Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (86)

21

Със сетни сили успях да се затътря през уличките на Равал до Паралело, където пред вратите на театър „Аполо“ се бе образувала редица от таксита. Вмъкнах се в първото, в което можах. Щом чу, че вратата се отвори, шофьорът се обърна да ме погледне и направи неодобрителна гримаса. Стоварих се на задната седалка, без да обръщам внимание на протестите му.

— Хей, да не вземете сега да ми умрете там отзад?

— Колкото по-бързо ме откарате където искам, толкова по-скоро ще се отървете от мен.

Шофьорът изруга под сурдинка и включи мотора.

— И къде искате да отидете?

Не зная, помислих си аз.

— Вие подкарайте, пък после ще ви кажа.

— Накъде да карам?

— Към Педралбес.

 

 

Двайсет минути по-късно съгледах светлините на Вила Елиус на хълма. Посочих ги на шофьора, който нямаше търпение да се отърве от мен. Остави ме пред вратите на имението и почти забрави да ме таксува за пътуването. Завлякох се до голямата порта и натиснах звънеца. После се строполих на стъпалата и опрях глава в стената. Чух стъпки, които се приближаваха, и по едно време ми се стори, че портата се отвори и нечий глас произнесе името ми. Почувствах една ръка на челото си и като че ли познах очите на Видал.

— Простете, дон Педро — помолих аз. — Нямаше къде другаде да отида…

Чух го да вика и след малко усетих, че няколко чифта ръце ме хванаха за крайниците и ме вдигнаха. Когато отново отворих очи, видях, че съм в спалнята на дон Педро, положен в същото легло, което той бе споделял с Кристина през няколкото месеца на техния кратък брак. Въздъхнах. Видал ме наблюдаваше, застанал в другия край на леглото.

— Недей да говориш сега — рече той. — Лекарят идва насам.

— Не им вярвайте, дон Педро — простенах аз. — Не им вярвайте.

Видал кимна, стиснал устни.

— Разбира се, че няма.

Сетне взе едно одеяло и ме зави с него.

— Ще сляза долу да чакам доктора — каза. — Ти почивай.

След малко чух стъпки и гласове, които се приближаваха към стаята. Усетих, че събличат дрехите ми и успях да зърна десетки разрези, които покриваха тялото ми като кървав бръшлян. Усетих пинсети, които бъркаха в раните ми, вадейки иглици стъкло, а заедно с тях и парченца кожа и плът. Усетих паренето от дезинфектанта и убожданията от иглата, с която докторът шиеше раните ми. Вече не изпитвах болка, единствено умора. Когато бях превързан, закърпен и поправен като счупена кукла, лекарят и Видал ме завиха и подложиха под главата ми най-прелестната и мека възглавница, на която бях попадал през живота си. Отворих очи и видях лицето на доктора, господин с аристократична осанка и успокоителна усмивка, който държеше спринцовка.

— Имали сте късмет, млади човече — рече той, забивайки иглата в ръката ми.

— Какво е това? — измънках аз.

Лицето на Видал изникна редом с това на доктора.

— Ще ти помогне да си починеш.

Студен облак плъзна по ръката ми и обхвана гърдите ми. Почувствах, че пропадам в бездна от черно кадифе, докато Видал и докторът ме гледаха отгоре. Светът полека се сви и затвори, докато накрая остана само една капка светлина, която се изпари в ръцете ми. Потънах в безкрая на този топъл химически покой, от който бих предпочел никога да не изляза.

 

 

Спомням си един свят от черни води под леда. Лунната светлина докосваше замръзналия свод отгоре и се разлагаше на хиляди прашни лъчи, които се поклащаха в повляклото ме течение. Бялата мантия, която я обгръщаше, бавно се полюшваше, а силуетът на тялото й ясно се виждаше в прозрачните води. Кристина протягаше ръка към мен, а аз се борех със студеното, плътно течение. Когато между моите и нейните пръсти оставаха едва няколко милиметра, един тъмен облак разпери криле зад нея и я обгърна като експлозия от мастило. Пипала от черна светлина обхванаха ръцете, шията и лицето й и я завлякоха с неумолима сила в мрака.