Джейн Костело
Шаферки (62)

Глава 62

Събудих се с усмивка на лицето. Първоначално не бях съвсем сигурна защо се усмихвам, но просто усещах, че вчера беше един хубав ден, че днес щеше да бъде един хубав ден, а колкото до утрешния — ами, чувствах се дяволски оптимистично настроена и за него.

Претърколих се по гръб и придърпах чаршафа към гърдите си, както правеше Джоан Колинс^[1] в сериала „Династия“. Отворих очи, всички щори бяха спуснати, но вече можех да видя слънцето, което струеше през тях и хвърляше отблясъци по стените. Отново затворих очи и си представих лицето на Джак, което сега познавах отблизо. Бях видяла порите по кожата му, точиците в кафявите му очи и малкия белег близо до скулата му.

Започнах да си представям как ме съблича. Сваляше дрехите ми една по една. После целуваше шията, гърдите, корема и бедрата ми.

Бързам да добавя, че през изминалата нощ не се бе случило нищо подобно. Вместо това бях тук, сама. И бих искала да кажа, че се чувствах доста целомъдрено от развоя на събитията, само дето „целомъдрено“ не бе най-подходящото описание на чувствата ми, когато въпросът опреше до Джак.

Изведнъж осъзнавах, че телефонът звъни. Едва ли бе толкова късно, та да ми се обаждат да освободя стаята. Започвах да тършувам пипнешком по нощното шкафче и след като успях да избутам всичко, в това число и недокоснатата чаша с вода и Библията на издателство „Гедеон Интернешънъл“, която миналата вечер реших да почета, след като не успях да открия книгата си, най-сетне открих будилника и се взрях в циферблата.

9:30 сутринта. Ясно си спомнях, че прочетох, че стаите трябваше да се освободят в 11:00.

Захлупих главата си с възглавница, но звънът продължи да гърми в ушите ми подобно на някой товарен влак. Най-накрая се предадох и вдигнах телефона.

— Хм-хм — прочистих аз гърлото си. — Извинете, да моля.

— Иви, мама е.

— О, здрасти — отвърнах аз и усетих, че гласът ми звучи така, сякаш цяла вечер съм правила гаргара с минерален терпентин.

— Ооо! — възкликна тя. — Да нямаш махмурлук?

— Не, нямам — отвърнах аз и почти казвах истината. Добре де, вкусът в устата ми бе като от подмишницата на мечка, но не бе нещо, с което нямаше да се справя.

— Просто се чудех дали ще дойдеш на разходката тази сутрин?

— Да — отговорих аз и се сетих, че миналата вечер с Джак се бяхме разбрали, че след закуска ще се присъединим към всички останали, за да участваме в разходката из острова, организирана от Джорджия.

— Хубаво, всички чакаме теб — отвърна тя.

— Какво? — светкавично се изправих в леглото. — Мислех, че нямаше да тръгнем преди десет и тридесет.

— Ами в момента е десет и тридесет — отговори тя.

Изведнъж се сетих, че миналата вечер се бях опитала да наглася будилника, но се бях отказала, защото си казах, че със сигурност щях да се събудя навреме. Рано сутрин техническите ми умения не бяха особено добри и очевидно бях успяла да сменя времето.

— Не се тревожи за закуската — продължи тя. — В една торбичка съм ти събрала храна, която остана от бюфета, така че да може да похапнеш, а в раницата си имам дванадесет твърдо сварени яйца.

Затворих телефона и се изстрелях от леглото със скоростта на шампион в националното първенство по конни надбягвания. Устремих се към банята, за да наплискам лицето си с вода и изстържа последните втвърдени остатъци от грима си от миналата вечер. Миех зъбите си така енергично, че човек би си помислил, че търках стъпалата на прага.

Облякох се и излязох от стаята за по-малко от три минути, но точно в този момент започнах да се чудя дали не трябваше да обърна по-голямо внимание на външния си вид. Проблемът бе, че не можех да направя кой знае какво, за да го променя.

Когато пристигнах на главната тераса, където се бяхме разбрали, че ще се събираме, всички бяха тръгнали, с изключение на Джак и Едмънд, които бъбреха и пиеха кафе. Джак погледна в моята посока и стомахът ми отново се сви по онзи необикновен начин. През последните двадесет и четири часа това се случваше непрекъснато.

— Свежа като маргаритка? — попита той с широка усмивка.

— Честна дума, нямам търпение да тръгваме! — възкликнах аз. — Просто имах малък проблем с будилника. Здравей, Едмънд. Как се чувстваш тази сутрин?

— Превъзходно — отвърна той, но не можех да не си помисля, дали част от ентусиазма му не се дължеше на начина, по който Валентина го бе запознала с горната част на бедрото си миналата вечер.

— Е, готови ли сме да тръгваме? — попитах аз.

— Чакаме само Валентина — отговори Джак.

— Добро утро на всички!

И тримата се обърнахме.

Валентина крачеше към нас. Тя носеше чифт розово-бели сандали на висок ток, тениска с надпис „Сочна“ и чифт секси панталони като във филма „Царете на хаоса“. Освен това бе напълно гримирана и изглеждаше така, сякаш бе отделила два часа, за да накъдри косата си.

— Нали не смяташ да идваш на разходката в този вид? — попитах аз.

Тя се нацупи:

— Че защо не?

— Защото като за начало ще си счупиш врата, покатерена на тези обувки.

— Благодаря ти, мамо — отвърна ми тя. — Ако искаш да знаеш, в раницата си имам резервен чифт в случай, че се наложи.

Зачудих се за части от секундата, че може би бе взела нещо полезно, но тогава тя се обърна, за да демонстрира раница с розов цвят на дъвка, върху която беше изрисуван френският надпис: „Обожавам Диор“.

— Приемам, че не си помъкнала и походно котлонче — казах аз.

— Имам всичко необходимо за ободряваща сутрешна разходка — отговори тя.

— Искаш да кажеш, че си взела и несесера с гримовете, нали?

Тя сви устни и не отговори.