Патрик Нес
Въпросът и Възражението (25)

24
Стените на затвора

Тод

— Не е зле — казва Кметът от гърба на Морпет, — особено за работна сила без специални умения.

— Ще стане още по-хубаво — отвръща Дейви. — То сега много валя и всичко беше само кал.

— Не, не — продължава Кметът и оглежда терена. — Справили сте се прекрасно вие двамата, толкова много е направено само за месец.

С Дейви замълчаваме и също оглеждаме онова, с което сме се справили така прекрасно. Налети са бетонните основи на една-единствена обща продълговата постройка. Колоните са издигнати, между някои от тях вече е започнало реденето на дялани камъни — взехме ги от вътрешните стени на разрушения манастир, а един грамаден найлон покрива всичко като с покрив. Вече направо си прилича на сграда.

Кметът е прав, справили сме се прекрасно.

Ние и още 1150 диваци.

— Да — казва Кметът. — Доволен съм.

Шумът на Дейви започва да сияе в розово, дори ми е неудобно да го гледам.

— Е, какво ще бъде това? — питам.

Кметът ме поглежда.

— Кое какво ще бъде?

— Това — посочвам постройката. — Какво ще представлява?

— Вие я довършете, Тод, пък аз ти обещавам, че ще те поканя на тържественото откриване.

— Но няма да е дом за диваците, нали?

Кметът леко се намръщва.

— Не, Тод, няма да е дом за диваците.

Потривам шията си отзад с длан и чувам пукот в Шума на Дейви, който ще се усили, ако се опитам пак да му попреча да преживее спокойно успеха си.

— Само казвам — продължавам, — че последните три нощи бяха много студени, всичко замръзваше, а занапред по-топло няма да става.

Кметът обръща Морпет към мен. Момче Жребче, мисли той. Момче Жребче, отстъпи назад.

Аз отстъпвам, без дори да се усетя.

Кметът повдига вежди.

— Искаш печки ли да им докараме или какво?

— Ами — забивам поглед в земята, после поглеждам към сградата и към диваците, които се мъчат старателно да стоят възможно най-далеч от трима ни, но са твърде много, а пространството е твърде тясно. — Може да завали сняг — продължавам, не знам дали ще оцелеят.

— О, по-жилави са, отколкото ти се струва, Тод — гласът на Кмета е тих и в него вибрира нещо, което не мога да определя. — Много жилави.

Отново забивам поглед в земята.

— Добре — казвам. — Щом казваш.

— Ще поръчам на редник Фароу да докара няколко печки на твърдо гориво, ако това ще те успокои.

Примигвам.

— Сериозно?

— Сериозно? — зяпва Дейви.

— Добре са поработили — отвръща Кметът, — под твое ръководство, ти демонстрира истинско себераздаване през последните седмици, Тод. Истински ръководни умения.

После се усмихва, усмивката му е почти сърдечна.

— Знам, че ти имаш душа, която не може да понася да гледа чуждите страдания — задържа погледа ми със своя, сякаш ме предизвиква да го опровергая. — На добротата ти трябва да бъде отдадено дължимото.

— Доброта — изкикотва се Дейви.

— Гордея се с теб — Кметът прибира поводите в дланите си. — Гордея се и с двама ви. Усилията ви ще бъдат възнаградени.

Шумът на Дейви отново грейва, докато Кметът напуска в тръс манастира.

— Чу ли? — казва Младши и повдига многозначително вежди. — Награди, добричкото ми кретенче.

— Млъквай, Дейви — вече крача към постройката и към последното парче незаета земя, където са се струпали всички диваци. Те отстъпват и ми правят път, когато навлизам сред тях.

— Ще имаме печки — казвам и изобразявам печка в Шума си. — Нещата ще се подобрят.

Но те единствено се мъчат да направят така, че да не се докосна до никого от тях.

— Казвам, че нещата ще се подобрят!

Тъпи, неблагодарни…

Спирам мисълта си. Поемам дълбоко дъх. Просто продължавам да крача.

Заобикалям постройката от задната страна, а там до стената сме подпрели няколко неизползвани колони, покрили сме ги и те са образували хралупа.

— Можеш вече, да излезеш — казвам.

Цяла минута никакъв звук, после шумолене и навън се измъква номер 1017, счупената ръка е пристегната и нагласена в преметната през врата му превръзка, направена от една моя стара риза. По-кльощав е от когато и да било, по бялата кожа още пълзи червенина от счупеното място, но вече и тя започва да избледнява.

— Откраднах ти малко обезболяващи — казвам и ги измъквам от джоба си.

Той ги грабва рязко и издрасква дланта ми.

— Я внимавай! — казвам през стиснати зъби. — Да не искаш да те отведат и да сторят с теб онова, което правят с осакатените диваци, а?

От него блъвва Шум, с който аз малко по малко свиквам, образът е все един и същ, той стои изправен над мен с пушка, удря ме с приклада, удря и удря, а аз го моля да спре, но той не спира, докато не счупва моята ръка.

— Ясно? — казвам. — Както кажеш.

— С домашното животинче ли си играеш? — Дейви заобикаля постройката и се обляга нехайно на стената със скръстени ръце. — Нали знаеш, че когато конете си счупят крак, ги застрелват.

— Той не е кон.

— Нее — проточва Дейви. — Той е овца.

Изпуфтявам.

— Благодаря ти, че не ме издаде на татко си.

Дейви свива рамене.

— Все едно ми е, кретенче, само гледай да не се издъниш и да ни лишат от наградата.

1017 изцъква мръсно и към двама ни, но най-вече към мен.

— Във всеки случай, той не ми изглежда много благодарен — обажда се Дейви.

— Е, аз вече два пъти му спасявам живота — поглеждам номер 1017, поглеждам го право в очите, които никога не ме изпускат, които търсят да срещнат моите очи. — Стига вече, трети път няма да има.

— Ти само така си говориш — отбелязва Дейви, — но всички знаем, че ще го спасяваш още толкова пъти, колкото се наложи — кимва към 1017. — Ти спасяваш всички, дори и такива като него — очите му се разширяват подигравателно. — Това е, щото си добър!

— Млъквай.

Но той се засмива и ни обръща гръб, а 1017 просто ме гледа ли, гледа.

А аз го гледам в отговор.

Аз го спасих.

(спасих го заради нея)

(ако тя беше тук, щеше да види, да ме види как го спасявам)

(ако беше тук)

(но нея я няма)

Стисвам юмруци и насила трябва да си наложа да ги отпусна отново.

Ню Прентистаун се промени през последния месец, виждам това всеки ден, докато яздя към кулата вечер.

Първо, настъпва зимата. Листата на дърветата станаха виолетови и червени, после опадаха, останаха да стърчат черни зимни скелети. Вечнозелените си запазиха игличките, но хвърлиха шишарките си, пълзящите растения прибраха клонките си и се прилепиха плътно към стволовете, които ги крепят. Всичко това, заедно с ранния мрак, кара града да изглежда прегладнял.

Което си е така и в буквалния смисъл. Армията нападна към края на жътвата, така че събрана храна по фермите има, но по другите селища не останаха хора, които да я докарат в Хейвън, да не забравяме и Възражението с техните бомби и нападенията над складовете. За една нощ беше изнесено всичкото зърно от един от най-големите хамбари, работата беше свършена така професионално и незабелязано, че стана сто процента ясно, че както в града, така и вътре в самата армия има хора, които помагат на госпожа Койл.

А този извод докара само лоши последици и за града, и за армията.

Вечерният час се измести още по-рано през последните две седмици, никой не може да излиза след мръкнало, освен някои патрули. На квадратния площад пред катедралата всеки ден пламтят клади, горят се книги, вещи на хора, за които беше доказано, че помагат на Възражението, униформи на лечителки — тях ги донесоха от последния дом на изцелението, който Кметът затвори. На практика никой вече не взема лека, освен най-приближените на Кмета: господин Морган, господин О'Хеър, господин Тейт, господин Хамър, все мъже от стария Прентистаун, с години живели заедно. Въпрос на лоялност, предполагам.

На нас с Дейви така и не ни дадоха от лека, така че нямаше и какво да ни отнемат.

— Може би това ще е наградата — говори Дейви, докато яздим. — Може би той ще ни донесе малко лек от мазето и най-после ще разберем какво е да нямаме Шум.

Нашата награда, мисля си. Ние.

Прокарвам ръка по шията на Ангарад, която тръпне от студ.

— Почти стигнахме у дома, момичето ми — прошепвам. — Хубав, топъл обор.

Топъл, мисли тя. Момче Жребче.

— Ангарад — казвам й в отговор.

Конете не са домашни любимци, а и са на ръба на нервна криза през повечето време, но аз вече научих, че ако се държиш добре с тях, те те опознават истински.

Момче Жребче мисли отново тя за мен, сякаш съм част от табуна й.

— Може би наградата са жени! — произнася внезапно Дейви. — Ами да! Може би той ще ни прати няколко женички и най-после ще направим от тебе истински мъж!

— Млъквай — казвам, но изобщо не се ядосвам. Така като се замисля, май не сме се карали от доста време.

Изглежда сме свикнали вече един с друг.

Отдавна не сме виждали жени. След като падна радиокулата, отново им беше забранено да напускат общежитията, излизаха само онези, които работеха на полето и сееха зърното за догодина, охранявани от множество войници. Сега съпрузите, бащите и синовете могат да ги посещават веднъж в седмицата.

Чуваме Истории за жените и войниците, чуваме разкази за войници, нахълтвали нощем в общежитията, чуваме за ужасни дела, при които виновните останали ненаказани.

Дори не мисля за жените по затворите, затворите, които виждам само от върха на камбанарията, група сгради, струпани на запад от града близо до мястото, където водопадът се излива в реката. Кой знае какво се случва вътре. Толкова са далеч, никой не ги вижда, освен войниците, които ги охраняват.

Точно както никой, освен нас, не вижда диваците.

— Божичко, Тод — казва Дейви, — такъв Шум вдигаш с цялото това мислене.

Тоя тип реплики на Дейви съм се научил да ги пропускам край ушите си. Само дето този път той ме нарича Тод.

Оставяме конете в обор, недалеч от катедралата. Дейви ме изпраща до портата, нищо че вече нямам нужда от охрана.

Защото къде бих могъл да отида?

Влизам и чувам:

— Тод?

Кметът ме чака.

— Да, сър? — отвръщам.

— Учтив както винаги — той ми се усмихва и тръгва към мен, ботушите му тропат по мраморния под. — Напоследък ми изглеждаш по-добре, по-спокоен някак — спира на метър от мен. — Правиш ли упражнението, което ти показах?

Кво?

— Какво си ми показал?

Той въздъхва. После…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Притискам с длан главата си отстрани.

— Как го правиш?

— Шумът може да бъде използван, Тод — казва той. — При достатъчна самодисциплина. А първата стъпка е да започнеш да правиш упражнението.

— Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз?

— Това е начин да центрираш самия себе си — кимва той. — Подреждаш Шума си, слагаш му юзди, контролираш го, а мъж, който може да контролира Шума си, е мъж с голямо предимство пред другите мъже.

Спомням си как в Прентистаун от къщата му се разнасяха непрестанни мантри, колко остър и страшен звучеше Шумът му в сравнение с този на останалите, колко много приличаше на…

На оръжие.

— Какво е Кръгът? — питам.

— Той е съдбата ти, Тод Хюит. Кръгът е затворена система. От него няма излизане, по-лесно е, ако изобщо не се бориш.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Но този път в гласа му е преплетен и моят глас.

— На толкова неща имам да те уча, че нямам търпение да започна — казва Кметът и излиза от помещението, без да ми каже дори «лека нощ».

Обикалям край стените на камбанарията, взирам се към водопадите на запад, към хълма на юг, към хълмовете на манастира на изток — постройката не може да се види оттук. Виждам само Ню Прентистаун, прибрал се по домовете си, свит на топло пред падащата ледена нощ.

Тя е някъде там.

Мина месец, а тя не дойде.

Мина месец, а…

(млъквай)

(затваряй си ш… мрънкаща уста)

Пак закрачвам.

Сега отворите са покрити със стъкла, имаме си и печка, която ни топли през есенните нощи. Имаме и още одеяла, имаме и лампа, и няколко разрешени книги, които кметът Леджър си чете.

— Ама още си е затвор, как смяташ? — казва той зад гърба ми с пълна уста. — Човек би си помислил, че той трябваше поне теб вече да те е преместил на някое по-добро място.

— Много ми се иска да разбера защо всички смятат, че им е позволено да четат Шума ми през цялото време — казвам, без да обръщам глава.

— Той просто иска да те държи далеч от града — продължава той, довършвайки яденето, тъй като порциите ни вече са два пъти по-малки от онова, което получавахме в началото. — Далеч от слуховете.

— Какви слухове? — питам небрежно, сякаш не ме интересува.

— О, слуховете за невероятните способности на нашия Кмет да контролира хорските умове. Слухове за оръжие, изковано от Шум. Слухове, които без съмнение твърдят, че той може и да лети.

Не го поглеждам и държа Шума си тих.

Аз съм Кръгът, помислям.

И веднага спирам.

Първата избухва след полунощ.

Бум!

Подскачам леко, но не ставам.

— Къде мислиш, че е? — пита кметът Леджър също без да става.

— Някъде на изток — казвам и се вглеждам в мрака. — Някой хранителен склад, може би.

Чакаме втората. Винаги има втора. Докато войниците тичат към първата, Възражението се възползва и…

Бум!

— Ето я — казва кметът Леджър, сяда на дюшека и се взира навън. Аз също ставам.

— Мътните да го вземат — казва той.

— Какво? — заставам до него.

— Мисля, че е пречиствателната станция нагоре по реката.

— Това какво означава?

— Означава, че вече ще трябва да преваряваме всяка тъпа чаша, която…

БУМ!

Ярък блясък кара мен и кмета Леджър да се свием и да се дръпнем от прозореца. Стъклото потреперва в рамката си.

Всички светлини в Ню Прентистаун угасват.

— Електроцентралата — казва кметът Леджър невярващо. — Но тя и за минута не остава без охрана. Как са се добрали?

— Не знам — стомахът ми се свива. — Но тая работа няма да остане ненаказана.

Кметът Леджър прокарва уморено ръка по лицето си, а после чуваме сирените и крясъците на войниците. Той поклаща глава.

— Не знам какво си мислят, че ще постиг…

БУМ!

БУМ!

БУМ!

БУМ!

БУМ!

Пет страхотни експлозии, бързо една след друга, разтърсват камбанарията, ние с кмета Леджър падаме на пода, няколко от прозорците ни се пръсват и ни засипват с късчета стъкло и стъклен прах.

Виждаме как небето пламва.

Небето на запад.

Облак пламъци и дим се издига над затворите подобно на великан, стъпил и навел се към реката.

Кметът Леджър диша тежко.

— Направиха го — казва едва-едва. — Наистина го направиха.

Наистина го направиха, мисля.

Започнаха войната си.

А аз не мога да спра…

Не мога да спра да мисля…

Дали тя не идва за мен?