Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (52)

28

Архивите на вестника се помещаваха в едно от подземията на сградата, точно под етажа, където бе голямата ротативна машина — творение на поствикторианската технология, което напомняше кръстоска между чудовищен парен локомотив и съоръжение за производство на светкавици.

— Представям ви ротативната машина, по-известна като Левиатан. Отваряйте си очите на четири, защото казват, че е глътнала не едно и две непредпазливи лица — рече дон Басилио. — Също като в историята за Йона и кита, само че тук има и ефект на транжиране.

— Хайде, хайде, не преувеличавайте.

— Някой ден може да хвърлим в нея оня новак, стипендианта, дето разправя, че е племенник на Масиа^[1] и се прави на тарикат — предложи Бротонс.

— Само определете датата и ще го отпразнуваме с една хубава яхния — съгласи се дон Басилио.

Двамата прихнаха да се смеят като ученици. От един дол дренки, помислих си аз.

Стаята с архива представляваше лабиринт от коридори, образувани от етажерки, високи три метра. Две бледни създания, които изглеждаха така, сякаш от петнайсет години не бяха напускали това подземие, работеха като асистенти на Бротонс. Щом го видяха, веднага се втурнаха към нас като верни кучета, очакващи заповедите на стопанина си. Бротонс ме погледна въпросително.

— Какво търсим?

— Хиляда деветстотин и четвърта година. Смъртта на един адвокат на име Диего Марласка. Виден член на барселонското общество, съосновател на правната кантора „Валера, Марласка и Сентис“.

— Месец?

— Ноември.

По даден от Бротонс знак двамата асистенти отидоха да търсят съответните броеве от месец ноември 1904 г. По онова време смъртта присъстваше толкова често в злободневните новини, че повечето вестници поместваха големи некролози на първа страница. Можеше да се предположи, че градската преса е посветила нещо повече от кратко съобщение за кончината на личност от ранга на Марласка; неговият некролог навярно бе послужил като материал за заглавна страница. Асистентите се върнаха с няколко тома и ги сложиха върху едно широко писалище. Петимата присъстващи си разпределихме задачата и не след дълго намерихме скръбната вест за дон Диего Марласка на една уводна страница, точно както очаквах. Броят на вестника бе от 23 ноември 1904 г.

— Habemus cadaver^[2] — обяви Бротонс, който пръв откри новината.

Имаше четири некролога, посветени на Марласка: един от неговото семейство, втори — от кантората, трети — от адвокатската колегия на Барселона, а последният бе от културното сдружение на „Атенео Барселонѐс“.

— Така става, когато си богат — умираш пет или шест пъти — отбеляза дон Басилио.

Сами по себе си некролозите не представляваха особен интерес — молитви за безсмъртната душа на покойника, известие, че на погребалната церемония ще присъстват само най-близките, грандиозни хвалебствия за един велик гражданин, ерудит и незаменим член на барселонското общество, и прочие.

— Това, което искате да узнаете, навярно е във вестниците, издадени един-два дни преди или след този брой — рече Бротонс.

Продължихме да преглеждаме броевете от седмицата, през която бе починал адвокатът, и открихме редица материали, свързани с Марласка. Първият от тях съобщаваше, че видният юрист се е поминал при нещастен случай. Дон Басилио прочете известието на глас.

— Това го е писал някой орангутан — отсъди той. — Три излишни абзаца, които не дават никакви сведения, и чак накрая се казва, че смъртта е причинена от инцидент, но без да се уточнява какъв.

— Тук имаме нещо по-интересно — обади се Бротонс.

Една статия от следващия ден обясняваше, че полицията разследва обстоятелствата около инцидента, за да определи точно какво се е случило. Най-интересно бе това, че според съдебномедицинския доклад, посочен в материала, смъртта на Марласка бе настъпила вследствие на удавяне.

— Удавил се е? — намеси се дон Басилио. — Как? Къде?

— Не се изяснява. Вероятно е трябвало да поизрежат съобщението, за да включат тази спешна и обширна апология на сарданата^[3], която заема три колонки със заглавието: „Под звуците на тенората^[4]: дух и настроение“ — отбеляза Бротонс.

— Там пише ли кой е бил натоварен с разследването? — попитах аз.

— Споменава се някой си Салвадор. Рикардо Салвадор — рече началникът на архива.

Прегледахме останалите новини, свързани със смъртта на Марласка, но не открихме нищо съществено. Текстовете сякаш се преливаха един в друг, повтаряйки все същата песен, която звучеше твърде сходно с официалната версия, представена от кантората на Валера и сие.

— Здравата ми намирисва, че тук има нещо скрито-покрито — рече Бротонс.

Въздъхнах обезсърчен. Бях се надявал да намеря нещо повече от обикновени сладникави възпоменания и кухи съобщения, които не изясняваха никакви факти.

— Вие нямахте ли една солидна връзка в полицейското управление? — попита дон Басилио. — Как се казваше този човек?

— Виктор Грандес — уточни Бротонс.

— Навярно той би могъл да свърже Мартин с въпросния Салвадор.

Покашлях се и двамата мъжаги ме изгледаха със свъсени вежди.

— По причини, които не касаят случая, или пък го касаят твърде много, бих предпочел да не замесваме инспектор Грандес в тази работа — изтъкнах аз.

Бротонс и дон Басилио се спогледаха.

— Разбрано. Има ли и други имена, които трябва да зачеркнем от списъка?

— Маркос и Кастело.

— Виждам, че не сте загубили дарбата си да завързвате приятелства навсякъде, където се появите — отбеляза дон Басилио.

Бротонс потърка брадичката си.

— Да не се тревожим излишно. Мисля, че ще мога да намеря друг подстъп, който да не буди подозрения.

— Ако успеете да ме свържете с този Салвадор, ще ви принеса в жертва каквото пожелаете, дори и някой шопар.

— Заради подаграта не кусвам сланина, но не бих отказал една хубава хаванска пура — рече Бротонс.

— Нека да са две — добави дон Басилио.

Веднага изтичах до един магазин за цигари на улица „Талерс“ в търсене на двете най-изискани и скъпи хавански пури, които заведението можеше да предложи. През това време Бротонс проведе няколко дискретни разговора с полицейското управление, които потвърдиха, че Салвадор е напуснал полицията, по-скоро принудително, и сега работи като телохранител на индустриалци, а освен това извършва разследвания за различни адвокатски кантори в града. Когато се върнах в редакцията, за да връча по една пура на всеки от двамата ми благодетели, началникът на архива ми подаде бележка, на която се четеше следният адрес:

Рикардо Салвадор

Улица „Леона“, 21. Таван

— Дано вашият директор ви се отплати за добрината — рекох аз.

— И дано вие доживеете да видите това.