Патрик Нес
Въпросът и Възражението (7)

6
Две страни

Виола

Води го госпожа Койл. Лицето й е по-строго от всякога, челото й е смръщено, стиснала е зъби. Срещала съм я само веднъж, но веднага ми става ясно, че в момента никак не е доволна.

Той е застанал зад гърба й. Висок, строен, с широки рамене, облечен в бяло, с шапка на главата, не я е свалил дори в стаята.

Никога досега не съм го виждала отблизо. Когато ни посрещна на градския площад, аз умирах, защото кръвта ми изтичаше.

Но това е той.

Само той може да бъде.

— Добър вечер, Виола — казва. — От дълго време очаквам да се запознаем.

Госпожа Койл ме вижда как съм се омотала в чаршафите, а Мади се суети около мен.

— Проблем ли има, Маделин?

— Сънува кошмар — отвръща Мади и ме поглежда за миг в очите. — Мисля, че е скъсала някой шев.

— Ще го оправим по-късно — отвръща госпожа Койл и сериозният й и спокоен глас кара Мади да застане нащрек. — Междувременно й дай 400 единици Джефърсов корен.

— 400? — изненадано се обажда Мади, но после среща погледа на госпожа Койл и само отронва. — Да, госпожо.

После стисва ръката ми за последно и излиза от стаята.

Двамата гости се взират мълчаливо в мен, докато най-после Кметът се обажда:

— Това е всичко, госпожо.

Госпожа Койл ме поглежда многозначително, преди да излезе, може би иска да ме окуражи или да ме пита нещо, или пък да ми съобщи нещо, но аз съм твърде уплашена, за да разбера какво има предвид и докато се усетя, тя вече е затворила вратата след себе си.

И аз оставам сама с него.

Той оставя тишината да се нагнети, докато ми стане ясно, че се предполага аз да започна разговора. Стискам завивките и ги притискам до гърдите си, все още чувствам пронизваща болка при всяко движение.

— Вие сте Кметът Прентис — казвам. Гласът ми трепери, но все пак изричам думите.

— Президентът Прентис — поправя ме той, — но ти ме познаваш като Кмет, разбира се.

— Къде е Тод? — поглеждам го в очите. Не мигам. — Какво сте му сторили?

Той ми се усмихва.

— Демонстрираш ум още с първото изречение и кураж с второто. Може да станем приятели с теб.

— Ранен ли е? — преглъщам пламъка, който гори в гърдите ми. — Жив ли е?

За секунда той ме гледа така, сякаш няма никакво намерение да отговаря на въпросите ми, сякаш изобщо не е забелязал, че го питам, но после изведнъж изрича:

— Тод е добре. Жив и здрав е и пита за теб непрекъснато.

Осъзнавам, че съм затаила дъх.

— Истината ли ми казвате?

— Разбира се.

— Искам да го видя.

— Той също иска да те види — отвръща Кметът Прентис. — Но всичко по реда си.

Продължава да се усмихва. Усмивката му е почти приятелска.

Ето го мъжът, от когото бягахме толкова седмици, ето го пред мен, стои в стаята ми, а аз едва мога да се движа от болка.

И ми се усмихва.

Почти приятелски.

Ако е сторил нещо лошо на Тод, ако само го е пипнал с пръст…

— Кмете Прентис…

— Президент Прентис — поправя ме той, но после продължава бодро, — но ти можеш да ме наричаш Дейвид.

Премълчавам, само притискам в ръка превръзката, за да успокоя малко болката.

Има нещо в него. Нещо, което не мога точно да определя…

— Можеш да ме наричаш Дейвид — продължава той, — само ако ти ми разрешиш да те наричам Виола.

На вратата се почуква. Мади я отваря, държи кутийка в ръка.

— Джефърсов корен — казва, без да откъсва очи от пода. — За болките.

— Да, разбира се — казва Кметът и отстъпва от леглото, скръстил ръце зад гърба си. — Моля.

Мади ми налива чаша вода и ме наблюдава как преглъщам четири жълти капсули, с две повече, отколкото изпих през деня. Взема чашата от ръката ми и, все така обърната с гръб към Кмета, ме поглежда твърдо, солидно, в очите й няма усмивка, само смелост, и това ме кара да се почувствам малко по-добре, малко по-силна.

— Тя много бързо се уморява — казва Мади на Кмета, без да гледа към него.

— Разбирам — отвръща той, а Мади излиза и затваря вратата зад себе си.

Веднага усещам затопляне в стомаха си, но на болката й трябва още минута, за да отстъпи и тръпките да отпуснат тялото ми.

— И така — обажда се Кметът, — даваш ли ми разрешение?

— За какво?

— Да те наричам Виола.

— Не мога да ви попреча — отвръщам. — Наричайте ме както искате.

— Добре — отвръща той, не сяда, не се движи, усмивката му не слиза от лицето. — Когато се почувстваш по-добре, Виола, много бих искал да си поговорим двамата с теб.

— За какво?

— Ами за твоите кораби, разбира се — отвръща той. — Онези кораби, които ни приближават с всеки изминал момент.

Преглъщам.

— Какви кораби?

— О, не, не, не — той поклаща глава, но продължава да се усмихва. — Започна толкова интелигентно и смело. Уплашена си, но това не ти попречи да разговаряш с мен спокойно и ясно. Всичко това е достойно за възхищение — той навежда глава. — Към комбинацията, обаче, трябва да прибавим и откровеност. Трябва да сме откровени един към друг още от самото начало, Виола, защото как иначе ще продължим?

Какво да продължим?, мисля.

— Съобщих ти, че Тод е жив и здрав — казва Кметът — и това е чистата истина. — После слага ръка на таблата на леглото до краката ми. — И ще си остане жив и здрав — прави пауза. — А ти ще ми отвърнеш със същата откровеност.

Не се налага да ми казва, че първото, всъщност, зависи изцяло от второто.

Топлината от стомаха ми пълзи на всички посоки, очертанията ми изглеждат по-меки, движенията се забавят. Болката в хълбока ми се стапя, но заедно с нея се стапя и способността ми да стоя нащрек. Защо ми дадоха две дози, след като и една ме приспа толкова бързо? Толкова бързо, че дори не можах да си поговоря със…

О.

О.

— Трябва да видя Тод, за да ви повярвам — казвам.

— Скоро ще го видиш — отвръща той. — В Ню Прентистаун има толкова неща за правене сега. Толкова за поправяне.

— Независимо дали някой одобрява поправките.

Клепачите ми натежават. Насилвам се да отворя очи. Едва тогава осъзнавам, че съм изрекла последното на висок глас.

Кметът отново се усмихва.

— Хващам се, че повтарям тези думи много често напоследък, Виола. Войната приключи. Аз не съм твой враг.

Вдигам изненадано уморените си очи към него.

Страхувам се от него. Страхувам се.

Но…

— Вие сте били враг на жените в Прентистаун — казвам. — Бяхте враг на всички във Фарбранч.

Тялото му се стяга като струна, но той прави всичко възможно аз да не забележа това.

— Един труп беше изваден от реката тази сутрин — произнася. — Труп със забит в гърлото нож.

Очите ми се разтварят широко, нищо че съм под действието на Джефърсовия корен. Кметът ме наблюдава напрегнато.

— Може би мъжът е заслужил тази смърт — казва. — Може би е имал врагове.

Виждам се как го извършвам…

Виждам се как забивам ножа…

Стисвам очи.

— Що се отнася до мен обаче, — продължава Кметът, — тази война приключи. Идват дни, в които хората трябва да бъдат ръководени, да бъдат сплотявани.

Сплотявани чрез разделение, мисля, но не казвам нищо, дишането ми се забавя. Белотата на стаята става все по-ярка, но по някакъв успокояващ начин, който ме кара просто да се отпусна в леглото и да спя, да спя, да спя. Заравям лице във възглавницата.

— Сега ще те оставя — казва Кметът, — но скоро пак ще се срещнем.

Дишам през устата. Не е възможно да остана будна повече.

Той ме гледа как заспивам.

И после прави нещо смайващо.

Пристъпва и придърпва одеялото до брадичката ми, сякаш иска да ме завие по-добре.

— Преди да си тръгна — казва, — искам да те помоля за нещо.

— За какво? — питам и се боря със съня.

— Бих искал да ме наречеш по име.

— Моля? — гласът ми е натежал безкрайно.

— Бих искал да ми кажеш Лека нощ, Дейвид.

Джефърсовият корен така ме е замаял, че думите отзвучават, преди да осъзная, че съм ги казала:

— Лека нощ, Дейвид.

През мъглата на лекарството виждам как той ме гледа изненадано и сякаш малко разочаровано.

Но бързо се съвзема.

— Лека нощ и на теб, Виола — после кимва и прави крачка към вратата.

И тогава осъзнавам какво е специалното в него.

— Не те чувам — прошепвам от леглото.

Той спира и се обръща.

— Казах Лека нощ и на…

— Не — едва обръщам език. — Не те чувам. Не чувам мислите ти.

Той повдига вежди.

— Силно се надявам, че не ги чуваш.

Заспивам, преди той да излезе от стаята.

Спя дълго, много дълго, най-сетне отварям очи с примигване, слънцето отново грее, чудя се кое ли е истина и кое — сън.

(… баща ми, протегнал ръка да ми помогне да се кача по стълбичката към мостика на кораба, усмихва ми се, говори ми, «Добре дошла на борда, моряче»…)

— Хъркаш — казва един глас.

Сега Корин седи в стола, пръстите й хвърчат, бродира нещо толкова бързо, сякаш не волята й движи ръцете, а самите ръце, гневни от нещо, са заели скута й да свършат каквото имат за вършене.

— Не хъркам — отвръщам.

— Хъркаш като крава.

Избутвам одеялата. Превръзките ми отново са сменени и пронизващата болка я няма, което значи, че и шевовете на раната са оправени.

— Колко дълго съм спала?

— Повече от ден — гласът й е изпълнен с неодобрение. — Президентът вече на два пъти праща хора да се осведомяват за състоянието ти.

Слагам ръка на хълбока си и внимателно притискам раната. Болката е пренебрежимо слаба.

— Нищо ли няма да кажеш по този въпрос, моето момиче? — продължава Корин, иглата й боде яростно плата.

Намръщвам се.

— Че какво да кажа? Никога през живота си не съм срещала този мъж преди онази вечер.

— Той обаче беше много нетърпелив да се запознае с тебе, да ти кажа право. Ох! — тя изсъсква и пъхва пръст в устата си. — Докато ни държи тука като пленнички — казва неясно, — без да имаме право да напускаме сградата.

— Не мога да разбера аз каква вина имам за това.

— Нямаш никаква вина, моето момиче — чувам госпожа Койл, която тъкмо влиза в стаята. Хвърля строг поглед на Корин. — Никой тук не мисли, че си виновна.

Корин се изправя, покланя се леко на ръководителката и без да каже и дума повече, напуска стаята.

— Как се чувстваш? — пита госпожа Койл.

— Преуморена — поизправям се и установявам, че вече ми е по-лесно, не ме боли толкова. Забелязвам също, че страшно ми се пишка. Казвам го на госпожа Койл.

— Добре — отвръща тя, — хайде да видим дали можеш да се изправиш или аз да ти помогна.

Поемам дълбоко дъх и спускам крака към пода. Те не искат да се прегънат веднага, но полека-лека се справям, полека-лека стъпвам и се изправям, дори мога да направя няколко крачки до вратата.

— Мади ми каза, че си най-добрата лечителка в града! — ахвам аз.

— Истината ти е казала.

Госпожа Койл ме придружава до тоалетната в края на дълъг коридор. Когато приключвам, измивам се и отварям вратата, тя вече държи в ръце дълга и тежка бяла престилка, която да облека — много по-удобна и красива от смешната нощница. Нахлузвам я и се връщам в стаята, крача малко колебливо, но все пак крача.

— Президентът на няколко пъти пита как се чувстваш — отбелязва госпожа Койл, докато ме подкрепя при ходенето.

— Корин ми каза — поглеждам я с ъгълчето на окото си. — Интересува се от мен заради корабите със заселниците. Иначе изобщо не го познавам. Не съм на негова страна.

— А — казва лечителката, докато влизаме в стаята и тя ме отвежда обратно в леглото. — Значи смяташ, че в тази история има страни?

Лягам и стисвам здраво зъби.

— Даде ми двойна доза от корена, за да заспя бързо и да не се налага да си говоря с него ли? — питам. — Или просто се боиш да не му кажа твърде много неща?

Тя кимва, сякаш за да потвърди, че съм се досетила за истината.

— Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че и двете съображения ме вълнуваха?

— Можеше да ме помолиш да не му казвам нищо.

— Не му беше времето — отвръща тя и сяда до леглото. — Познаваме този мъж само по деянията му, моето момиче, а неговите деяния са лоши, лоши, лоши. Без значение какви ги приказва за някакво си ново общество, никак не е зле човек да е добре подготвен, когато започва разговор с него.

— Аз не го познавам — повтарям. — Нямам понятие от нищо.

— Но ако си изиграеш добре картите — отвръща тя с лека усмивка, — можеш да научиш много неща от един мъж, който силно се интересува от теб.

Опитвам се да я разчета, да разчета какво намеква, но жените нямат Шум, сещате ли се?

— Какво искаш да ми кажеш? — питам гласно.

— Искам да кажа, че е време да си напълниш стомаха с нещо по-сериозно — изправя се и отмахва невидими прашинки от престилката си. — Ще помоля Маделин да ти донесе закуска.

Отива до вратата и хваща дръжката, но не отваря.

— Запомни едно — казва, без да се обърне да ме погледне. — Ако в тази история все пак има страни и ако нашият Президент е заел едната — чак тогава ми хвърля поглед през рамо, — то аз определено съм заела противоположната.