Джейн Костело
Шаферки (117)

Глава 117

Започнах да си мисля, че по време на тази сватба имаше по-голяма вероятност да се натъкна на Йети, отколкото на Грейс.

Прекарах последния половин час в опити да я открия, като отчаяно исках да обсъдим подробно нещата, но усилията ми не се увенчаха с успех. Тъкмо когато реших, че може би си бе тръгнала, я съзрях да говори с Боб в другия край на стаята. Незабавно се насочих към тях, но докато вървях, ме спря познат глас. Глас, който бе толкова галещ за ухото, колкото звукът на тебешира, стържещ по черната дъска.

— Иви! Както винаги, изглеждаш удивително!

Извърнах се и видях Гарет, който бе застанал на балкона и така бе засмукал марлборото, че човек би го оприличил на първокласна прахосмукачка.

— Гарет, не желая да разговарям с теб — отвърнах аз.

Виждах го за пръв път, след като реши да разкаже на Джак всичко за мен, за миналото ми и за онези проклети обеци.

— Защо не? — попита той. — Не е заради онази работа с обеците, нали? И, ами… твоят проблем с обвързването. Надявам се, че не съм сгафил.

— Нарочно каза на Джак за това, нали?

Гарет повдигна рамене и се опита да изглежда невъзмутим, но енергичността, с която отново чешеше лицето си, подсказваше, че той не бе никак спокоен.

— Просто смятах, че не е подходящ за теб. Това е всичко — смънка той.

— О, и защо да не е? Защото го харесвах повече от теб?

— Не ти отива да си ядосана, Иви — добави той и ме заплаши с пръст.

— Гарет — започнах аз и реших, че може би в крайна сметка исках да разговарям с него, — мога ли да говоря без заобикалки?

— Разбира се — отвърна той.

— Опитах се да бъда внимателна с теб — започнах аз. — Опитах се да смекча удара. Опитах се да не ти казвам, че ако беше последното животно, минерал или зеленчук, останали на тази планета, пак щях да предпочета да прекарам нощта вкъщи сама и да гледам телевизионната игра „Предстартово броене“. Безброй пъти ти повторих, че съжалявам, че те зарязах, и честно казано не смятам да го казвам отново. Защото сега не съжалявам. Сега съм доволна, че те зарязах. Само ми се ще да бях разбрала по-рано що за подла, малка крастава жаба си.

— Правилно ли съм разбрал? — попита той намръщен. — Казваш ми, че наистина, ама наистина няма да излезеш с мен отново? Ама съвсем наистина ли?

Сграбчих цигарата от ръката му и бавно я загасих в розовата му полиестерна вратовръзка. Очите му се разшириха от учудване.

— Гарет — промълвих аз, — мисля, че най-после започваме да се разбираме.