Патрик Нес
Въпросът и Възражението (32)

31
Номера и обувки

Тод

Дните минават. Става все по-лошо.

— Всичките? — възкликва Дейви, а Шумът му звънти тревожно. — Всичките до една?

— Това означава, че им гласуваме доверие, Дейвид — отвръща Кметът, изправен до нас до вратата на конюшнята: чакаме да приготвят конете ни за деня. — Двамата с Тод свършихте такава прекрасна работа по перманентното идентификационно номериране на жените затворнички, бих ли могъл да доверя на някой друг задачата по разширяването на проекта?

Не отвръщам нищо, не забелязвам, че Дейви ме гледа напрегнато. Шумът му е объркан, но все пак розовее от похвалите, които татко му изрича.

Но тогава върху розовото се изливат мислите му за това как трябва да маркираме всички жени.

Всички жени в града, до една.

Защото маркирането на затворничките в Кантората на Въпроса беше много по-страшно, отколкото очаквах.

— Те продължават да бягат — говори Кметът. — В мрака на нощта се измъкват и се присъединяват към терористките.

Дейви наблюдава как оседлават Смъртоносен в един от боксовете, в Шума му просветват лицата на жените, които маркирахме в затвора, грее споменът за това, как плачеха от болка, когато стягахме гривните.

Споменът за това какви думи ни казваха.

— А ако продължават да се измъкват — приказва Кметът, — ясно е, че ще продължават и да се връщат незабелязано и да вършат злините си.

Има предвид бомбите. През последните две седмици бомби избухват всяка нощ, стават все по-мощни, ясно е, че рано или късно ще доведат до нещо още по-мащабно, нито една жена досега не е заловена да ги поставя, освен един-единствен път, когато самият взрив се задействал, докато жената го залагала и тя загина. Не откриха много от нея — само парцали и късове плът.

Затварям очи, когато в съзнанието ми нахлува тази мисъл.

Не чувствам нищо, не допускам нищо вътре.

(дали не е била тя?)

Не чувствам нищо.

— Искаш от нас да маркираме с гривни всички жени — казва тихо Дейви, без да гледа татко си в очите.

— Както вече съм казвал — въздъхва Кметът, — всяка жена е член на Възражението само поради факта че е жена и по тази причина съчувства и помага на всички други жени.

Конярите извеждат Ангарад и я вкарват в близкия бокс. Тя наднича над парапета и ме бута с муцуна. Тод, казва ми.

— Те ще се съпротивляват — обаждам се, докато я галя. — На мъжете идеята също няма да им допадне.

— А, да — отвръща Кметът. — Вие пропуснахте вчерашната ми реч, нали?

С Дейви се споглеждаме. Цял ден бяхме на работа и не сме чули нищо за никаква реч.

— Говорих пред хората на Ню Прентистаун — продължава Кметът. — Говорихме си по мъжки. Обясних им точно каква заплаха представлява за нас Възражението и как маркирането на жените е просто най-закономерната следваща стъпка от нашата защитна стратегия — прокарва длан по шията на Ангарад. Опитвам се да прикрия шиповете на ревността и раздразнението, които израстват от Шума ми при тази гледка. — Всички ме разбраха, никой не се възпротиви.

— На речта не са присъствали никакви жени, нали? — питам. — Къде бяха те по това време?

Кметът ме поглежда.

— Не искам да насърчавам враговете сред нас, Тод.

— Но ш… жени са хиляди! — обажда се Дейви. — Ще ни отнеме цяла вечност да ги маркираме.

— Ще работят и други екипи, Дейвид, няма да сте единствените — отвръща Кметът кротко, чакайки да се убеди, че синът му е насочил цялото си внимание към него. — Но аз съм сигурен, че вие ще надминете всички по майсторлък и бързина.

Шумът на Дейви леко живва при тези думи.

— Можеш да се обзаложиш, татко — отвръща.

Но веднага обръща очи към мен и чака какво ще кажа аз.

Чувам ясно тревогата му.

Галя Ангарад по носа. Конярите извеждат Морпет, изчеткан, сресан, намазаната с масло козина блести. Предай се, казва той.

— Ако се притеснявате от задачата — казва Кметът и хваща юздите на коня, — задайте си следния въпрос — мята се на седлото с едно-единствено грациозно и премерено движение, сякаш тялото му е от течност. После поглежда отвисоко към нас.

— Защо, която и да било невинна жена би се противила на това да бъде маркирана?

— Това няма да ти се размине — казва жената, а гласът й почти не трепери.

Господин Хамър зад гърба ми зарежда пушката си и я насочва към главата й.

— Ти кьорава ли си? — пита Дейви, но гласът му е станал писклив. — В момента ми се разминава.

Господин Хамър се засмива.

Дейви извива клещите с едно рязко движение. Гривната се впива в плътта на жената между рамото и лакътя. Тя извиква, хваща гривната със здравата си ръка и пада напред, но в последния момент успява да се подпре на пода. Остава за минута долу, диша тежко.

Косата й е изтеглена и прибрана назад в стегнат възел, русите и кестенявите кичури са преплетени като разноцветните жички на задния панел на видеоплейър. На тила има сива ивица, побелялото минава през косата й като река, течаща сред прашна долина.

Взирам се в посивелите кичури и очите ми плувват.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Ставай — казва Дейви на жената. — Отивай да те полекуват — вдига очи към опашката от жени, наредила се в коридора на общежитието, всички са взрени в нас, чакат реда си.

— Момчето ти каза да станеш — повтаря господин Хамър и размахва дулото.

— Ти нямаш работа тука — сопва му се изведнъж Дейви. — Ще се оправим и без бавачка.

— Аз не съм ви бавачка — усмихва му се господин Хамър. — Аз ви пазя.

Жената от пода се изправя, очите й се спират върху мен.

Изражението ми е безлично, мъртво, нямам изражение, защото не е възможно да изразя каквото и да било.

Аз съм Кръгът и Кръгът съм аз.

— Как ти дава сърце? — пита тя. — Как ти дава сърце да вършиш тия неща?

После се обръща и се отправя към лечителките, които бяха маркирани първи, за да могат после да помагат на останалите.

Наблюдавам я как се отдалечава.

Не знам името й.

Номерът й е 1484.

— 1485! — провиква се Дейви.

Следващата жена от опашката пристъпва напред.

През целия ден яздим от едно женско общежитие до друго, слагаме почти триста гривни, става много по-бързо отколкото с диваците. Потегляме за вкъщи, когато слънцето започва да залязва, а Ню Прентистаун се замисля за вечерния час.

Не си говорим.

— Какъв ден, а, кретенче? — тихо казва Дейви.

Аз премълчавам, но той и не очаква да му отговоря.

— Те ще се оправят — продължава да приказва той. — Боли ги малко, но лечителките ще им помогнат.

Тупур, тупур, яздим напред.

Чувам го какво си мисли.

Пада мрак. Не мога да видя лицето му.

Може би затова той не прикрива Шума си.

— Как плачеха само — казва.

Аз мълча.

— Няма ли нищо да кажеш? — гласът на Дейви се втвърдява. — Все мълчиш, мълчиш, сякаш не искаш вече да говориш, сякаш аз не заслужавам да говориш с мен.

Шумът му започва да припуква.

— Щото аз нямам с кого другиго да си говоря, кретенче. Нямам никакъв избор в тая ситуация. Няма значение какво правя или казвам, не мога да сторя нищо, особено след всичко, което стана. Наглеждането на диваците — пълна глупост! А сега не сме се обърнали и вече правим същото с жените. И за какво? За какво?

Гласът му притихва.

— За да плачат те пред нас — казва кротко. — Да ни гледат така, сякаш дори не сме хора.

— Защото не сме хора — казвам, изненадан, че изобщо го изричам на глас.

— А да, това е новото ти Аз, сетих се! — казва Дейви презрително. — Господин Корав, господин Нищо-не-чувствам-щото-аз-съм-Кръгът. Ще застреляш и майка си, ако тате ти нареди.

Не отвръщам нищо, само скърцам със зъби.

Дейви също мълчи цяла минута.

После казва:

— Прости ми.

После казва:

— Прости ми, Тод — казва го с името ми.

А после казва:

— За какво ли пък искам ти да ми простиш, мътните те взели? Ти си едно скапано кретенче, дето от Шума му нищо не може да се разбере и си изцяло на страната на тате. На кого ли му пука за теб?

Все така си мълча, тупур, тупур, яздим напред.

— Напред — процвилва Ангарад на Смъртоносен. Напред.

Ревът, чувам в Шума й, а после Момче Жребче, Тод.

— Ангарад — прошепвам между ушите й.

— Тод? — повиква ме тихо Дейви.

— Кажи — отвръщам.

Чувам как издиша през носа си.

— Нищо — но после все пак се решава. — Как го правиш?

— Кое?

Виждам го как свива рамене в мрака.

— Как успяваш да си толкова спокоен? Как успяваш да си така… не знам, безчувствен? Искам да кажа… — той се отнася и после казва така тихичко, че едва го чувам — когато плачат.

Не отвръщам нищо, защото, кажете, как бих могъл да му помогна? Той не знае за Кръга, защото татко му не му го е показал и не иска да му го покаже.

— Знам за Кръга — казва, — пробвал съм я тая глупост, но тя не работи при мен и той повече не…

Млъква внезапно, сякаш е казал твърде много.

— О, забрави — казва.

Яздим нататък, а Ревът на Ню Прентистаун ни обгръща, когато навлизаме сред къщите, само конете си подвикват тихо един на друг, припомнят си непрекъснато кои са, как са заедно.

— Ти си ми единственият приятел, кретенче — казва накрая Дейви. — Можеш ли да си представиш по-голяма трагедия от това?

— Уморителен ден? — казва ми кметът Леджър, когато влизам в килията. Гласът му е странно бодър и той не откъсва очи от мен.

— Какво ти пука? — смъквам раницата от рамо и се тръшвам на дюшека както съм си с униформата.

— Ами сигурно е уморително да изтезаваш безпомощни жени по цял ден.

Примигвам от смайване.

— Аз не ги изтезавам — изръмжавам. — Затваряй си устата, нищо не разбираш.

— Ама не, моля ти се, разбира се, че не ги изтезаваш. Къде ми е акълът? Само стягаш парче намазан с киселина метал върху голата им кожа и то никога не може да бъде отстранено от тялото им, без преди това да им изтече кръвта и да умрат като кучета. Как ли въобще мога да нарека това изтезание?

— Ей! — сядам. — Правим го бързо и без никаква гавра. Има и много по-страшни начини за слагане на тия гривни, обаче ние не ги използваме тия начини. Ако някой трябва да ги маркира, по-добре да сме ние.

Той скръства ръце, а гласът му е все така ведър.

— Това извинение ли ти помага да заспиваш вечер?

Шумът ми изревава и скача.

— Ами ти? — сопвам се. — Май ти си оня, дето Кметът не го е чул да крещи разгневено на вчерашната му реч? Ти май си оня, дето не се опълчил безстрашно срещу него?

Лицето му потъмнява и в Шума му чувам сив проблясък от тотално презрение към мен.

— Да се опълча и да бъда застрелян може би? — казва. — Или да бъда завлечен в Кантората и разпитван? Как бих могъл да попреча на каквото и да било?

— И какво правиш, като не можеш да попречиш? — озъбвам се. — Почваш да помагаш, а?

Той не отвръща нищо, обръща ми гръб и се втренчва навън през единия прозорец към редките светлинки на града, запалени само на ключови места, към Рева на Ню Прентистаун, който се чуди кога ли Възражението ще нанесе съкрушителния си удар, откъде ще дойде той, колко страшен ще бъде и кой ли ще спаси невинните.

Шумът ми е кънтящ и червен. Затварям очи и поемам дъх дълбоко, дълбоко.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Не чувствам нищо, не допускам нищо вътре.

— Те тъкмо започваха да свикват с него — казва тихо кметът Леджър. — Започваха да се обединяват зад него, да го подкрепят, защото какво е да се подчиниш на един нищо и никакъв вечерен час, при положение че иначе те заплашва опасността да бъдеш взривен? Той обаче допусна тактическа грешка.

Очите ми се разтварят от изненада при думата тактическа, защото тя ми се струва малко неподходяща.

— Сега мъжете са ужасени — продължава той. — Ужасени от това, че те ще са следващите.

Поглежда собствената си ръка и разтрива с длан мястото, където би могла да бъде гривната.

— Той допусна грешка от политическа гледна точка.

Примижавам срещу му.

— А на теб какво ти пука, дори и така да е? — питам. — Ти на чия страна си?

Той се извърта рязко, сякаш съм го обидил, което най-вероятно си е точно така.

— Аз съм на страната на града — казва. — А ти на чия страна си, Тод Хюит.

На вратата се почуква.

— Спасен от сервирането на вечерята — обажда се кметът Леджър.

— Вечерята не чука — казвам и се изправям. Отключвам вратата с моя ключ щрак-щрак и я отварям.

Отвън стои Дейви.

Отначало мълчи, изглежда малко нервен, очите му шарят. Решавам, че има проблем в някое от общежитията, въздъхвам и тръгвам към дюшека, за да си взема нещата. Дори не съм си свалил ботушите.

— Само една минута — казвам му. Ангарад сигурно още не е нахранена. Не бива да я оседлавам пак толкова скоро.

Той обаче не отвръща и дума и аз изненадано се обръщам да го погледна. Все така нервен, не ме гледа в очите.

— Какво? — питам го.

Той прехапва устни и аз виждам в Шума му само силно смущение и въпросителни, и гняв за това, че кметът Леджър е с нас, и още въпросителни, и после, най-отзад, в дълбокото, едно странно мощно чувство, почти виновно, почти безкористно…

Той бързо го скрива и гневът и смущението отново заливат всичко.

— Ш… кретенче — казва сам на себе си. Смъква гневно ремъка от рамото си и аз виждам, че носи раница. ШШ… — продължава, но не довършва мисълта си. Отваря раницата и измъква нещо отвътре.

— Дръж — почти ми изкрещява и ми го хвърля в краката.

Книгата на мама.

Връща ми книгата на мама.

— Просто си я прибери!

Посягам, бавно я вземам и я премествам по-далеч от него, сякаш е нещо много крехко. Кожата на корицата е мека, през дневника минава резката, която Аарон проби с ножа, когато ме намушка и острието се заби в страниците. Прокарвам длан по мекото.

Вдигам очи към Дейви, но той гледа настрани.

— Както и да е — казва, завърта се и хуква с трополене обратно надолу по стълбите в мрака.