Джейн Костело
Шаферки (120)

Глава 120

Едмънд бе подарил на Валентина най-пищната и хубава сватба, която можеше да се купи с пари, но бе запазил за десерт това, което вероятно щеше да значи най-много за нея. Той взимаше уроци по бални танци. Това означаваше, че вероятно Валентина щеше да изпълни най-професионалния, най-забележителния и безспорно най-съвършено бляскавия първи танц в историята.

Естествено, тя бе избрала тангото. Краят на танца бе посрещнат с възторжени аплодисменти. Тя и Едмънд бяха изправени лице в лице, после измъкна розата, която бе стиснала между зъбите си, и го целуна подобно на героинята от някое хумористично списание, която тъкмо е била спасена от банда мародерстващи негодници.

Сега и гостите се изляха към дансинга. Между тях бяха Боб и майка ми. Тяхната запазена марка стил на танцуване веднага ужаси някои от по-възрастните и по-нерешителни гости.

Взех чантата си и реших да изляза навън и да се поразходя наоколо. Духаше приятен и топъл ветрец и когато открих един подходящ дънер, седнах тежко и погледнах към небето, чувствайки се напълно объркана. Когато се сетих какво ми бе казала преди малко Джорджия, сълзите отново започнаха да напират в очите ми.

— Лесно ви е на вас — промълвих аз, подсмърчайки, на няколкото овце, които преживяха тревата пред мен. — Не се притеснявате от това, че някой ви опипва по задника пред останалите гости на сватбата или пък ви преследва побърканият ви бивш приятел. И най-вече не трябва да мислите за това, как сте прецакали отношенията си с единствения мъж, който някога е значел нещо за вас. Поне аз си мисля, че не ви се налага.

Сега наистина изгубих всичко. Седях си тук, ронех сълзи и разказвах за емоционалните си проблеми на група животни от стопанството. И макар че явно бяха доста внимателни слушатели, това никак не ми помагаше.

Не знаех колко дълго бях прекарала така. Със сигурност е било доста време, даже може би няколко часа. Някъде в далечината към двете овце на пътя се присъединиха още няколко.

Започнах да се чувствам като малката Бо Пийп^[1], когато внезапно чух гласове зад гърба си. Щом се обърнах, видях Грейс, Валентина и Джорджия, крачещи решително към мен.

— Надявам се, че наоколо няма кравешки лайна — каза Валентина, като с отвращение повдигаше подгъва на роклята си. — Тези обувки са на дизайнера Кристиан Лубутен.

— Валентина — попитах аз, — не трябва ли да си сред гостите си?

— Да, Иви — отговори тя. — Трябва. Но ние сме тук, защото се тревожим за теб.

— За мен? — повторих аз и им направих знак да се отдалечат. — Несъмнено, аз съм последният човек, за когото трябва да се тревожите днес. Наистина съм добре.

— Е, ние смятаме, че не си — обади се Джорджия. — Всъщност смятаме, че не си никак добре.

— Смятам, че тъгуваш… за Джак — намеси се Валентина.

— Сякаш говориш за някакъв лабрадор — отвърнах аз. — Независимо дали тъгувам, или не, не можете да направите нищо. Прецаках всичко, при това първокласно!

Трите си размениха погледи. Ако и трите се казваха Гай Фокс, едва ли видът им щеше да бъде толкова заговорнически, колкото в момента.

— Може би, а може би не — отвърна Джорджия.

Повдигнах вежди.

— Току-що се чух с Бет — продължи тя. — Тениската, за която е споменала, е била с надпис на благотворителната организация. Трябвала й е, защото на следващия ден щяла да участва в приятелски крос. Тази тениска не е била оставена в апартамента на Джак, а е била в офиса му.

Изстенах.

— Въобще, нужно ли е да ми казваш всичко това? — попитах аз. — И без това се чувствам като кръгла глупачка и не е нужно да ми натяквате всички тези ужасяващи подробности.

— Просто си помислих, че ще искаш да разбереш — обади се Джорджия — за това и за още нещо.

— О, боже! — възкликнах аз.

— Според Бет — продължи Джорджия — в продължение на две седмици след скарването ви Джак е прекарвал цялото си време, крачейки нагоре-надолу из офиса, разстроен и очевидно доста ядосан.

— А защо не ми се обади? — изхленчих аз.

— А може би ти трябваше да го направиш — отбеляза Грейс. — Иви, ти си тази, която бе разбрала нещата погрешно, а не той.

— Права си. — И отново се отпуснах тежко върху моя дънер.

— Работата е там, че може би е щял да го направи — настоя Джорджия, — но нещо веднъж завинаги бе сложило край на това.

— Какво? — попитах аз.

— Онзи малък дявол, братовчедка ми, му казала за теб и Себ, как те е видяла в клуба.

Припомних си клуба и как Бет стана свидетел на продължителната влажна целувка на Себ. Потреперих само като си помислех, как ли бе предала това на Джак.

— О, боже! — въздъхнах аз. — Наистина ли е необходимо да продължите с това мъчение? Наистина ли трябва да продължавате?

— Е, имаме да ти съобщим и нещо хубаво — обади се Грейс.

— Хайде, моля ви — добавих аз.

— Джак те обича! — заяви тя.

— Еее, аз исках да кажа тази част! — изхленчи Валентина.

Сбърчих нос и възкликнах:

— Какво? Как може да ме обича? И откъде, по дяволите, бихте могли да знаете?

Те отново се спогледаха и се ухилиха до уши.

— Стана така, че — обади се Джорджия, — след като бях говорила с Бет, решихме, че няма да оставим така нещата, нали? Що за приятелки щяхме да сме, ако просто седяхме със скръстени ръце?

Очите ми се разшириха и ги попитах леко истерично:

— И какво направихте?

— Обадихме се на един човек — намеси се Валентина, докато пляскаше с ръце като някое тригодишно дете. — Всъщност се обадихме на…

— Може би ще искаш да дойдеш с нас — прекъсна я Грейс и ме сграбчи за ръката.