Патрик Нес
Въпросът и Възражението (40)

39
Най-злият ти враг

Тод

Усещам как първият залп от Шум прелита край мен, шшшш от концентрирани думи и звуци, и картини, префучава над рамото ми, право към мъжете с пушките. Свивам се и се хвърлям към земята…

Защото мъжете започват да стрелят…

А аз съм точно пред куршумите…

— Тод! — Чувам писъка на Виола зад стрелбата, мъжете също запищяват, аз се изтъркулвам по чакъла, виждам ефрейтора дебелак на колене пред Ангарад, ръцете му притискат ушите, свил се е с лице до земята и вие страшно, без думи, Виола го гледа, чуди се какво става. Друг войник пада по гръб, забива пръсти в очите си, сякаш се мъчи да ги извади, трети е паднал в безсъзнание по корем. Двама бягат към града.

Шумът излита от Кмета по-силен и висок от когато и да било.

Много по-силен от удара, който ми нанесе днес в Кантората.

Достатъчно силен да събори петима мъже наведнъж.

Само Айвън е останал прав, едната му ръка притиска ухото, другата се мъчи да насочи пушката към Кмета, но всъщност опасно я размахва във всички посоки.

БУМ

Един куршум се забива в земята пред очите ми, напълва ги с прах и пръст…

БУМ

Още един отскача от камъните в катедралата…

— АЙВЪН! — виквам.

БУМ

— Спри да стреляш! Ще ни избиеш!

БУМ

Пушката се насочва право към главата на Ангарад. Тя отстъпва, виждам как Виола сграбчва юздите, изненадана от движението, крепи се с последни сили на гърба й…

И тогава виждам Кмета, който крачи напред и напред, и напред…

Очите му са фиксирани върху мъжете, които атакува…

Подминава ме…

А аз дори не мисля…

Скачам от земята, за да го спра…

А той се обръща и праща Шума си право срещу мен…

Светът лумва в светлина, става ужасяващо, болезнено ярък, сякаш всички могат да видят на светлото колко много те боли, всички гледат и ти се смеят, и няма къде да се скриеш, и Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си омотано на топка, тежко като куршум се забива в теб и показва на всички лошото, черното в тебе, показва всичките ти грешки, казва, че си безполезен, че си боклук, че си НИЩО, че животът ти няма смисъл, че няма защо да живееш, че нямаш цел, че трябва да разкъсаш стените, които те ограждат и да оголиш сърцевината си и, или да умреш, или да поднесеш себе си като дар на онзи, който може да те спаси, в дар на мъжа, който може да те контролира, който може да прекрати мъката, който може да оправи нещата и всичко пак да е наред, наред, наред.

Но дори и Шумът не може да спре едно движещо се напред тяло.

Чувствам всички тези неща в главата си, но вече летя срещу Кмета, блъсвам се в него и го събарям от стъпалата пред катедралата.

Той изръмжава, когато му изкарвам въздуха и Шумната атака спира на секундата. Дебелакът изкрещява и пада, Айвън се бори за въздух, а Виола вика «Тод!», а една ръка ме хваща за врата, избутва главата ми нагоре и Кметът поглежда право в очите ми…

И ме удря от упор.

— Дай ми пушката! — крещи Кметът, изправен над Айвън, който е клекнал на земята пред него, притиска с ръка ухото си, но пушката сочи към врага. — Дай ми я!

Примигвам, в очите ми има пясък и прах, за секунда се чудя къде съм…

Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо.

— Дай ми пушката, редник!

Кметът крещи на Айвън, удря го отново и отново с Шума си, а Айвън се свива ли, свива към земята…

Но пушката е насочена…

— Тод!

Виждам конски крака до главата си. Виола е още на гърба на Ангарад.

— Тод, събуди се! — вика тя.

Поглеждам я изотдолу.

— Слава Богу! — вика тя, а лицето й е въплъщение на раздразнението. — Глупавите ми крака! Не мога да сляза от проклетия кон!

— Добре съм — отвръщам, въпреки че не знам дали съм добре, почвам да се изправям, главата ми се върти.

Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо.

— Тод, какво става? — пита Виола, когато се хващам за юздите, за да се надигна. — Чувам Шум, но…

— Пушката! — вика Кметът, пристъпвайки още по-близо до Айвън. — Веднага!

— Трябва да му помогнем — казвам…

Но се свивам от най-силната Шумна атака, която някога съм виждал…

Блясък от Шум толкова ярък, че почти съзирам как въздухът между Кмета и Айвън…

И Айвън изсумтява и си прехапва езика…

Кръвта потича от устата му…

Той запищява с детски глас и пада…

Пуска пушката…

Пуска пушката право в ръцете на Кмета.

Той я вдига, зарежда я и я насочва към нас с едно-единствено елегантно и светкавично движение. Айвън лежи на земята и конвулсивно потрепва.

— Какво стана? — пита Виола, толкова ядосана, че не обръща внимание на пушката.

Аз вдигам ръце във въздуха, без да пускам юздите.

— Може да използва Шума си — обяснявам, без да свалям очи от Кмета. — Използва го като оръжие.

— Точно така — усмихва ми се Кметът.

— Чувах само викове — казва Виола и оглежда мъжете, нахвърляни по земята наоколо, още дишащи, но в безсъзнание. — Как така като оръжие?

— Истината, Виола — отвръща Кметът, — е, че това е най-доброто оръжие на света. Казваш на човека истината за него и той — Кметът подритва Айвън с ботуша си — обикновено има проблем с това да я приеме — намръщва се. — Не можеш да го убиеш с нея, обаче — после вдига очи към нас. — Все още не.

— Но… — тя не вярва. — Как? Как можеш да…?

— Аз вярвам в две максими, скъпо момиче — отвръща Кметът и бавно закрачва към нас. — Първата гласи, че ако можеш да контролираш себе си, можеш да контролираш и другите — ухилва се, а очите му бляскат. — Това е философия, която ми върши отлична работа.

Мисля си за господин Хамър. За господин Колинс. За мантрите, които чувах, когато минавах край къщата на Кмета в стария ни дом.

— Ти си обучил останалите — казвам. — Мъжете от Прентистаун, обучил си ги да контролират Шума си.

— С различна степен на успех — отвръща, — но, да, в общи линии така е, нито един от офицерите ми никога не е вземал лека. Защо? Слабост е все да разчиташ на някакво си лекарство.

Почти до нас е.

— Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз — изричам на глас. — Да, ти започна толкова блестящо! Така добре се контролираше, докато причиняваше на онези жени нечовешка мъка.

Шумът ми става аленочервен.

— Няма да говориш за това — казвам. — Само правех, каквото ти заповядваше…

— Само следвах заповеди — подиграва ме Кметът. — Извинението на последните разбойници още от зората на времената — спира на две крачки от нас и насочва пушката към гърдите ми. — Помогни й да слезе от коня, Тод.

— Какво?

— Глезените, това ще да е проблемът. Ще трябва да й помагаш, сама не може да върви.

Още държа юздите в ръка. В главата ми идва мисъл, която се мъча да прикрия.

— Пусни я — казвам. — Ще сторя всичко, каквото поискаш.

— А, това вече съм го чувал — отвръща Кметът. — Свали я от коня.

Поколебавам се, чудя се дали да не плесна Ангарад и да я подгоня надалеч, чудя се дали Виола би могла да избяга, чудя се къде ли е безопасно сега…

— Не — казва Виола и започва сама да се опитва да слезе. — Дума да не става. Няма да те оставя.

Хващам я за ръцете и й помагам да слезе. Обляга се на мен, за да стои права, но аз я крепя.

— Прекрасно — възкликва Кметът. — Хайде сега да влезем вътре и да си поприказваме. Да започнем с онова, което ми е известно.

Довел ни е в главното помещение с кръглия пъстър прозорец, но сега то не е точно помещение, зее от две страни и отгоре, отворено към небето, стъклописът е още на място, гледа към нас, но не грее в църква, а над куп чакъл.

Гледа към малко разчистено пространство, в което са подредени счупената маса и два стола.

На тях седим ние с Виола.

— Например известно ми е — почва Кметът, — че не ти си убил Аарон, Тод, че така и никога не си направил последната стъпка към това да станеш мъж, Виола е забила ножа.

Виола ме хваща за ръката и стиска здраво, показва ми, че никак не я интересува какво знае Кметът.

— Знам също така, че Виола ти е казала, че Възражението се крие край океана, казала ти го е, когато отиде при нея онзи път, когато ти позволих да избягаш.

Шумът ми лумва от гняв и срам. Виола стиска ръката ми още по-силно.

— Знам, че си изпратил момчето на име Лий да предупреди Възражението днес — обляга се на масата. — Разбира се, отлично знам кога и откъде ще нападнат терористките.

— Ти си чудовище — казвам.

— Не — отвръща Кметът. — Просто водач. Водач, който разчита всяка твоя мисъл — мисъл за теб, за Виола, за мен, за този град, за тайните, които си въобразяваш, че криеш, аз чета всичко, Тод. Не ме слушаш май какво ти говоря — държи пушката и ни гледа, седнали пред него. — Знаех всичко за атаката на Възражението тази сутрин преди ти изобщо да си отвориш устата.

Изпъвам се.

— Как така?

— Бях събрал армията още преди да почне разпитът на Виола.

Надигам се.

— Измъчвал си я за нищо?

— Сядай долу — казва Кметът и лек блясък от Шума му кара коленете ми да омекнат и аз пак се отпускам на стола. — Не беше за нищо, Тод. Вече трябва да ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че аз нищо не правя без някаква цел.

Той се надига и пак показва колко обича да ходи и да говори едновременно.

— Ти си напълно прозрачен за мен, Тод. От първата ни среща в тази стая до днес. Аз съм знаел всичко за теб. Винаги.

Поглежда към Виола.

— Това не се отнася за прелестната ти приятелка, обаче, която се оказа по-костелив орех, отколкото очаквах.

Виола се намръщва. Ако имаше Шум, сигурно щеше да го зашлеви с него.

И тогава ми хрумва една мисъл…

— Не се и опитвай — казва Кметът. — Изобщо не си толкова напреднал. Дори капитан Хамър не умее още това. Просто сам ще се нараниш, при това лошо — поглежда ме. — Би могъл да се научиш да се контролираш, Тод. Можеш да напреднеш много, много повече от жалките глупаци, които ме последваха от Прентистаун до тук. Горкият господин Колинс, той си беше един домакин, а капитан Хамър е нещастен садист, но ти, Тод, о, ти… — очите му греят.

— Ти можеш да водиш армии.

— Не искам да водя армии — отвръщам.

Той се усмихва.

— Може да се окаже, че нямаш друг избор.

— Избор винаги има — обажда се Виола до мен.

— О, хората много обичат да повтарят това — отвръща Кметът. — Помага им да се чувстват по-добре — приближава се до мен и се вглежда в очите ми. — Но аз те наблюдавах, Тод. Момчето, което рискува собствения си живот, за да спаси обичната си Виола. Момчето, което чувстваше такава вина от всички ужасни неща, които вършеше, че се опита да изключи напълно емоциите си. Момчето, което преживява всяка чужда болка, което усещаше всеки гърч, изписан по лицата на жените, на които поставяше гривни.

Навежда се съвсем близо до лицето ми.

— Момчето, което отказа да изгуби душата си.

Чувствам го. Той е в Шума ми, рови, рови, обръща нещата в мен, разхвърля в главата ми.

— Извърших страшни неща — казвам, без дори да имам намерение да го кажа.

— Но ги изстрада сам, Тод — гласът му сега е мек, почти нежен. — Твоят най-зъл враг си ти самият, самонаказваш се много по-тежко, отколкото очаквах. Мъжете имат Шум и начинът, по който го контролират, показва каква част от тях е останала жива, но ти, дори когато искаш, не можеш да се контролираш. Ти чувстваш, Тод, повече от всеки друг мъж, който съм срещал през живота си.

— Млъквай — казвам, мъча се да отвърна очи от него, но не мога.

— Но това качество те прави могъщ, Тод Хюит. В този свят на безсловесност и претовареност с информация способността да чувстваш, мое мило момче, е наистина рядка дарба.

Запушвам ушите си с длани, но продължавам ясно да го чувам в главата си.

— Ти си единственият, когото не успях да пречупя, Тод. Единственият, който не падна. Единственият, който остана невинен, независимо от кръвта, която оцапа ръцете му. Единственият, който в Шума си продължава да ме нарича «Кмет».

— Не съм невинен! — изкрещявам, а ушите ми са все така запушени.

— Можеш да управляваш рамо до рамо с мен. Ще станеш мой първи помощник. А когато се научиш да контролираш Шума си, можеш да ме свалиш от власт.

И после думите прокънтяват през цялото ми тяло.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Престани! — чувам вика на Виола, но той сякаш идва от километри разстояние.

Кметът слага ръка на рамото ми.

— Можеш да бъдеш мой син, Тод Хюит — казва. — Моят истински наследник. Винаги съм искал да имам син, който…

— Тате? — вик, който пронизва като куршум вдигналата се наоколо мъгла.

Шумът в главата ми замлъква, Кметът рязко отстъпва назад, усещам как отново мога да дишам.

Дейви е застанал зад нас, стиска пушката в ръката си. Довел е Смъртоносен до стъпалата на катедралата и наднича над камарите чакъл, гледа трима ни вътре.

— Какво става? Кои са тия, дето се валят отвън?

— Какво правиш тук? — срязва го Кметът намръщено. — Вече победихте Възражението, може би?

— Не, тате — отвръща Дейви и се покатерва през камарата, крачи към нас. — Всичко е било номер, измама — застава до мен. — Здравей, Тод — казва кротко и ми кимва за поздрав. Поглежда Виола, но не смее да задържи очи върху нея.

— Кое е било измама? — пита Кметът и вече наистина изглежда гневен.

— Възражението въобще не бяха на онзи хълм — отвръща Дейви. — Навлязохме дълбоко, дълбоко в гората, но от тях нямаше и следа.

Чувам как Виола тихо ахва, от нея излита аура на щастлива изненада, която тя веднага се мъчи да прикрие.

Кметът вдига глава, вперва очи в нея, те святкат от ярост, по лицето му личи как мисли и мисли.

А после вдига пушката и я насочва към главата й.

— Дали има още нещо, което би желала да споделиш с нас, Виола?