Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (84)

19

Прецених, че часът бе навярно девет сутринта, когато инспектор Виктор Грандес ме остави затворен в онази стая без друга компания освен термоса с изстиналото кафе и пакета цигари. Сложи един от хората си на пост при вратата и чух как му нареди да не пуска никого вътре, независимо под какъв предлог. Пет минути след тръгването на Грандес чух някой да тропа по вратата и познах лицето на сержант Маркос, очертано в стъкленото прозорче. Не можех да чуя думите му, но движението на устните му не остави място за съмнение:

Приготви се, кучи сине.

Прекарах остатъка от сутринта, седнал на перваза на прозореца, откъдето наблюдавах как хората, които си мислеха, че са свободни, минаваха покрай решетките, пушеха и ядяха захарни пръчки със същата наслада, с която бях виждал тарторът да прави това неведнъж. Умората, или може би просто кулминацията на отчаянието, ме връхлетя по пладне и аз се проснах на пода с лице към стената. След по-малко от минута вече бях заспал. Когато се събудих, стаята тънеше в полумрак. Беше се свечерило и охровата светлина от уличните лампи на Виа Лайетана рисуваше по тавана сенки на коли и трамваи. Станах, усещайки студа на пода във всеки мускул на тялото си, и отидох до един радиатор в ъгъла, който се оказа по-леден и от моите ръце.

В този миг чух вратата на стаята да се отваря зад гърба ми и се обърнах, за да се озова срещу инспектора, който ме наблюдаваше от прага. По знак от Грандес един от хората му запали лампата и затвори вратата. Суровата металическа светлина за миг ме заслепи и аз зажумях. Когато отново отворих очи, видях, че инспекторът изглеждаше почти толкова зле, колкото и аз.

— Имате ли нужда да отидете до тоалетната?

— Не. Възползвайки се от обстоятелствата, реших да пикая в гащите и да се упражнявам за онова време, когато ще ме пратите в стаята на ужасите с инквизиторите Маркос и Кастело.

— Радвам се, че не сте изгубили чувството си за хумор. То ще ви потрябва. Седнете.

Настанихме се отново на предишните си позиции и известно време се гледахме мълчаливо.

— Заех се да проверя детайлите на вашия разказ.

— И?

— Откъде искате да започна?

— Вие сте полицаят.

— Най-напред посетих кабинета на доктор Триас на улица „Мунтанер“. Визитата ми беше кратка. Доктор Триас е починал преди дванайсет години, а от осем години насам кабинетът принадлежи на един зъболекар на име Бернат Льофриу. Излишно е да се каже, че той никога не е чувал за вас.

— Невъзможно!

— Почакайте, нататък става още по-хубаво. Излизайки оттам, се отбих в централния клон на Испано-колониалната банка. Внушително обзавеждане и безупречно обслужване. Чак ми се прииска да си открия спестовна книжка. Там установих, че никога не сте имали сметка в това банково учреждение, че те никога не са чували за лице на име Андреас Корели, и че в настоящия момент нямат нито един клиент, който да има сметка в чуждестранна валута на стойност сто хиляди френски франка. Да продължавам ли?

Стиснах устни, но все пак кимнах.

— Следващата ми спирка бе кантората на покойния адвокат Валера. Там открих, че действително имате банкова сметка, но не в Испано-колониалната, а в Банка Сабадел, откъдето преди шест месеца сте прехвърлили в сметката на адвокатите сумата от две хиляди песети.

— Не разбирам.

— Много просто. Вие сте наели Валера анонимно, или поне така сте си мислели, но банките имат слонска памет и видят ли веднъж как отлита някой грош, никога не го забравят. Признавам ви, че на този етап вече бях почнал да се забавлявам от цялата работа и реших да посетя работилницата за надгробни паметници „Санабре и синове“.

— Не ми казвайте, че не сте видели ангела…

— Видях го, видях го. Впечатляващо. Също като писмото с дата отпреди три месеца, подписано собственоръчно от вас, с което сте поръчали изработката, и разписката за плащане в аванс, която добрият Санабре е запазил в счетоводните си книги. Обаятелен човек, много горд с работата си. Каза ми, че това е неговият шедьовър, че го е изваял, осенен от божествено вдъхновение.

— Не го ли попитахте за парите, които Марласка му е платил преди двайсет и пет години?

— Попитах го. Той пазеше разписките. Парите били предназначени за подобрения, поддръжка и преустройство на фамилния пантеон.

— В гроба на Марласка е погребан някой друг.

— Така твърдите вие. Но ако искате да оскверня гробница, трябва да разберете, че ще се наложи да ми представите по-солидни аргументи. Позволете сега да продължа с моята проверка на вашата история.

Преглътнах с мъка.

— Възползвайки се от обстоятелството, че се намирах в този район, отидох до плажа Богател, където срещу един реал намерих поне десет души, готови да ми разкрият чудовищната тайна на Вещицата от Соморостро. Не ви го казах тази сутрин, когато ми разказвахте историята си, за да не разваля драмата, но в действителност женището, което се е наричало с това прозвище, е умряло преди доста години. Старицата, която видях тази сутрин, не може даже и дете да уплаши и няма сили да стане от стола си. А, има и една подробност, която ще ви очарова: тя е няма.

— Инспекторе…

— Още не съм приключил. Не можете да кажете, че гледам на работата си през пръсти. Толкова сериозно гледам на нея, че оттам отидох до голямата стара къща до парка Гюел, която ми описахте. Тя е изоставена поне от десет години и съжалявам, че трябва да го кажа, но в нея няма ни фотографии, ни отпечатъци, нито каквото и да е освен котешки фъшкии. Как ви се струва това?

Не отговорих.

— Кажете ми, Мартин. Поставете се на мое място. Какво бихте направили вие при това положение?

— Предполагам, че щях да вдигна ръце.

— Именно. Но аз не съм вие и като същински идиот, след тази тъй плодотворна обиколка реших да последвам съвета ви и да потърся страховитата Ирене Сабино.

— Намерихте ли я?

— Имайте малко вяра в полицейските сили, Мартин. Разбира се, че я намерихме. Пълна развалина е и от доста години живее в един окаян пансион в Равал.

— Разговаряхте ли с нея?

Грандес кимна.

— На дълго и широко.

— И?

— Тя няма дори и бледа представа кой сте вие.

— Това ли ви каза?

— Наред с други неща.

— Какви неща?

— Разказа ми, че се запознала с Диего Марласка на един сеанс, организиран от Роурес в апартамент на улица „Елизабетс“, където спиритическото дружество „Бъдещ живот“ провеждало сбирките си през 1903 г. Разказа ми, че срещнала един мъж, който потърсил убежище в обятията й, съсипан от загубата на сина си и уловен в капана на един брак, който вече нямал смисъл. Разказа ми, че Марласка бил добър, но смахнат човек; вярвал, че нещо е проникнало вътре в него и бил убеден, че скоро ще умре. Разказа ми, че преди смъртта си оставил пари в един фонд, за да могат тя и мъжът, когото била напуснала заради Марласка — Хуан Корбера, известен още като Жако, — да получат нещо след кончината му. Разказа ми, че Марласка посегнал на живота си, защото не можел повече да понася болката, която го разяждала. Разказа ми, че тя и Хуан Корбера преживявали от милостинята на Марласка, докато фондът се изчерпал; скоро след това мъжът, когото наричате Жако, я зарязал и впоследствие узнала, че е умрял сам и алкохолизиран, работейки като нощен пазач във фабриката в Касарамона. Разказа ми, че действително завела Марласка при онази жена, наричана Вещицата от Соморостро, защото си мислела, че въпросната жена ще го утеши и ще го накара да повярва, че пак ще срещне сина си в отвъдния свят… Да продължавам ли?

Разтворих ризата си и му показах разрезите по гърдите, които бях получил от Ирене Сабино в нощта, когато тя и Марласка ме нападнаха в гробището Сан Хервасио.

— Шестолъчна звезда. Не ме разсмивайте, Мартин. Тези разрези може да сте си ги нанесли сам. Те нищо не означават. Ирене Сабино не е чародейка, а просто една бедна жена, която си изкарва прехраната, като работи в перачница на улица „Кадена“.

— А какво ще кажете за Рикардо Салвадор?

— Рикардо Салвадор бил отстранен от полицията през 1906 г., след като в продължение на две години раздухвал случая със смъртта на Диего Марласка, а междувременно поддържал незаконна връзка с вдовицата на покойника. Последното нещо, което се чуло за него, било, че е решил да отплува с някой кораб за Америките и там да започне нов живот.

Не можах да се удържа и прихнах да се смея на тази чудовищна измама.

— Не осъзнавате ли, инспекторе? Не осъзнавате ли, че падате в абсолютно същия капан, който ми приготви Марласка?

Грандес ме гледаше съжалително.

— Вие сте този, който не осъзнава какво става, Мартин. Часовникът тиктака и вместо да ми кажете какво сте направили с Кристина Сание, вие се инатите да ме убеждавате в някаква история, която сякаш е излязла от страниците на „Градът на прокълнатите“. Тук има само един капан — този, който сам сте си приготвили. И с всяка минута, която изтича, без да ми кажете истината, за мен става все по-трудно да ви измъкна от него.

Инспекторът прокара няколко пъти ръка пред очите ми, сякаш искаше да се увери, че все още съм запазил способността си да виждам.

— Е? Нищо ли? Добре, както искате. Позволете да ви доразкажа какво още ми предостави този ден. Да си призная, след посещението си при Ирене Сабино вече бях изморен и се върнах за малко до полицейското управление, където все пак намерих време и сили да се обадя в квартирата на Цивилната гвардия в Пучсерда. Оттам ми потвърдиха, че сте били видян да излизате от болничната стая на Кристина Сание в нощта на нейното изчезване, че изобщо не сте се върнали в хотела да си вземете багажа, и че по думите на главния лекар на санаториума вие сте прерязали кожените ремъци, с които пациентката е била обездвижена. Тогава се обадих на един ваш стар приятел, Педро Видал, който беше така любезен да пристигне в управлението. Клетият човек е съсипан. Разказа ми, че последния път, когато сте се видели, вие сте го ударили. Вярно ли е това?

Кимнах.

— Трябва да знаете, че той не ви държи сметка за това. Всъщност почти се опита да ме убеди да ви пусна да си вървите. Казва, че трябва да има някакво обяснение за цялата история. Че сте имали труден живот. Че по негова вина сте изгубили баща си. Че той, Видал, се чувства отговорен за това. Че иска само да си върне съпругата и няма никакво намерение да търси от вас удовлетворение за нанесените щети.

— Разказахте ли всичко на Видал?

— Нямах друг изход.

Скрих лице в ръцете си.

— И какво ви каза той? — попитах.

Грандес сви рамене.

— Смята, че сте си изгубили ума. Смята, че сигурно сте невинен, но даже и да не сте, не иска да ви се случи нещо. Семейството на Видал обаче е съвсем друга работа. Известно ми е, че господин баща му, който не е особено очарован от вас, тайно е предложил възнаграждение на Маркос и Кастело, ако успеят да ви изтръгнат самопризнание за по-малко от дванайсет часа. Те пък са го уверили, че за една сутрин ще ви накарат да рецитирате даже и цялата поема „Каниго̀“^[1].

— А какво мислите вие?

— Истината ли да ви кажа? Ще ми се да вярвам, че Педро Видал е прав и вие сте си изгубили ума.

Не му казах, че в този момент и аз вече започвах да вярвам в това. Погледнах Грандес и забелязах в неговото изражение нещо, което не се връзваше с думите му.

— Има нещо, което не сте ми казали — отбелязах.

— Според мен ви казах предостатъчно — възрази той.

— Какво премълчахте?

Грандес внимателно се взря в мен, после сдържано се засмя.

— Тази сутрин ми разказахте, че в нощта, когато господин Семпере починал, хора чули, че той се препира с някого в книжарницата. Според вашите подозрения въпросната личност искала да купи една книга, ваша книга, и когато Семпере отказал да я продаде, се стигнало до спречкване и книжарят получил сърдечен удар. Твърдите, че книгата е едва ли не уникална, че почти не са останали екземпляри от нея. Как й беше заглавието?

— „Стъпалата към небето“.

— Точно така. Това е книгата, която, според вас, е била открадната в нощта, когато е умрял Семпере.

Кимнах. Инспекторът си взе цигара и я запали. Дръпна силно няколко пъти, после я угаси.

— Ето каква е моята дилема, Мартин. От една страна мисля, че ми наговорихте куп врели-некипели, които или сте съчинили, взимайки ме за идиот, или пък — и не знам дали това е по-лошото — от много повтаряне сам сте започнали да си вярвате. Всичко сочи към вас и за мен ще е най-лесно да си измия ръцете и да ви оставя на Маркос и Кастело.

— Но…

— … но, и това е едно съвсем мъничко, незначително „но“, едно „но“, което моите колеги биха отхвърлили с лекота — но все пак нещо ме дразни като прашинка в окото и ме кара да се чудя дали, напук на всичко, което съм научил за двайсет години служба, онова, което ми разказахте, не е истина, но не е и лъжа.

— Мога само да кажа, че ви разказах онова, което си спомням, инспекторе. Можете да ми вярвате или не; истината е, че аз самият понякога не си вярвам. Но това е, което си спомням.

Грандес стана и взе да обикаля около масата.

— Днес следобед, когато разговарях с Мария Антония Санауха, или Ирене Сабино, в стаята на нейния пансион, я попитах дали знае кой сте вие. Тя каза, че не знае. Обясних й, че живеете в къщата с кулата, където на времето тя и Марласка са прекарали няколко месеца. Попитах я отново дали си спомня за вас. Пак отрече. Малко по-късно й казах, че сте посетили фамилния пантеон на Марласка и сте сигурен, че сте я видели там. За трети път тази жена отрече да ви е виждала някога и аз й повярвах. Вярвах й до момента, в който вече си тръгвах, а тя каза, че й е малко студено и отвори гардероба, за да вземе един вълнен шал и да го наметне на раменете си. Тогава видях на масата една книга. Привлече вниманието ми, защото беше единствената книга в стаята. Възползвайки се от това, че жената беше с гръб към мен, отворих книгата и прочетох едно посвещение, написано на ръка на първата страница.

— На господин Семпере, най-добрия приятел, който една книга може да има, задето отвори пред мен вратите на света и ми показа как да мина през тях — цитирах аз по памет.

— Подпис: Давид Мартин — довърши Грандес.

Инспекторът спря пред прозореца, обръщайки ми гръб.

— След половин час ще дойдат за вас и ще ме отстранят от случая — рече той. — Ще ви предадат на сержант Маркос и аз не ще мога да направя нищо за вас. Имате ли да ми кажете още нещо, което би ми позволило да ви отърва кожата?

— Не.

— Тогава грабнете тоя нелеп револвер, който от часове криете в палтото си, и като внимавате да не се простреляте в крака, ме заплашете, че ще ми отнесете главата, ако не ви връча ключа, с който се отваря тази врата.

Погледнах към вратата.

— В замяна ви моля само да ми кажете къде е Кристина Сание, ако изобщо е още жива.

Сведох поглед. Гласът ми бе секнал.

— Убихте ли я?

Аз дълго мълчах.

— Не знам — казах накрая.

Грандес се приближи и ми подаде ключа от вратата.

— Дим да ви няма, Мартин.

Поколебах се за миг, преди да взема ключа.

— Не използвайте главното стълбище. Като тръгнете по коридора, в дъното му отляво има една синя врата, която се отваря само от тази страна и води към противопожарния изход. Оттам се излиза на задната уличка.

— Как мога да ви се отблагодаря?

— Като начало не губете време. Разполагате с трийсет минути, преди целият отдел да хукне по петите ви. Не ги разхищавайте — каза инспекторът.

Взех ключа и се отправих към вратата. Преди да изляза, се обърнах за миг. Грандес бе седнал на масата и ме наблюдаваше с напълно безизразно лице.

— Онази брошка с ангела — рече той, докосвайки ревера си.

— Да?

— Виждал съм ви да я носите на ревера си, откакто ви познавам.