Патрик Нес
Въпросът и Възражението (28)

27
Начинът, по който живеем сега

Тод

— Не се заблуждавайте от затишието — казва Кметът, изправен на подиума, гласът му гърми над площада през високоговорителите, нагласени на най-силно, за да надвикат Рева. Хората на Ню Прентистаун го гледат в студената утрин, мъжете са струпани непосредствено пред краката му, заобиколени са от войници, а жените пак са в страничната улица.

Намираме се отново в изходната точка.

Дейви и аз сме на коне зад подиума, точно зад гърба на Кмета.

Като почетна стража.

Носим новите си униформи.

Аз мисля Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Защото когато го мисля, не се налага да мисля за нищо друго.

— Дори в този момент нашите врагове кроят козни срещу ни. Дори в този момент планират унищожението ни. Дори в този момент ние трябва да знаем, че атаката им неизбежно ще се повтори.

Кметът бавно оглежда тълпата. Лесно е човек да забрави колко хора все още живеят в този град, все още работят, все така се мъчат да ядат, все така продължават с живота си всеки ден. Изглеждат уморени, гладни, мнозина са мръсни, но продължават да гледат, продължават да слушат.

— Възражението може да удари навсякъде, по всяко време, да убие всекиго — продължава Кметът, — въпреки че от Възражението няма ни вест, ни кост вече цял месец. Опустошаването на затворите беше последната им поява, след това изчезнаха в пустошта, а войниците, които можеха да ги преследват, бяха избити в спалното помещение.

Но това само означава, че Възражението е на свобода, опива се от победата си и планира следващото нападение.

— Триста избягали затворника — казва Кметът. — Почти двеста избити войници и цивилни.

— Цифрата пак нарасна — промърморва Дейви под нос. — Следващия път, когато държи тая реч, ще излезе, че целият град вече е избит от Възражението — поглежда ме, за да види дали ще се засмея. Не се засмивам. Дори не го поглеждам. — Както и да е — казва и също обръща глава.

— А дори не споменавам геноцида — допълва Кметът.

При тези думи тълпата започва да роптае, Ревът става по-силен и по-червен.

— Същите онези диваци, които служеха по къщите ви така мирно и кротко през последните десет години, онези диваци, на чиято упоритост и издръжливост в най-тежки условия бяхме започнали да се възхищаваме, онези, на които бяхме свикнали да гледаме като на наши партньори в Новия свят.

Пауза.

— Всички те са мъртви, няма ги вече.

Тълпата Реве още по-силно. Смъртта на диваците наистина оказа много силно въздействие върху хората, преживяха я много по-тежко от смъртта на всички войници и цивилни при нападението. Мъжете дори започнаха отново да се присъединяват доброволно към армията. После Кметът пусна няколко жени от затвора, на други позволи да се приберат при семействата си, а не да спят по общежитията. Повиши дажбите от храна на всички.

И започна редовно да държи речи. Да обяснява как стоят нещата.

— От Възражението твърдят, че се борят за свобода. Но дали това са хората, на които трябва да вярвате, на които да се уповавате за спасението си? Онези, които избиха такъв брой невъоръжени?

Чувствам как се задавям, Шумът ми опустява, не мисля нищо, не чувствам нищо, освен…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Знам, че последните седмици бяха тежки. Храната и водата не достигат, необходим е вечерен час, няма електричество дори и през студените нощи. Поздравявам ви за вашата издръжливост и упорство. Единственият начин да преживеем тези времена, е да се обединим срещу онези, които опитаха да ни унищожат.

Хората наистина се обединиха, сещате ли се? Като един спазват вечерния час, приемат дажбите храна и вода без ропот, стоят си у дома, когато им кажат да не излизат, гасят електричеството след уговореното време, правят го, въпреки че температурите продължават да падат. Когато яздя из града, виждам дори отворени магазини, пред тях има големи опашки, чакат да получат онова, от което имат нужда.

Очите им не се откъсват от земята, стоят и чакат.

Вечер кметът Леджър ми разказва, че има хора, които още мърморят срещу Кмета, но сега омразата е насочена срещу Възражението, предимно заради взривяването на пречиствателната станция, на електроцентралата, но най-вече заради смъртта на диваците.

Човек се примирява с по-малкото зло, казва кметът Леджър.

Двамата с него още си живеем в камбанарията, причината за това е известна единствено на Кмета Прентис, но сега аз държа ключа и заключвам кмета Леджър, когато излизам. На него това не му харесва, но нищо не може да стори.

Примиряваш се с по-малкото зло.

Чудя се обаче защо човек винаги може да избира само между две злини, пък били те и с различен мащаб.

— Също така искам да изразя благодарността си — продължава да приказва Кметът — за непрекъснатата помощ, която ни оказвате с вашата информация. Само непрестанната бдителност може да ни изведе към по-светли дни. Нека съседът ви знае, че го наблюдавате. Само така ще се чувства действително в безопасност.

— Колко още ще продължава? — обажда се тихо Дейви и без да иска, смушква Смъртоносен/Жълъдче и трябва да дръпне юздите, защото конят прави крачки напред. — Замръзвам тука, мътните го взели.

Ангарад пристъпва от крак на крак под мен. Напред? казва Шумът й, дъхът й е тежък и бял в студа.

— Още малко — шепна й и я галя по шията.

— От тази вечер — говори Кметът — вечерният час се премества с два часа по-късно, а посещенията при съпругите и майките се удължават с трийсет минути.

Сред тълпата от мъже се понася кимане, в тълпата от жени някои заплакват от облекчение.

Благодарни са му, мисля. Благодарни са на Кмета.

И това ако не е постижение.

— На финала — довършва той — имам удоволствието да ви съобщя, че завърши строежът на сградата на новото Министерство, което ще ни закриля от заплахата на Възражението, сградата, в която всички тайни ще излизат наяве, в която всеки, който желае да навреди на нашия начин на живот, ще бъде превъзпитаван в уважение към нашите идеали, сградата, която ще гарантира бъдещето ни и ще ни освободи от ръцете на онези, които се опитат да ни го отнемат.

Кметът прави пауза за максимален ефект.

— Днес Кантората на Въпроса започва работа.

Дейви среща погледа ми и посочва изостреното сребърно В, избродирано на пагоните на новите ни униформи, В-то, което Кметът специално подбра за наш знак, заради дълбокия асоциативен смисъл, нали се сещате.

Аз и Дейви сме офицери на Въпроса.

Не споделям вълнението на Младши.

Но това е така, защото вече не мога да чувствам нищо.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Хубава реч, тате — казва Дейви. — Дълга.

— Тя не беше предназначена за теб, Дейвид — отвръща Кметът, без дори да го поглежда.

Тримата яздим към манастира.

Макар че манастир вече няма.

— Всичко е готово, надявам се? — казва Кметът, като само леко обръща глава. — Мразя да изглеждам лъжец в чужди очи.

— По-готово няма как стане, дори и сто пъти да питаш — промърморва Дейви.

Кметът се извръща цял към него, намръщен е, но аз бързам да заговоря, за да не му позволя да удари Дейви с Шума си.

— Готово е, съвсем е готово — казвам с равен глас. — Стените и покривът са си на местата, само отвътре…

— Няма нужда да звучиш толкова мрачно, Тод — отвръща Кметът. — Отвътре нещата ще бъдат довършени, когато им дойде времето. Сградата е готова, а това е най-важното. Ще я гледат отвън и ще треперят.

Обърнал ни е гръб, бърза напред, но аз чувствам усмивката му при думите и ще треперят.

— Ние ще вземем ли участие? — пита Дейви, Шумът му вилнее. — Или пак ще ни измислиш кого да бавим?

Кметът спира Морпет и го обръща напряко на пътя.

— Някога чул ли си Тод да се оплаква така като теб? — пита.

— Не — нацупено отговаря Дейви, — но той си е той, нали се сещаш, той си е Тод.

Кметът вдига вежди.

— Е, и?

— Ами аз съм твой син.

Кметът бутва Морпет да прекрачи към нас, което кара Ангарад да отстъпи назад. Отстъпи казва Морпет. Води, отговаря Ангарад и свежда глава. Галя я по гривата, реша я с пръсти, успокоявам я.

— Нека да ти кажа нещо интересно, Дейвид — казва Кметът и го гледа твърдо право в очите. — Офицерите, армията, цивилните от града, всички ви гледат как двамата яздите заедно, рамо до рамо в новите си униформи, с целия си нов авторитет, и знаят само, че единият от вас е моят син — застанал е странично до Дейви и леко го избутва от пътя. — Гледат ви как минавате на конете из града, как си вършите работата и, да ти кажа ли? Често се объркват. Често се объркват точно кой от вас е моя плът и кръв.

Кметът обръща очи към мен.

— Виждат Тод с неговата отдаденост при изпълнението на всеки дълг, със скромните очи, със сериозното лице, със спокойната стойка, със зрелия и опитен контрол на Шума и изобщо не могат и да допуснат, че неговият Шумен, мързелив, вулгарен приятел е моят истински син.

Дейви гледа към земята, стиска зъби, Шумът му ври.

— Той дори не прилича на теб.

— Знам, че не прилича — казва Кметът и връща Морпет на пътя. — Просто исках да ти съобщя един интересен факт. Защото това объркване между двама ви много често се случва.

Продължаваме да яздим, Дейви е обвит в тиха, аленочервена буря от Шум, влачи се последен. Аз държа Ангарад в средата, Кметът е начело.

— Добро момиче — шепна.

Момче Жребче отвръща тя, а после мисли Тод.

— Да, момичето ми — шепна между ушите й. — Тук съм, при теб съм.

Свикнах в края на всеки ден да се задържам в конюшнята, сам я разседлавам, сам я реша бавно, вчесвам гривата й, нося й ябълки. Единственото, от което тя има нужда, е непрестанното уверение, че съм до нея, доказателства, че не съм напуснал табуна и докато сме заедно, тя е щастлива и ме нарича Тод, а аз не трябва да й давам никакви обяснения, не трябва да я питам нищо, а тя не иска нищо от мен.

Освен това да не я изоставям.

Освен това никога да не я изоставям.

Шумът ми се размътва и аз пак мисля Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Кметът се обръща да ме погледне. И ми се усмихва.

Носим униформи, но не сме част от армията, Кметът това много ясно се постара да ни го разясни. Нямаме чин, различен от простото «офицер», но униформите и избродираното на тях сребърно В са достатъчни да карат хората да стоят встрани от нас и да не застават никога на пътя ни.

Работата ни досега беше да охраняваме онези, които не са напускали затвора или които са били арестувани след последното нападение, повечето от тях са жени. След като сградите на затворите бяха взривени, неосвободените и новите затворници бяха преместени в един дом на изцелението надолу по реката.

Сещате ли се в кой точно?

През последния месец аз и Дейви ескортираме работни бригади от затворници от дома на изцелението до терена на манастира, където те довършиха строежа, започнат от диваците, човешките мъже и жени май работят по-бързо или поне така ми се стори. Кметът не ни накара да надзираваме самия процес на работа, за което поне съм благодарен.

Когато ги приберем вечер обратно в дома на изцелението, с Дейви няма много-много какво повече да правим, освен да обикаляме наоколо с конете и да се стараем с всички сили да не чуваме писъците, които долитат отвътре.

Защото някои от затворничките са от самото Възражение — заловените в нощта нападението. Тях никога не ги виждаме, не ги изпращат на работа на строежа, те само биват разпитвани по цял ден и цяла нощ, докато най-после дадат някакви отговори. Досега Кметът е узнал от тях, че лагерът на Възражението се намира край някаква мина, прати войниците на мястото, но се оказа, че в лагера вече няма жива душа. Трябва да се изтръгне още полезна информация, но тя се изтръгва много бавно.

Има и такива затворници, за които е доказано, че са помагали на Възражението, но онези от тях, които свидетелстваха и потвърдиха, че са видели със собствените си очи как жените от Възражението избиват диваците и изписват онова В на зида, бяха освободени и изпратени по домовете си. Бяха освободени дори и онези, за които беше ясно, че няма как да са присъствали на избиването и да са го видели, защото преди това пък беше доказано, че по същото време са се намирали на съвсем друго място.

Онези пък, които не дадоха това свидетелство, биват разпитвани, докато го дадат.

Дейви говори високо, за да заглушава звуците, които идват от дома на изцелението, с всички сили се преструва, че не го тревожат, но трябва да си пълен тъпак, за да не видиш колко много всъщност го тревожат.

Аз просто не се издавам с нищо, затворил съм се, стискам очи и чакам писъците да секнат.

Много ми е леко с Дейви.

Защото, както споменах, вече не чувствам нищо.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Но от днес нещата явно ще се променят. Днес вече новата сграда е завършена или поне готова в достатъчна степен и Дейви и аз вече ще охраняваме нея, а не дома на изцелението, защото в нея ще бъде пренесена цялата дейност на Въпроса.

Хубаво. Все едно ми е.

Нищо няма значение.

— Кантората на Въпроса — казва Кметът, докато обикаля всички ъгли.

Предната част на зида е възстановена, над нея стърчи новата сграда — голям каменен четириъгълник, който смазва мозъка ти, ако стоиш твърде близо твърде дълго време. Поставена е и нова порта, на нея блести чисто ново сребърно В, точно като онова на униформите ни.

От двете страни на портата пазят войници. Един от тях е Айвън, още е редник, както винаги е с кисела физиономия. Опитва се да срещне погледа ми, когато го подминавам, Шумът му гърми фалшиво, предполагам, че е пълен с неща, които той не иска Кметът да чуе.

Не му обръщам никакво внимание. Кметът също.

— Е, сега вече ще започне истинската война — казва Кметът.

Портите се отварят и навън излиза комендантът, мъжът, който ще отговаря за Въпроса и Разпитите, мъжът, на когото е възложено да узнае къде точно се крие Възражението и как най-лесно да бъде обезвредено.

Той ще бъде нашият нов шеф.

— Господин Президент — поздравява той.

— Капитан Хамър — отвръща Кметът.