Джейн Костело
Шаферки (78)

Глава 78

Алма де Куба, центърът на Ливърпул

Срещата с Джак породи най-необичайните физически реакции в мен. Говоря за симптоми, при които други хора вероятно щяха си насрочат час при лекар: нервен стомах, ускорен пулс, повишена температура — ей такива неща. Всъщност бе много вероятно да ми се постави диагноза — ранен стадий на малария.

Обаче бях напълно сигурна, че не бях болна от малария. Бях съвсем убедена, че страдах от… е, опитвах се да не пришпорвам нещата, но бе трудно, когато седях срещу Джак в един от най-модерните барове в центъра на града в необикновено приятна априлска вечер.

Кожата му бе с малко по-тъмен тен след престоя му в Судан. Всеки друг с неговата подстрижка би изглеждал момчешки, но не и той, защото „момчешки“ бе последната дума, която човек би използвал, за да опише Джак. Може и да бе чувствителна натура, която четеше много и помагаше на хората в бедните държави, но изглеждаше като стопроцентов мъжкар и бицепсите му доказваха това.

— Е, успях ли да ти помогна? — попита той.

— Много — отвърнах аз. — Подозирам, че, ако не беше убедил Джанет Харпър да разговаря с мен, сега можеше да умолявам някъде да стана стажант, за да сервирам бургери в някое заведение.

Той се подсмихна.

— Между другото, малко преувеличавам — добавих аз. — Длъжница съм ти, но това няма да е завинаги, затова не си въобразявай разни работи.

— Колко жалко! — отвърна той. — Така се забавлявах да мисля начини, чрез които да ми се отплатиш.

Джак и аз най-сетне успяхме да излезем заедно, макар и седмица по-късно от първоначалните ни планове. Седях срещу него и бях толкова спокойна, колкото някоя кикотеща се ученичка, излязла на среща с Джъстин Тимбърлейк.

Предполагам, че причината бе, че днес нямаше речи, които да ни прекъсват или пък сватбени торти, които трябваше да бъдат разрязани, нито шаферки, които да търсят допълнителни тампони. Само Джак и аз.

— Искаш ли още едно питие? — попита той.

— Да, моля — отвърнах аз, като пресуших чашата си.

Той взе менюто с коктейлите:

— Е, можеш да си избереш между Сингапурска прашка, Май Тай, Морски бриз, Космополитън, Дайкири, Куба Либре, Лонг Айлънд Айс Тий, Клондайк Кулър или коя да е друга екзотична комбинация между плодове и алкохол, която пожелаеш.

— Ще пийна една бира — отвърнах аз.

Той тръгна да поръчва, но за момент се поколеба и попита:

— Ще имаш ли нещо против, ако отидем на някое не толкова шикозно място?

Излязохме на улицата, където тълпи от хора преминаваха от един бар в друг. Джак хвана ръката ми, а аз се сгуших в него, сякаш за да се стопля, въпреки че в момента въобще не ми бе студено.

През последните години центърът на града беше завладян от множество шикозни барове, чиято клиентела бе болезнено модерна и наоколо не остана и едно място, където човек да може да си купи пакетче свински пръжки. Тази вечер бяхме в настроение за нещо различно, нещо по-простичко и когато приближихме към една позната врата, знаехме точно какво искаме.

— „Джакъранда“ — възкликнах аз и завлякох Джак към бара. — Не съм идвала тук от векове.

— Нито пък аз — усмихна се той. — При това по обясними причини.

— Искаш да кажеш, че не си фен на „микрофонът е ваш“.

— Не можеш да ме накараш да се кача там, дори и да ми обещаеш една нощ с Ел Макферсън.

Аз се нацупих.

— Добре де, една седмица — продължи той.

Когато влязохме в бара, се сблъскахме с комбинация от горещина, пот и тежката миризма на алкохол. Това бе бар, където хората знаеха как да се забавляват. Не беше бар, където да позираш или флиртуваш, а място, в което можеш да пиеш старомоден алкохол (този, който бе в чаши от половин литър) и ако ти дойдеше настроението, да правиш нещата, с които това място бе най-известно — да пееш.

Тази вечер в „Джакъранда“ бе вечерта на „микрофонът е ваш“, което в общи линии означаваше караоке от класа, поне на теория. Това не бе територия, където се слушаше „Като девица“, а бе място за сериозни музиканти или пък за хора, които се смятаха за такива.

Що се отнасяше до причината, поради която толкова много го харесвах, трябва да ви призная нещо — преди идвах тук, за да пея. През онези дни, когато бях в университета, смятах, че съм музикант, въпреки че никога не се бях отнасяла много сериозно към това. Винаги съм знаела, че дните ми като вокал на „Вампирът от дъвка“ (име, което ненавиждах през двете и половина години от нашето съществуване) в крайна сметка щяха да приключат, когато си намеря свястна работа.

Както и да е, напоследък единственото упражнение, на което подлагах гласните си струни, бе пеенето под душа и от време на време в колата, макар че правех второто много по-рядко, след като забелязах какви погледи ми мятат другите шофьори. Веднъж Грейс ме видяла на някакъв светофар да пея с дрезгав глас „Подозрителни мисли“ и после ми каза, че съм изглеждала като изпаднала в някакъв пристъп.

— Това събужда спомените ми — казах аз, докато се насочвахме към два щъркела на бара, освободени от една двойка, която щеше да си тръгва.

— Да не би да си певица? — попита Джак.

— Недей да се учудваш — отвърнах аз. — Всъщност, на времето бях в една група. Това беше много отдавна, естествено. По онова време „Нирвана“ бяха в класациите. Господи, чувствам се стара!

— Значи тази вечер ще се пробваш? — попита той, като видимо се забавляваше.

— Няма начин — енергично поклатих глава. — Не съм пяла пред хора от цяла вечност.

— Ами в такъв случай — започна той, — мисля, че е време да опиташ отново.

— Не ми се иска.

— О, хайде.

— Повярвай ми — отвърнах аз, — само ще те изложа.

— Няма да ме изложиш — отговори той. — Ако пеенето ти не струва нищо, просто ще се престоря, че не те познавам.