никакво съмнение. Рекси е гостувал на хадрозаврите — обади се седналият до него Мълдун и отпи глътка уиски от бутилката. — Гадни мухи!
Продължиха да седят и да се взират. Дженаро забарабани с пръсти по таблото.
— Какво чакаме? — попита адвокатът.
Мълдун не отговори веднага.
— Рексът е някъде там — каза той накрая и примижа на утринното слънце. — А оръжията, с които разполагаме, пет пари не струват.
— Нали сме в колата?
— О, той е по-бърз от джипа, господин Дженаро — възрази Мълдун и поклати глава. — Щом излезем от пътя и тръгнем из парка, ще развием най-много петдесет-шейсет километра в час. Веднага ще ни настигне. И то без да си дава много зор. — Мълдун въздъхна. — Но засега нищо не помръдва. Готов ли сте да поемете риска?
— Разбира се — отвърна Дженаро.
Мълдун запали двигателя и стреснати от внезапния шум, точно пред тях от тревата изскочиха две отниелии. Мълдун включи на скорост и направи широк кръг с джипа около мястото с утъпкана трева. После заописва все по-малки концентрични кръгове, докато най-сетне се озоваха там, откъдето се бяха показали малките отниелии. Изключи мотора, слезе от джипа и тръгна по поляната. Когато спря, около него се вдигна гъст облак мухи.
— Какво има там? — попита Дженаро.
— Донесете радиостанцията — каза Мълдун.
Дженаро слезе от джипа и забърза към него. Още отдалеч долови сладникаво-киселата миризма на разлагащо се месо. Когато се приближи, видя полегнал настрана труп на животно, покрит със съсирена кръв.
— Малък хадрозавър — поясни Мълдун, загледан в трупа. — Изостанал е от препускащото стадо и големият рекс го е настигнал.
— Откъде разбрахте? — попита Дженаро. По трупа личаха множество ухапвания.
— Личи от изпражненията — рече Мълдун. — Виждате ли онези бели неща ей там, в тревата? Това са изпражнения на хадрозавър. Стават бели като тебешир от пикочната киселина. А сега погледнете там. — Той посочи голяма купчина, висока около половин метър. — Това пък са изпражнения на тиранозавър.
— Откъде знаете, че тиранозавърът не е дошъл по-късно?
— От ухапванията — обясни Мълдун. — Вижте тези, малките. — Той махна към корема на животното. — Те са от отниелиите. От раните не е текла кръв, защото ухапванията са станали след смъртта и са от животни, които се хранят с мърша. Това е работа на отниелиите. Но хадрозавърът е бил повален от ухапване по врата… виждате ли голямата рана над лопатките… безспорно е причинена от тиранозавъра.
Дженаро се наведе над трупа, взирайки се в неестествено изпънатите премазани крайници. Имаше чувството, че всичко това е някакъв сън. После чу гласа на Мълдун, който говореше по радиото.
— Контрол, обади се!
— Да — отвърна Джон Арнолд.
— Намерихме още един мъртъв хадрозавър. От малките. — Мълдун се наведе сред облака мухи и погледна кожата от долната страна на дясното стъпало. Там беше татуиран някакъв номер. — Екземплярът е номер HD/09.
— Имам новина за теб — каза Арнолд.
— Така ли? Каква?
— Намерих Недри.
Джипът профуча през палмите край главния път и по една от тесните алеи за ремонт, която водеше към реката. В тази част на парка беше горещо и зловонната джунгла бе надвиснала над пътя. Мълдун се занимаваше с компютърния екран в джипа, на който сега се виждаше карта, разграфена на сектори.
— Намерили са го в един от по-отдалечените райони — каза той. — Сектор 1104 е точно пред нас.
Малко по-нататък Дженаро забеляза стена от бетон и джипа на Недри, паркиран до нея.
— Сигурно тоя дребен негодник се е объркал — предположи Мълдун.
— Какво е задигнал? — попита Дженаро.
— Ву каза, че липсвали петнайсет ембриона. Имате ли представа колко струват?
Дженаро поклати глава.
— Някъде между два и десет милиона — поясни Мълдун и също поклати глава. — Луди пари.
Когато се приближиха, Дженаро видя тялото, проснато до колата. Беше зелено и с неясни очертания. Но щом спирачките на джипа изскърцаха, зелените неща се разбягаха.
— Компита — рече Мълдун. — Намерили са го компитата.
Десетина прокомпсогнатуса, дребни хищници с размерите на патица, стояха край пътя, цвърчаха възбудено и наблюдаваха двамата мъже, които слязоха от джипа.
Денис Недри лежеше по гръб. Бузестото му момчешко лице беше червено и подпухнало. Около отворената му уста с надебелял език бръмчаха мухи. Трупът му беше обезобразен — червата му висяха от разпорения корем, а единият му крак беше прегризан. Дженаро бързо се обърна да разгледа малките компита, които клечаха на задните си крака на няколко метра от тях и ги наблюдаваха с любопитство. Горните крайници на дребните динозаври завършваха с пет пръста, досущ като човешки ръце. С тях те бършеха лицата и челюстите си, с което по някакъв странен начин още повече му заприличаха на хора…
— Дявол да го вземе — възкликна Мълдун. — Не са били компитата.
— А какво?
Мълдун замислено клатеше глава.
— Виждате ли тези петна? По ризата и по лицето му. Усещате ли сладникавата миризма като от засъхнало повръщано?
Дженаро подуши въздуха и наистина я усети.
— Така мирише слюнката на дилофозаврите — каза Мълдун. — Някой от тях е плюл по лицето му. Забелязвате ли колко са зачервени роговиците? Когато слюнката попадне в очите, болката е ужасна, но човек не ослепява. До два часа очите трябва да се промият с антивенин. Държим запаси от него из целия парк. За всеки случай. Но това нямаше да помогне на този негодник. Те са го ослепили и после са разпорили стомаха му. Никому не пожелавам такава смърт. Може би все пак на този свят има справедливост.
Прокомпсогнатусите писукаха и подскачаха. Мълдун отвори задната врата и измъкна някакво устройство от сиви сглобяеми тръби и една кутия от неръждаема стомана.
— Всичко е на мястото си — каза той и подаде два тъмни цилиндъра на Дженаро.
— Какво е това? — попита Дженаро.
— На каквото прилича — отвърна Мълдун. — Ракети. — И понеже Дженаро отстъпи заднишком, той го предупреди: — Внимателно… да не стъпите където не трябва.
Дженаро внимателно прескочи тялото на Недри. Мълдун отнесе тръбите в другия джип и ги остави на задната седалка. После се настани зад кормилото.
— Да тръгваме.
— А какво ще правим с него?
— Как какво? И без това си имаме достатъчно работа.
Той запали двигателя. Дженаро се обърна и видя как компитата продължават угощението си. Едно от тях скочи на главата на Недри, клекна върху разтворените му устни и отхапа парченце от носа му.
Реката ставаше все по-тясна. Бреговете се приближаваха един към друг, а буйната растителност образуваше тунел и затъмняваше слънцето. Тим чуваше гласовете на птици и цвъртенето на дребни динозаври, които подскачаха между клоните. Но иначе беше тихо, а въздухът под балдахина от дървета беше неподвижен и горещ.
Грант погледна часовника си. Беше осем часът.
Реката ги носеше спокойно надолу, осветявана от проникващата между дърветата слънчева светлина. На Грант му се стори, че се движат по-бързо. Вече беше буден, лежеше по гръб на сала и се взираше в клоните над главата си. Лекс беше седнала в предната част на сала и посягаше нагоре.
— Ей, какво правиш? — попита Грант.
— Дали можем да ядем от тези плодове?
Момиченцето посочи дърветата. Някои от клоните висяха ниско и то ги достигаше. Тим погледна нагоре и видя, че клоните са отрупани с дребни яркочервени плодове.
— Не — отсече Грант.
— Но защо? Онези малки динозаври ги ядат. — Лекс посочи динозаврите, които подскачаха между клоните.
— Не, Лекс.
Момиченцето се нацупи, недоволно от забраната му.
— Ех, защо татко не е тук! — затюхка се то. — Татко щеше да знае как да постъпи.
— Какви ги приказваш? — ядоса се Тим. — Изобщо нямаше да знае какво да прави.
— Той всичко знае — въздъхна Лекс и се загледа в дърветата, край които се носеше салът, и в големите им корени, виещи се по брега. — Говориш така само защото татко обича повече мен…
Тим й обърна гръб и не отговори.
— Не се тревожи. Татко обича и теб. Нищо, че се занимаваш с компютри, а не със спорт.
— Татко е откачен на тема спорт — обясни Тим на Грант.
Грант кимна. В клоните над главите им подскачаха дребни бледожълти динозаври, високи около две педи. Главите им имаха формата на папагалски човки.
— Знаеш ли как се наричат? — попита Тим. — Микроцератопси.
— Чудо голямо — отвърна Лекс.
— Мислех, че може да те интересува.
— Само хлапетата се интересуват от динозаври — рече тя.
— Кой ти каза?
— Татко.
На Тим му идеше да й кресне, но Грант вдигна ръка.
— Тихо, деца.
— Защо? — не мирясваше Лекс. — Мога да правя каквото си искам и ако…
Но млъкна, защото и тя чу смразяващия кръвта писък, който идваше някъде надолу от реката.
— Добре де, къде, по дяволите, е тоя рекс? — каза Мълдун по радиостанцията. — Тук го няма никакъв.
Бяха се върнали в зоната на зауроподите и оглеждаха утъпканата трева, където бяха препускали хадрозаврите. Тиранозавърът не се виждаше никъде.
— Проверявам — отвърна Арнолд и прекъсна връзката.
— Проверявал! — повтори ядно Мълдун. — Защо досега не е проверил? И изобщо защо не го е следил през цялото време?
— Нямам представа — отвърна Дженаро.
— Не се показва — обади се отново Арнолд.
— Как така не се показва?
— Няма го по екраните. Сензорите за движение не го засичат.
— Майка му стара — изруга Мълдун. — Хубави сензори за движение, няма що! А виждаш ли Грант и децата?
— И те не са засечени от сензорите.
— Добре де, ние какво да правим? — попита Мълдун.
— Чакайте.
— Вижте! Вижте!
Точно пред тях се издигаше големият купол на птичарника. Грант го беше виждал само отдалеч. Сега се убеди, че е огромен — диаметърът му беше половин километър, че и повече. Подпорите на куполната конструкция отразяваха с метален блясък бледите слънчеви лъчи. Първата му мисъл беше, че стъклото сигурно тежи поне един тон. Но когато се приближиха, откри, че няма стъкло, а само подпори, върху които е закрепена тънка мрежа.
— Не е довършен — каза Лекс.
— Мисля, че нарочно са го оставили отворен — рече Грант.
— Но така всички птици могат да излетят.
— Не и големите — възрази Грант.
Течението на реката ги носеше към купола. И тримата гледаха нагоре. Сега вече се намираха под купола, а реката продължаваше да ги носи напред. След няколко минути куполът се издигаше толкова високо над тях, че почти се изгуби в мъглата.
— Тук някъде май имаше още една хижа — каза Грант.
След няколко секунди видя покрива на сградата, който се издигаше над върховете на дърветата северно от тях.
— Значи смятате да спрем тук? — попита Тим.
— Може би в хижата има телефон. И сензори за движение около нея. — Грант насочи сала към брега. — Става късно. Трябва да опитаме да се свържем с контролната зала.
Изкатериха се по хлъзгавия кален бряг и Грант издърпа сала от водата. После го завърза за едно дърво и тримата навлязоха в гъста палмова гора.