Патрик Нес
Въпросът и Възражението (2)

1
Бившия кмет

Тод

Господин Колинс ме тика нагоре по тясно стълбище без прозорци, нагоре, нагоре и още нагоре, стълбите завиват рязко на всяка площадка, но продължават все нагоре. Точно когато вече ми се струва, че краката ми няма да издържат повече изкачване, стигаме врата. Господин Колинс я отваря и ме блъска силно вътре, аз падам на дъсчен под, ръцете ми са схванати и не мога да се подпра при падането, затова простенвам и се претъркулвам настрани.

И очите ми срещат отвора на трийсетметрова дупка насред стаята.

Господин Колинс се разсмива, като ме гледа как панически отпълзявам по-далеч от отвора. Намирам се всъщност на площадка, не по-широка от пет поставени една до друга дъски, която обикаля около стените на четвъртита стая. В средата на пода зее грамадната дупка, а в средата на дупката висят и се полюляват няколко въжета. Вдигам очи и ги проследявам нагоре — въжетата стигат до езиците на най-големите камбани, които съм виждал през живота си, двете най-големи са закачени на един общ къс дърво, гигантски са, големи като стая, в която можеш да живееш, а край тях в стените са пробити заоблени като арки отвори, за да се чува звънът из целия град.

Подскачам, когато господин Колинс затръшва вратата и я заключва с остро щрак-щрак — звук, който не навява никакви мисли за евентуално бягство.

Изправям се, облягам се на стената и стоя така, докато дишането ми се успокои.

Затварям очи.

Аз съм Тод Хюит, мисля си. Син съм на Килиън Бойд и Бен Мур. Тринайсетият ми рожден ден е след четиринайсет дни, но аз вече съм мъж.

Аз съм Тод Хюит и съм мъж.

(мъж, който издаде името й на Кмета)

— Прости ми — прошепвам. — Прости ми.

След малко отварям очи и се оглеждам наоколо. Из цялата стая на нивото на очите са пробити малки правоъгълни отвори, по три на всяка стена, а прашната светлина на залязващото слънце нахлува през тях.

Отивам до най-близкия отвор и поглеждам. Намирам се на върха на камбанарията на катедралата, очевидно съм много високо, отворът гледа напред, към площада, на който стъпих първо, когато влязох в града — това се случи едва тази сутрин, но в момента ми се струва, че е било в някакъв друг живот. Вече се смрачава, така че допускам, че съм бил известно време в безсъзнание, преди Кметът да ме свести — време, през което той е можел да й стори всичко, можел е да…

(млъквайте, просто млъквайте)

Оглеждам площада отвисоко. Все така пуст, все още цари пълната тишина на града, тишината на град без Шум, на град, който чака армията да дойде и да го завладее.

Град, който дори не е се опитал да се бори.

Кметът е застанал на прага им и те веднага са му поднесли всичко без никаква съпротива. Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия, каза ми Кметът и май думите му излизат верни, а?

През цялото време ние тичахме насам с всички сили, не мислехме какъв точно ще се окаже Хейвън, когато стигнем до него, не изричахме нищо на глас, но все се надявахме, че тук ще бъдем в безопасност, че тук ще бъде раят.

Казвам ви, че надежда има, такива бяха думите на Бен.

Но Бен сгреши. Хейвън изобщо не е раят.

Хейвън е просто Ню Прентистаун.

Смръщвам се, гърдите ми се стягат, впервам поглед на запад от площада, над върховете на дърветата, пръснати между смълчаните къщи, над улиците, чак до водопада, който пада от ръба долу в долината, а един зигзагообразен път се вие по хълма до него, пътят, на който се борих с Дейви Прентис Младши, пътят, на който Виола…

Извръщам се към стаята.

Очите ми привикват към бледнеещата светлина, макар че в самото помещение няма кой знае какво за гледане: само дъски, наоколо се носи и някаква лека воня. Въжетата на камбаните се полюшват на два метра разстояние от всеки от четирите ръба на площадката покрай стените. Вдигам очи и виждам, че са здраво завързани, за да не се откъсват, когато някой ги дърпа отдолу и бие камбаните. Примижвам и се вглеждам в дупката, но е твърде тъмно, за да видя какво има на дъното. Вероятно тухлен под.

Два метра не са чак толкова голямо разстояние, да ви кажа право. Човек лесно може да скочи, да се хване за въжето и да се спусне надолу.

Но тогава…

— Доста хитро, признавам — казва един глас от другия ъгъл на стаята.

Подскачам и се извъртам, юмруците ми са свити, Шумът ми е нащрек. Един мъж стои в противоположния край на помещението, още един мъж без Шум.

Само дето…

— Ако се опиташ да избягаш, като се спуснеш по въжетата, оставени така изкушаващо близо — продължава той, — всички в града ще разберат за бягството ти.

— Кой си ти? — питам, стомахът ми е преобърнат, но юмруците ми са свити.

— Да — отвръща мъжът. — Лесно е да се разбере, че не си тукашен.

Излиза от мрака на ъгъла и оставя светлината да падне върху лицето му. Виждам едно насинено око и една сцепена устна, покрита с прясна коричка. Явно за него не е имало лековити пластири.

— Интересно колко бързо човек забравя колко всъщност е силен Шумът — промърморва той на себе си.

Дребен мъж е, по-нисък и по-дебел от мен, малко по-възрастен от Бен, но ясно виждам, че е мек, целият е мек, дори лицето му е меко. Мекота, която мога да победя, ако се наложи.

— Да — обажда се мъжът, — сигурен съм, че можеш да ме победиш.

— Кой си ти? — повтарям.

— Кой съм аз ли? — отвръща мъжът кротко, но повишава леко тон, сякаш се подиграва. — Името ми е Кон Леджър, моето момче. Кмет на Хейвън — после се усмихва отнесено. — Но не и на Ню Прентистаун — гледа ме и клати глава.

— Когато бежанците започнаха да пристигат, осигурихме дози от лека за всеки един от тях.

И тогава виждам усмивката му, но той не се усмихва, той гримасничи.

— Мили Боже, момче — казва, — колко си Шумен.

— Не съм момче — отвръщам, а юмруците са все така стиснати.

— Все още ми убягва причината, поради която толкова държиш да се знае, че не си момче.

В главата ми нахлуват милион неща, които искам да отвърна, но любопитството ми надделява.

— Значи все пак лек съществува? Лек срещу Шума?

— О, да — отвръща предишният кмет, а лицето му се криви леко, сякаш дъвче нещо горчиво. — Местно растение, съдържащо определено вещество, влияещо върху нервната система, комбинирано с някои неща, които сами синтезирахме, и ето ти го резултата. В Новия свят най-после се възцари мълчание.

— Не се е възцарило навсякъде.

— Не, прав си — отвръща той и се обръща да надникне през правоъгълното отворче до главата си, а ръцете му са скръстени зад гърба. — Лекът се прави много трудно, разбираш ли. Изисква се дълъг и бавен процес. Попаднахме на правилната комбинация едва през втората половина на миналата година, и то след двайсет години напразни опити. Произведохме достатъчно количество да посрещнем нуждите на Хейвън и тъкмо се бяхме заели да обмисляме условията на износа, когато…

Той се отнася, загледан в града под себе си.

— Когато се предадохте — казвам, а Шумът ми ръмжи, нисък и червен. — Като последни страхливци.

Мъжът се извръща към мен, гримасата вече я няма, о, определено я няма.

— Защо мнението на едно момче трябва да означава нещо за мен?

— Не съм момче — казвам отново, а питате дали юмруците ми са още стиснати? Да, стиснати са.

— Ясно е, че си момче — отвръща мъжът, — защото един мъж би прозрял лесно необходимостта определени решения да бъдат взети, когато човек се изправя пред собствената си гибел.

Присвивам очи.

— Само недей да ми обясняваш за гибелта, моля ти се.

Той примигва, ясно вижда истината в Шума ми, защото тя бляска ослепително, после целият изведнъж се отпуска.

— Прости ми — казва. — Аз не съм такъв.

Вдига длан до лицето си и го разтрива, опипвайки синината над окото си.

— До вчера бях достопочтеният кмет на един прекрасен град — той се засмива, сякаш разказва шега, смешна единствено за него. — Но така беше до вчера.

— Колко души има в Хейвън? — питам, не искам да го оставя да се измъкне така лесно.

Той ме поглежда.

— Виж, момче…

— Името ми е Тод Хюит — отвръщам. — Можеш да ме наричаш господин Хюит.

— Той ни обеща ново начало…

— Дори аз знам, че той е изпечен лъжец. Колко души има в Хейвън?

Мъжът въздъхва.

— Заедно с бежанците са около три хиляди и триста.

— Армията е наполовина по-малка — казвам. — Можели сте да се борите.

— Кой да се бори? Жените и децата? — пита той. — Фермерите?

— В други селища жените и децата се бориха. И загиваха.

Мъжът прави крачка напред, лицето му е потъмняло.

— Да, обаче сега жените и децата на този град няма да загинат! Защото аз осигурих мир!

— Мир, който ти е насинил окото — отвръщам, — и ти е сцепил устната.

Мъжът ме гледа цяла секунда и тъжно изсумтява:

— Мъдри думи — казва, — изречени от едно провинциално момченце.

После ми обръща гръб и се втренчва през отвора на стената.

Тогава за първи път чувам тихото жужене.

Шумът ми се изпълва с въпросителни, но преди да отворя уста да попитам, кметът, бившият кмет, казва:

— Да, мен чуваш.

— Теб ли? — отвръщам. — Ами лекът?

— Ти би ли дал на победения си враг лекарството, от което той се нуждае?

Облизвам устни.

— Значи той пак се връща, така ли? Шумът се връща?

— О, да — мъжът отново се обръща с гръб към мен. — Ако не вземаш необходимата доза всеки ден, Шумът се завръща с пълна сила — той се оттегля в ъгъла си и сяда на пода. — Както си забелязал, лишени сме и от тоалетна — казва. — Моля да ме извиниш за неприятната миризма.

Наблюдавам го как сяда, Шумът ми все още припуква червен и възпален, и пълен с въпроси.

— Нали за теб ставаше дума? — казва бившият кмет. — Момчето, заради което улиците бяха разчистени тази сутрин, момчето, което новият Президент лично посрещна и приветства от гърба на коня си?

Не му отговарям. Отговаря му Шумът ми.

— Значи ти си Тод Хюит, а? — продължава мъжът. — Какво те прави толкова специален?

Това вече, мисля си, е един много добър въпрос.

Нощта скоро пада, кметът Леджър говори все по-малко и по-малко, но нервничи все повече и повече, докато най-сетне не издържа и започва да крачи наоколо. Междувременно жуженето е станало толкова силно, че ако искаме да разговаряме, трябва да го надвикваме.

Аз стоя до предната фасада на камбанарията и гледам как звездите изгряват, а мракът покрива долината на Хейвън.

Едновременно мисля и се старая да не мисля, защото когато мисля, стомахът ми се преобръща и ми прилошава, гърлото ми се стяга и ми прилошава, очите ми се пълнят със сълзи и ми прилошава.

Защото тя е някъде там.

(моля те, нека тя е някъде там)

(моля те, нека тя е добре)

(моля те)

— Трябва ли непрекъснато да Шумиш толкова силно? — сопва ми се кметът Леджър. Обръщам се към него, готов да се сопна в отговор, но той вдига ръце извинително. — Извинявай. Аз не съм такъв.

После започва да пука с кокалчетата на пръстите си.

— Трудно е, когато ти отнемат лека така внезапно.

Гледам навън и виждам как светлините в Ню Прентистаун започват да светват една по една в домовете на хората. Навън няма никого, всички са си останали вкъщи, най-вероятно по заповед на Кмета.

— Значи действието на лека скоро ще отмине при всички в града, така ли?

— Е, всеки си има малко тайни запаси у дома, сигурен съм — отговаря Кметът Леджър. — Ако искат да им ги отнемат, трябва да стане насила.

— Няма да е трудно, особено когато и армията дойде — отвръщам.

Луните изгряват, пъплят бавно по небето, сякаш няма закъде да бързат. Огряват ярко Ню Прентистаун и аз виждам как реката протича през града, след северния му край няма нищо друго, освен ниви, съвсем пусти, а отвъд тях се издигат остри скали, образуващи северната стена на долината. Виждам също тесен път, който минава край северните склонове и навлиза в града — това е другият път до Хейвън, онзи, по който аз и Виола не поехме на кръстопътя на Фарбранч, другият път, по който е поел Кметът и така е пристигнал тук преди нас.

На изток реката и главният път продължават след града и водят кой знае къде, завиват сред по-далечните хълмове, къщите край тях постепенно редеят и изчезват. Има и трети път, непавиран, който тръгва от площада в южна посока, подминава много къщи и малка гора, а после се качва на близък хълм, на чийто връх се вижда друг кръстопът.

Това е то, целият Ню Прентистаун.

Дом на три хиляди и триста души, изпокрили се по домовете си, тихи, сякаш мъртви.

Нито един от тях не е вдигнал ръка да се спаси от връхлитащата съдба с надеждата, че, ако е достатъчно покорен, ако е достатъчно слаб, чудовището няма да го изяде.

Това е мястото, към което двамата с Виола се стремяхме толкова време.

Виждам някакво движение на площада, трепва сянка, но това е просто куче, У дома. У дома. У дома, чувам го как мисли. У дома. У дома. У дома.

Кучетата нямат човешките проблеми.

Кучетата могат да са щастливи всеки път, когато пожелаят.

Дишам цяла минута, докато стегнатото ми гърло се отпусне и сълзите в очите ми засъхнат.

Цяла минута ми трябва, за да спра да мисля за моето куче.

Когато отново вдигам очи, виждам на площада нещо друго, но то изобщо не е куче.

Ездачът е отпуснал глава на гърдите си и води коня съвсем бавно през площада, копитата тропат по настилката, а когато наближава, аз го чувам, нищо че жуженето на кмета Леджър е станало много неприятно, не знам въобще как ще мога да спя тук, но въпреки това отлично чувам конника отвън.

Шум.

Сред целия смълчан град чувам Шума на ездача.

И той чува моя Шум.

Тод Хюит, мисли.

И аз чувам как усмивката на лицето му расте.

Намерих нещо, Тод, казва той от другия край на площада, издига думите до камбанарията, търси ме под лунната светлина. Намерих нещо твое.

Не казвам нищо, не мисля нищо.

Само го гледам как посяга зад гърба си, измъква намереното и го вдига към мен, за да го видя.

Дори от това разстояние, дори на слабата лунна светлина, аз разбирам какво държи конникът.

Книгата на майка ми.

Дейви Прентис е намерил книгата на майка ми.