Патрик Нес
Въпросът и Възражението (33)

32
Последни приготовления

Виола

Скривам се зад дървото, сърцето ми тупка бързо.

В ръката ми има пушка.

Ослушвам се да чуя пукане на клонки, звук от стъпки, знак, който да ми подскаже къде е войникът. Знам, че е наблизо, защото чувам Шума му, но той е толкова равен и размит, че ми дава само обща представа от посоката, от която самият мъж ще изскочи.

Защото той ще изскочи. Преследва ме, няма съмнение в това.

Шумът му става по-силен. Опряла съм гръб о едно дърво и го чувам как идва отляво.

Приготвям пушката.

Виждам дърветата наоколо в Шума му, заедно с въпросителните, защото се чуди зад кое ли от тях съм се скрила, стеснява избора си до две дървета, зад едното, от които аз наистина се крия, а другото е на два метра вляво от мен.

Ако избере по-далечното, ще ми падне в ръцете.

Чувам вече стъпките му, тихи, тихи по мократа пръст и листата. Затварям очи и се мъча да се концентрирам само върху Шума му, върху точното място, където се намира мъжът, върху отделните точки, на които поставя краката си, докато се промъква.

Да разбера до кое от двете дървета се приближава.

Крачка. Поколебава се. Пак крачка.

Прави избор…

И аз правя избор…

Изскачам, извивам се и се плъзвам в краката му, подсичам го изненадващо, той пада на земята, мъчи се да се прицели с пушката си в мен, но аз се хвърлям върху него, приковавам дулото на оръжието му към пръстта с едно коляно, лягам върху гърдите му, а дулото на моята собствена пушка се забива под брадичката му.

Падна ми.

— Браво — казва Лий и ми се усмихва от долу нагоре.

— Браво наистина — обажда се госпожа Брайтуейт и излиза от мрака. — А сега, Виола, настъпва моментът на истинското изпитание. Какво ще правиш с врага, когато си го вече заловила и той зависи от милостта ти?

Поглеждам надолу право в очите на Лий, дишам тежко, чувствам парещата топлина на тялото му под мен.

— Какво ще направиш? — пита повторно госпожа Брайтуейт.

Поглеждам пушката си.

— Ще направя каквото е необходимо — отвръщам.

Ще направя каквото е необходимо, за да го спася.

Ще направя каквото е необходимо, за да спася Тод.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — пита за стотен път госпожа Койл, когато излизаме от палатката трапезария на следващата сутрин, едва отклонили настояванията на Джейн да пийнем по още един чай.

— Сигурна съм — отвръщам пак.

— Имаш само една възможност, после ние удряме. Една възможност.

— Той се върна веднъж за мен — казвам. — Аз бях в плен, а той се върна и ме спаси и за да го стори, направи най-голямата жертва.

Тя се намръщва.

— Хората се променят, Виола.

— Той заслужава да сторя за него същото, което той стори за мен.

— Хмм — изхъмква госпожа Койл. Все още не е напълно убедена.

Но аз нямам намерение да й давам избор.

— А когато се присъедини към нас — казвам, — помисли само колко информация ще ти даде.

Аз познавам Тод толкова добре, но отлично виждам как гледат на него останалите: яхнал кон до Дейви, в новата си униформа, предател.

А в мрака на нощта, когато съм свита под одеялото и не мога да спя.

Аз мисля същото.

(какво прави?)

(защо е с Дейви?)

С всички сили се мъча да изхвърля тези мисли от главата си.

Защото ще отида и ще го спася.

Тя се съгласи, че мога да го сторя. Съгласи се да рискувам живота си и да отида в катедралата в нощта, преди Възражението да нанесе финалния си удар и за последен път да опитам да спася Тод.

Съгласи се, защото аз й казах, че ако не се съгласи, повече няма да й помагам за нищо, нито за поставяне на бомби, нито при решителното последно нападение, нито ще кажа една добра дума за нея на хората от корабите, когато кацнат след по-малко от осем седмици. Нищо, край, ако тя не се съгласи да помогна на Тод.

Дори и след този ни разговор, все така смятам, че тя се съгласи единствено, защото се поблазни от информацията, която Тод ще донесе, когато дойде в лагера ни.

Госпожа Койл обича да знае разни неща.

— Смело постъпваш, щом се решаваш да отидеш — казва тя. — Глупаво, но смело — после ме оглежда от глава до пети още веднъж, лицето й е непроницаемо.

— Какво? — питам.

Тя поклаща глава.

— Не можеш да си представиш колко приличаш на мен, когато бях млада, мое изтощително момиче — отвръща тя, едва ли не с усмивка.

После ми хвърля последен поглед и се отдалечава през лагера, готова да раздава още заповеди, да извършва още приготовления, да изпипва до последно плана си за атака.

Атаката ще се проведе утре.

— Госпожо Койл! — извиквам след нея.

Тя се обръща.

— Благодаря — казвам.

Тя изглежда изненадана, намръщва се. Но после кимва и приема благодарността ми.

— Готово? — пита Лий над каруцата.

— Готово — отвръщам, стягам последния възел и закопчавам последната катарама.

— Е, това е, няма повече — казва Уилф и изтупва прахта от ръцете си.

Оглеждаме каруците, единайсет на брой, натоварени догоре с амуниции, оръжия, експлозиви. Почти целият запас на Възражението.

Единайсет каруци не са кой знае какво срещу истинска армия от хиляда мъже, но това е всичко, с което разполагаме.

— И преди сме побеждавали — казва Уилф, цитирайки думите на госпожа Койл, но както винаги е така спокоен, че не мога да позная дали се шегува или не. — Въпрос на тактика.

А после се усмихва със същата тайнствена усмивка, с която се усмихва и госпожа Койл. Имитацията е толкова смешна, толкова неочаквано смешна, че се разсмивам с пълен глас.

Лий, обаче, дори не се усмихва.

— Да-а, тя и супер секретния й план — дръпва едно от въжетата, за да провери дали е затегнато.

— Смятам, че тя се интересува само от Кмета — казвам. — Иска да го залови, а когато се разправи с него…

— Армията му ще се разпадне от само себе си, градът ще се надигне срещу тиранията и ние ще бъдем герои — довършва Лий с дълбоко съмнение в гласа. После поглежда Уилф. — Ти какво смяташ?

— Тя казва, че това ще бъде краят — свива рамене Уилф. — Ако е така, аз искам да го направим, че да се свърши.

Госпожа Койл все повтаря, че тази последна атака ще сложи край на целия конфликт, че един силен удар, насочен към правилното място точно сега, е всичко, от което се нуждаем, че дори и ако само жените от града се присъединят към нас, можем да го свалим от власт още преди зимата, още преди да са кацнали корабите, още преди той да е намерил нас и да ни е ликвидирал.

И тогава Лий казва:

— Знам нещо, което не би трябвало да знам.

Уилф и аз се извръщаме към него.

— Тя мина покрай прозореца на кухнята заедно с госпожа Брайтуейт — казва. — Говореха си от коя посока точно ще атакуваме утре.

— Лий… — започвам.

— Не го казвай — обажда се Уилф.

— Ще нападнем откъм хълма южно от града — натъртва Лий и отваря Шума си така, че няма как да не го чуем. — Откъм хълма с просеката, онзи, от който започва тесният път, дето води право на площада пред катедралата.

Очите на Уилф се разтварят широко.

— Не биваше да го казваш! Ако заловят Хилди…

Но Лий гледа само мен.

— Ако стане напечено — казва, — тичай към този хълм. Тичай и помощта ще бъде там.

А Шумът му казва, Аз ще бъда там.

— С натежали сърца те предаваме на земята.

Една по една преминаваме и хвърляме шепи пръст върху празния ковчег, в който няма нищичко от тялото на госпожа Форт, която беше разкъсана на парчета от бомбата, избухнала твърде рано, докато лечителката я залагала на стената на един зърнен склад.

Когато погребението приключва, слънцето вече залязва, хладният мрак пълзи над езерото, ледена корица е сковала плитката вода край бреговете — обикновено я има само сутрин, но днес не се стопи целия ден. Хората се пръсват по нощните си задачи, последно опаковане, получаване на заповеди, всички мъже и жени скоро ще бъдат отново войници, ще крачат с оръжие в ръка, готови да нанесат последния удар.

В момента изглеждат като обикновени хора.

Аз ще тръгна нощес, когато се стъмни напълно.

Те ще тръгнат утре по залез-слънце, независимо какво се случи с мен.

— Време е — застава до рамото ми госпожа Койл.

Това не означава, че е време да тръгвам.

Първо трябва да се случи нещо друго.

— Готова ли си? — пита тя.

— Както винаги — отвръщам и потеглям с нея.

— Поемаш огромен риск, моето момиче. Огромен. Ако те заловят…

— Няма да ме заловят.

— Но ако все пак те заловят — тя спира. — Ако те заловят, ти знаеш къде е лагерът, знаеш кога ще нападнем, а сега аз ти казвам, че ще атакуваме откъм източния път, откъм страната на Кантората на Въпроса. Ще влезем с марш в града и ще го стиснем за гушата — хваща и двете ми ръце и ме поглежда в очите. — Разбираш ли какво ти казвам?

Разбирам. Разбирам, наистина. Тя отново ме лъже умишлено, както когато насочи мислите ми към океана, дава ми погрешна информация, за да може аз при изтезанията чистосърдечно да дам на Кмета същата грешна информация.

И аз щях да постъпя така, ако бях на нейно място.

— Разбирам — отвръщам.

Тя се загръща по-плътно с наметката си срещу надигналия се вечерен бриз. Вървим в мълчание към палатката лазарет.

— Чий живот си спасила? — питам.

— Моля? — тя ме поглежда, искрено объркана.

Спираме. Нямам нищо против.

— Преди много години — казвам. — Корин ми разправи, че са те изхвърлили от Съвета, защото си спасила нечий живот. Кого спаси?

Тя се взира в мен замислено, пръстите й потъркват челото.

— Може би се виждаме за последен път — допълвам. — Може да не се върна. Ще бъде добре, ако знам за теб нещо хубаво и не ми се наложи да умра с мисълта, че всъщност си била просто една дърта досадница.

Малко остава тя да се усмихне, но поривът угасва бързо, в очите й отново се появява вечната тревога.

— Кого спасих ли? — казва. Поема дълбоко въздух. — Спасих един враг на държавата.

— Какво?

— Възражението така и никога не е съществувало легално — тя закрачва в различна посока, към заледения бряг на езерото. — Мъжете, които воюваха във войната с диваците, не одобряваха методите ни, независимо колко ефективни бяха — поглежда ме. — А те бяха много ефективни. Толкова ефективни, че когато Хейвън беше възстановен, ръководителките на Възражението влязоха в Съвета.

— Затова ти си мислиш, че стратегията оттогава може да проработи отново. Срещу по-мощна и по-добре организирана сила.

Тя кимва и пак потърква чело. Изненада съм как няма рана там от това постоянно пипане.

— Хейвън поднови живота си — продължава. — Използваха пленените диваци по строежите и прочие. Някои хора, обаче, не бяха доволни от новото правителство. Някои хора вече не разполагаха с толкова власт, с колкото смятаха, че трябва да разполагат — тя потреперва под наметката. — Хора от Възражението.

Чак тогава осъзнавам смисъла на думите й.

— Бомби — казвам.

— Точно така. Някои хора бяха така погълнати от войната, че я продължиха сами за собствена изгода и след победата над диваците.

Тя се извръща, може би не иска да виждам лицето й, може би тя не иска да вижда моето, да вижда неодобрението, изписано на него.

— Името й беше госпожа Трейс — говори на езерото, на студеното нощно небе. — Умна, силна, уважавана, но държеше да командва. По тази причина никой не я искаше в Съвета, в това число и бившите членове на Възражението, тя се усети изоставена и реагира остро.

Отново ми обръща гръб.

— Имаше и поддръжници. Подхвана кампания с взривове. Не по-различна от тази, която ние провеждаме в момента срещу Кмета, разликата беше само в това, че тогава се предполагаше да цари пълен мир — вдига очи към луните. — Специализира се в изработката на онова, което днес наричаме бомба Трейс. Оставяше я някъде, където войниците да я намерят, а самата бомба си приличаше на най-обикновен пакет. Не се взривяваше, ако не усети до себе си сърдечния ритъм, пулса на ръката, която я хване. Пулсът я активира и ако си запознат, вземеш ли я, веднага разбираш, че е активна и че ще се взриви в мига, в който я пуснеш. Така че, ако я пуснеш, но не си успял да я обезвредиш преди това… — свива рамене. — Бум.

Взирам се в облака, преминаващ пред двете луни.

— Лош знак — промърморва госпожа Койл.

Хваща ме под ръка и пак тръгваме към лазарета.

— Тогава не бяхме точно във война — продължава. — По-скоро беше нещо като конфликт. А за всеобща радост в един момент, по стечение на обстоятелствата, госпожа Трейс беше смъртно ранена.

Настъпва мълчание, чуват се само стъпките ни и Шумът на мъжете, хрускав и ясен в нощния въздух.

— В крайна сметка обаче излязло, че не е смъртно ранена, нали? — отбелязвам.

Тя поклаща глава.

— Аз съм много добра лечителка — стигаме входа на лазарета. — Двете се познавахме отдавна, бяхме приятелки още като малки момиченца у дома, в Стария свят. Нямаше как да не я спася — потрива ръце. — За това ме изхвърлиха от Съвета. А нея изчакаха да оздравее напълно и после я екзекутираха.

Поглеждам я, мъча се да я разбера, да проумея онова, което е добро в нея, и онова, което е трудно, тежко и объркано, онова, което я е превърнало в човека, който сега стои пред мен.

Ние самите сме решенията, които вземаме. И които трябва да вземем на всяка цена. Това сме ние, нищо друго.

— Готова ли си? — пита тя пак, вече за последен път.

— Готова.

Влизаме в палатката.

Раницата ми е вътре, госпожа Койл сама я е опаковала, раницата, която ще нося, докато Уилф ме вози, раницата, която ще внеса в града. Пълна е с храна, напълно невинна храна, която — ако всичко мине по план — ще трябва да ми осигури достъп в града, ще ми позволи да премина край стражите, да вляза в катедралата.

Ако всичко мине по план.

Ако не мине по план, в едно тайно отделение отдолу има скрит пистолет.

Госпожа Лоусън и госпожа Брайтуейт също са в палатката, медицинските им инструменти са готови.

Тук е и Лий, защото аз го помолих да дойде.

Сядам на стол срещу тях.

Лий хваща ръката ми, стисва я за кураж и аз усещам как пъхва в дланта ми бележка. Поглежда ме в очите, Шумът му е изпълнен с онова, което предстои да се случи след минута.

Отварям бележката, крия съдържанието й от трите лечителки, които без съмнение си мислят, че е любовно писъмце или някаква друга подобна глупост.

Не реагирай по никакъв начин, пише вътре. Реших да дойда с теб. Ще пресрещна каруцата в гората до града. Ти искаш да откриеш онзи, който е твое семейство, аз искам да открия онези, които са мое семейство и никой от нас не трябва да бъде сам в това търсене.

Не реагирам по никакъв начин. Сгъвам бележката, поглеждам Лий отново и му кимвам едва забележимо.

— Късмет, Виола — казва госпожа Койл, всички други повтарят думите, Лий ги повтаря последен.

Искам той да го направи. Не можех да понеса мисълта да го направи госпожа Койл, така че Лий беше най-добрият избор.

Защото има само един начин да се движа из Ню Прентистаун, без да ме заловят, сещате ли се? Разузнаването ни в града ни обясни: наистина има само един начин да вляза.

Само един начин, който да ми даде възможност да открия Тод.

— Готова ли си? — пита Лий и когато той задава въпроса, се чувствам по-различно и нямам против да ме пита още много пъти.

— Готова съм — отвръщам.

Той хваща ръката ми и вдига ръкава.

— Просто го направи бързо — казвам и го поглеждам в очите. — Моля те.

— Бързо — отвръща той.

Посяга към торбата в краката си и вади оттам метална гривна, на която е изписан номер 1391.