Патрик Нес
Въпросът и Възражението (39)

38
Марш към катедралата

Виола

— Вярваш ли в това, което каза току-що? — пита Тод, докато затяга седлото. Говори тихо и очите му не се отместват от работата. — Че той няма шанс срещу нас?

Свивам рамене.

— Прозвуча успокоително.

Тод се усмихва сам на себе си.

— Трябва да поприказвам с войниците — кимва към Лий, застанал настрани с ръце в джобовете, взрян в нас двамата. — Опитай се да го успокоиш, а?

Махва с ръка на Лий и тръгва към мъжете от ескорта, струпани край портата. Лий идва при мен.

— Сигурна ли си, че така искаш да постъпиш? — пита.

— Не — отвръщам. — Но съм сигурна в Тод.

Той издиша рязко, вперил очи във върховете на ботушите си, мъчи се да държи Шума си равен и тих.

— Ти го обичаш — казва. Това не е въпрос, а факт.

— Обичам го — отвръщам. Факт.

— По онзи начин ли?

Двамата поглеждаме към Тод. Той жестикулира и обяснява на мъжете какво планира и каква е тяхната роля.

Изглежда като истински водач…

— Отговори ми — казва Лий.

Обръщам му гръб.

— Ако изобщо успееш да намериш Възражението, Лий, това трябва да стане, преди да са се сблъскали с армията.

Той се смръщва.

— Няма да ми повярват, като им кажа какво стори госпожа Койл. Много хора имат нужда от нея като ръководителка и се самоубеждават, че е винаги права.

— Е — казвам нежно и хващам юздите на кобилата.

Момче Жребче?, мисли тя и също не сваля поглед от Тод.

— Мисли за нещата така: ако можеш да ги откриеш и ако ние се преборим с Кмета, всичко може да свърши още днес.

Лий примижава срещу слънцето.

— А ако не се преборите с него?

Опитвам да се усмихна.

— Е, тогава трябва ти да дойдеш да ни спасиш, нали така?

Той се мъчи да ми се усмихне в отговор.

— Готови сме — казва Тод и се връща при нас.

— Е, това е — казвам.

Тод протяга ръка на Лий.

— Успех.

Лий стиска ръката му.

— Успех и на теб — отвръща.

Но гледа само мен.

След като Лий изчезва в гората, катерейки бегом хълма, за да пресече пътя на Възражението и да ги срещне преди армията, останалите тръгваме по пътя. Тод води Ангарад, която все повтаря Момче Жребче, повтаря и повтаря, нервна, че я язди някой друг. Тод й мърмори разни неща, за да я успокоява, гали я по гривата и по носа.

— Как се чувстваш? — пита, когато стигаме до първите женски общежития.

— Болят ме краката — казвам. — И главата — потърквам с ръка мястото, където под ръкава ми е скрита гривната. — И ръката също.

— Не, иначе как си? — усмихва се той.

Оглеждам войниците край нас, яздят в каре, сякаш наистина ескортират мен и Тод, както е наредил Кметът: Айвън и още един отпред, двама отзад, двама вдясно от мен и един вляво.

— Вярваш ли, че можем да го победим? — питам аз.

— Е — отвръща той и се засмива тихичко, — тръгнали сме, за да го победим, нали така?

Тръгнали сме.

Нагоре по пътя, право към Ню Прентистаун.

— Я по-бързо — казва по-високо Тод.

Всички ускоряват крачка.

— Изоставен е — прошепва войникът с огненочервената коса, докато преминаваме край все повече и повече сгради.

Пусти сгради.

— Не е изоставен — отвръща друг войник с грамаден корем. — Крият се.

— Страшничко си е така, без армията да обикаля насам-натам — отвръща червенокосият. — Без войници да маршируват.

— Ние маршируваме, редник — срязва го Айвън. — Ние сме войници.

Подминаваме къщи със затворени капаци на прозорците, магазини със спуснати ролетки, улици без каруци и мотопеди, дори без хора. Чуваме Рева иззад затворените врати, наполовина по-тих от обикновено.

Уплашен.

— Знаят, че идваме — казва Тод. — Знаят, че това е войната, която ги чака.

Оглеждам се от гърба на Ангарад. В къщите няма запалена нито една светлинка, няма любопитни погледи, които да надничат и да се чудят защо ли куп войници охраняват само момиче с два счупени крака.

А после улицата завива и ето я и катедралата.

— Леле майко — казва червенокосият, когато спираме.

— И оживяхте след това? — обръща се дебелият войник към Тод.

Камбанарията стърчи непокътната, неясно как се е запазила, крепи се върху рехава камара тухли. Две стени от основния корпус също стоят, едната е фасадата с пъстрия стъклопис.

Но останалата част…

Останалата част на катедралата представлява само куп камъни и прах.

Дори оттук виждаме, че покривът е паднал вътре, части от стените са изхвърчали по улиците и по площада. Арките са се наклонили опасно, изгубили баланса си, вратите са изкривени на пантите, вътрешността на изкормената църква лежи на показ, поема последните слънчеви лъчи, преди да изчезнат зад хоризонта.

Нито един войник не охранява руините.

— Останал е без защита? — пита червенокосият.

— Типично — казва Тод, взрян в катедралата, сякаш може да види Кмета скрит някъде сред стените.

— Ако изобщо, е тук — обажда се Айвън.

— Тук е — отвръща Тод. — Вярвай ми.

Червенокосият започва да отстъпва.

— Няма начин — повтаря, — вървим към смъртта си, момчета. Няма начин.

Хвърля последен уплашен поглед и хуква с всички сили в посоката, от която дойдохме.

Тод въздъхва.

— Още някой?

Мъжете се споглеждат, Шумът им се чуди какво изобщо правят тук.

— Той ще ви маркира с гривни — казва Айвън.

Кимва ми, аз дръпвам ръкава и им показвам моята гривна. Кожата около нея е алена и гореща на допир. Инфектирана, поне така смятам. Мазилата за първа помощ май не са си свършили работата.

— А после ще ви пороби — продължава Айвън. — Не знам за вас, обаче аз не се присъединих към армията, за да чакам това да стане.

— А защо тогава се присъедини? — обажда се друг войник, но е ясно, че не чака отговор.

— Ще го свалим от власт — казва Айвън — и ще станем герои.

— Герои, изпили лека — допълва с кимване дебелият. — Онзи, който контролира лека…

— Стига приказки — казва Тод и аз усещам дискомфорта в Шума му, предизвикан от насоката на разговора. — Ще действаме ли, или не?

Мъжете пак се споглеждат.

А Тод повишава тон.

Повишава го до глас, с който се издават заповеди.

Повишава го така, че дори аз вдигам покорно очи към него.

— Попитах готови ли сме, или не?

— Готови, сър — отвръщат мъжете, сякаш изненадани от собствените си гласове.

— Хайде тогава — казва Тод.

Мъжете тръгват пак напред, крачка, крачка, крачка, хрускат по чакъла, пръснат на пътя, напред през града, към катедралата, а тя става все по-голяма и по-голяма, докато я приближаваме.

Минаваме край няколко дръвчета и аз поглеждам наляво, към хълмовете на юг.

— Господи, Боже — казва дебелият.

Дори оттук виждаме армията, която напредва в далечината, една-едничка черна ръка, извиваща се по твърде тесен път, нагоре към върха на хълма с просеката, нагоре, натам, където ще срещнат Възражението.

Поглеждам към залязващото слънце.

— Може би около час — казва Тод, като ме вижда, че гледам, — или по-малко.

— Лий няма да стигне навреме — казвам.

— Може и да стигне. Има и преки пътеки.

Змията от войници се точи нагоре по хълма. Толкова са много, че няма начин Възражението да ги победи в открит бой.

— Не бива да се проваляме — казвам.

— Няма — отвръща Тод.

И тогава стигаме до катедралата.

Заобикаляме я отстрани. Тук е пострадала най-силно, цялата северна стена е рухнала на улицата.

— Помнете — промърморва Тод на мъжете, докато крачим по чакъла. — Водите двама затворници за среща с Президента, точно както ви е било заповядано. Никакви други мисли.

Проправяме си път сред отломъците. Купчината камъни е толкова висока, че вътре в катедралата не може да се надникне от улицата. Кметът може да е навсякъде.

Заобикаляме един ъгъл, в него зее дупка, виждаме главното помещение и сакристията, над тях виси камбанарията и кръгът пъстро стъкло. Слънцето иззад гърбовете ни грее право през него. От втория етаж висят стени на стаи с продънени подове. Няколко червеношийки кълват остатъци от храна или нещо, още по-гадно сред камъните. Останалата част на постройката се крепи на магия, сякаш се е уморила да стои цяла и се е отпуснала да си почине разрушена.

А вътре в изтърбушените отломки…

— Няма никой — казва Айвън.

— Ето защо няма войници — казва дебелият. — Той е отишъл с армията.

— Не е отишъл с армията — Тод се върти на всички посоки смръщен.

— Тод? — обаждам се аз, защото усещам нещо…

— Той сам ми каза да доведа Тод тук — казва Айвън.

— Тогава къде е? — пита дебелият.

— О, тук съм — отвръща Кметът и прекрачва напред от една сянка, толкова малка, че не би могла да го скрие; ефектът е такъв, сякаш излиза от стената, от място, където не би могъл да бъде видян от никой жив човек.

— Какво, дявол да го… — обажда се дебелият и отстъпва назад.

— Не е дяволът — казва Кметът и закрачва по чакъла към нас, с ръце, отпуснати настрани с обърнати навън длани. Всички войници вдигат пушките си срещу него. По нищо не личи той да е въоръжен.

Но ето го, идва.

— Не, не е дяволът — казва с усмивка. — По-лошо.

— Спри на място — казва Тод. — Тези мъже тук с радост биха те застреляли.

— Знам — отвръща Кметът и спира на най-ниското стъпало пред портата на катедралата, обляга крак на голям камък, паднал там. — Редник Фароу например — кимва към Айвън. — Все така си проси наказание за пълната си некомпетентност.

— Затваряй си устата — казва Айвън, без да вдига поглед от пушката си.

— Не го гледай в очите — бързо казва Тод. — Не го гледай в очите.

Кметът бавно вдига ръце във въздуха.

— Значи ще бъда ваш затворник? — оглежда войниците с насочените пушки. — А, да, сега разбирам — казва. — Имате план. Ще върнете лека на хората, за да може да туширате сегашното им нежелание да издигнат точно вас на власт. Да, много прозорливо.

— Няма да стане така — казва Тод. — Ще разпуснеш армията. Ще оставиш хората да бъдат свободни.

Кметът подпира брадичката си с ръка.

— Работата е там, Тод — казва, — че хората всъщност не искат да бъдат свободни, без значение колко много се жалват по този въпрос. Не, мисля, че онова, което в действителност ще се случи, е, че армията ще унищожи Възражението, че войниците, които сега те придружават, ще бъдат екзекутирани за предателство срещу държавата, а ние с теб и Виола ще си побъбрим за бъдещето ви, точно както ви обещах.

Чува се силно изщракване, когато Айвън зарежда пушката си.

— Така мислиш значи, а?

— Ти си наш затворник, край на дебатите — казва Тод и изтегля дълго въже, навито на седлото на Ангарад. — Да видим как ще реагира армията като разбере.

— Добре — отвръща Кметът, звучи почти весело. — Но да вземем да пратим един от твоите хора до мазето, за да можете да започнете да пиете лека още отсега. Иначе аз ще мога да разчета всичките ви планове предварително, а вие сигурно не искате това.

Дебелият поглежда назад. Тод му кимва и той хуква.

— Отзад и надолу по стъпалата — сочи Кметът. — Пътят е почти чист.

Тод взема въжето и отива до Кмета, подминава насочените пушки.

— Ако опита да прави каквото и да било — казва на войниците, — застреляйте го.

— С удоволствие — отвръща Айвън.

Тод посяга и започва да увива въжето около китките на Кмета.

Чувам стъпки в катедралата. Дебелият се връща на бегом, задъхан, Шумът му е цяла буря.

— Нали каза, че бил в избите, лейтенант.

— Там е — отвръща Тод. — Видях го много добре.

Дебелият поклаща глава.

— Мазето е празно. Абсолютно празно.

Тод поглежда Кмета.

— Преместил си го. Къде?

— Ами ако не ти кажа? — пита Кметът. — Ще ме гръмнеш ли, а?

— Направо предпочитам тоя вариант — вика Айвън.

— Къде си го преместил? — казва Тод с висок, гневен тон.

Кметът го поглежда, после оглежда войниците наоколо, най-после спира очи върху мен на гърба на коня.

— За теб много се тревожех — казва ми. — Не можеш да ходиш, нали?

— Не я гледай — изплюва Тод и прекрачва плътно до него. — Свали си мръсния поглед от нея.

Кметът пак се усмихва, ръцете му са все така протегнати, хлабаво омотани с въжето.

— Добре — отвръща. — Ще ти кажа.

Оглежда пак всички с усмивка.

— Изгорих го — казва Кметът. — След като диваците ни напуснаха по такъв печален начин, лекът повече не ми трябваше и аз го изгорих до последното хапче, изгорих и всички запаси от растението, от което се изработват хапчетата, после взривих и лабораторията и обвиних за всичко Възражението.

Настъпва шокирано мълчание. Чуваме на армията в далечината, марширува по хълма, нагоре към целта си.

— Лъжец — обажда се Айвън, пристъпва напред с вдигната пушка. — Нескопосан при това.

— Не чуваме твоя Шум — казва Тод. — Значи не си изгорил целия лек.

— О, но, Тод, сине — казва Кметът и поклаща глава. — Аз никога не съм вземал лека.

Ново мълчание. Чувам съмнението да се надига в Шума на всички мъже. Виждам как неколцина отстъпват назад, мисли за могъществото на Кмета, мисли за това какво ли всъщност умее. Може би може да контролира напълно Шума си. А ако умее това, то…

— Той лъже — обаждам се аз, спомняйки си думите на госпожа Койл. — Той е Президентът на лъжите.

— Е, поне най-после ме нарече Президент — казва Кметът.

Тод го блъсва по рамото.

— Кажи къде е лекът!

Кметът залита и прави стъпка назад, после възвръща равновесието си. Оглежда ни отново, един по един. Чувам как Шумът на мъжете се надига, най-силен е Шумът на Тод, висок и червен.

— Не лъжа, господа — казва Кметът. — Шумът може да бъде контролиран с нужната самодисциплина. Може да бъде смълчан — оглежда ни пак, усмивката му пак разцъфва. — Може да бъде използван.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, чувам.

Но не мога да разбера дали идва от Шума на Кмета…

Или от Шума на Тод.

— Писна ми! — вика Айвън.

— Знаете ли, редник Фароу — отвръща Кметът, — на мен също.

И напада.