Патрик Нес
Въпросът и Възражението (15)

14
Списъкът на омразата

Виола

Войниците чакат до обяд, после отвеждат и мен, и Корин. Буквално се налага да я откъснат от грижите й за последните останали в дома на изцелението пациентки и поемат с нас към града, осмина въоръжени мъже ескортират две малки момичета. Дори не ни поглеждат, този, който крачи до мен, е съвсем млад, едва ли е по-голям от Тод, на врата си има грамадна пъпка, от която не мога да откъсна очи.

После чувам как Корин ахва. Минаваме край взривения магазин, цялата сграда е рухнала, други войници охраняват останките. Онези, които ни охраняват, забавят крачка, за да огледат по-добре.

И тогава се случва.

БУМ!

Звукът е толкова силен, че сгъстява въздуха, прави го плътен като юмрук, като куп тухли, сякаш земята пропада под нозете ти, ти се килваш настрани, падаш едновременно нагоре и надолу, както в безтегловността на грамадното черно отвъд между световете.

Следва празнота, от която не помня нищо, после отварям очи и виждам, че лежа на земята, пушек се вие край мен на дълги, гърчещи се ленти, носи искри, които летят към небето, за миг ми се струва, че наоколо цари пълен покой, тотална красота, а после осъзнавам, че не чувам нищо, освен пронизително скимтене, което удавя всички звуци, на хората край мен: те влачат крака, отварят усти в нечут вик, аз бавно сядам, светът е потънал в писъка на тишината и ето го и младият войник с пъпката на врата, паднал на земята до мен, покрит с дървени трески, сигурно той ме е закрил с тялото си от взрива, защото аз съм горе-долу добре, а той не помръдва.

Не помръдва.

Звуците полека се завръщат и аз чувам писъците.

— Точно тази част от историята не исках да се повтаря — казва Кметът, загледан мълчаливо в снопа светлина, който пада от прозореца с цветните стъкла.

— Не знаех нищо за никакви бомби — повтарям аз, ръцете ми още треперят, ушите ми още звънтят толкова силно, че едва чувам думите му. — Нито за първата, нито за втората.

— Вярвам ти — отвръща той. — Ти самата едва не загина.

— Един войник ме защити — промълвявам, спомням си тялото му, спомням си кръвта, треските, забити навсякъде.

— Тя пак те е упоила, нали? — пита Кметът, без да сваля очи от цветния прозорец, сякаш в него се крият отговорите на всички въпроси. — Упоила те е и те е изоставила.

Думите му идват като юмручен удар.

Да, тя ме изостави.

И постави онази бомба, която уби младия войник.

— Да — отвръщам. — Тя избяга. Всички избягаха.

— Не всички — той минава зад гърба ми, превръща се просто в глас, който се носи из помещението, говори високо и ясно, за да го чувам както трябва. — В този град има пет дома на изцелението. Екипът в един от тях е останал на мястото си, три други са се лишили от част от лечителките и помощничките си. Само от твоя дом всички са напуснали, всички до една.

— Корин остана — прошепвам и точно тогава за първи път започвам да му се моля. — Тя се погрижи за всички войници, които бяха ранени от втората бомба. Не се поколеба и за миг. Хукна право към най-тежко ранения и върза турникети на всички, и им помагаше да дишат, и…

— Поведението й вече е взето предвид — прекъсва ме той, нищо че думите ми са съвсем верни, тя ме повика да й помагам и двете сторихме всичко, което ни беше по силите, докато някакви други глупави войници не дойдоха и, или не можаха, или не поискаха да разберат какво правим, сграбчиха ни и ни отмъкнаха настрани. Корин се бореше с всички сили, но един я удари в лицето и тя спря да се бори.

— Моля те, не я наранявай — казвам пак. — Тя няма нищо общо. Останала е, защото сама е решила да не последва госпожа Койл. Опита се да помогне на всички…

— Няма да я нараня! — кресва изведнъж Кметът. — И стига вече с тоя страх. Докато аз съм Президент, на нито една жена няма да бъде сторено зло! Защо ти е толкова трудно да го проумееш?

Мисля си за войника, който удари Корин. Мисля си за Мади, която падна на земята, когато я простреляха.

— Моля те, не я наранявай — прошепвам.

Той въздъхва и гласът му пак става нормален.

— Ние просто искаме да получим от нея необходимите ни отговори, това е всичко. Същите отговори ще искаме да ги получим и от теб.

— Не знам къде са отишли — отвръщам. — Тя не ми каза. Не спомена изобщо, че се канят да бягат.

Изведнъж млъквам и той го забелязва. Защото тя все пак ми спомена нещо, сещате ли се?

Разказа ми една история за…

— Би ли искала да споделиш нещо, Виола? — пита Кметът, заобикаля ме и ме поглежда в лицето, интересът му изведнъж отново се е пробудил.

— Не — отвръщам бързо. — Не, нищо, просто…

— Просто какво? — очите му са впити в мен, опипват лицето ми, мъчат се да ме разчетат, нищо че нямам Шум и в този миг осъзнавам колко всъщност той се дразни, че не може да ме чува.

— Тя ми разказа, че е прекарала първите си години на Новия свят горе сред хълмовете — лъжа и преглъщам. — Западно от града, минавало се край водопада. Помислих, че просто говори, за да се намира на приказка.

Кметът продължава да се взира дълбоко в мене, настъпва пълна тишина, той само гледа, гледа, преди отново да почне да крачи.

— Най-важният въпрос — казва, — е това дали втората бомба е била грешка, част от първата бомба, която случайно се е взривила по-късно? — обикаля отново отпред и се старае да разчете изражението ми. — Или е поставена целенасочено? Била ли е нагласена да избухне впоследствие, когато моите хора вече са били на местопрестъплението, така че да загинат максимален брой войници?

— Не — отвръщам и клатя глава. — Не би го сторила. Тя е лечителка. Не би убила…

— Пълководецът е готов да стори всичко, за да спечели войната — казва Кметът. — Това прави войната война.

— Не — повтарям. — Не. Не вярвам…

— Знам, че не вярваш. — Той се отдалечава от мен и ми обръща гръб. — Точно по тази причина тя те е изоставила.

Отива до малката масичка и взема от нея лист хартия. Вдига го, така че да мога да го видя.

На него със синьо е изписана буквата В.

— Виола, това познато ли ти е?

Мъча се да направя лицето си безизразно.

— Не, никога през живота си не съм го виждала — преглъщам и се проклинам, задето така се притеснявам. — Какво е?

Той отново се втренчва в мене продължително и напрегнато, после оставя листа обратно на масата.

— Тя ще се свърже с теб — гледа ме право в лицето. Старая се да не издавам нищо. — Да — казва, сякаш вече се е убедил напълно. — Ще се свърже с теб и когато го стори, те моля да й предадеш едно-единствено съобщение.

— Аз не…

— Предай й че можем да прекратим кръвопролитието на мига, че можем да спрем всичко, преди още да е започнало, преди да са загинали още хора и мирът да е загърбен завинаги. Това й предай, Виола.

Гледа ме така тежко, че аз казвам:

— Добре.

Той не мига, очите му са черни дупки, от които не мога да се откъсна.

— Но още й кажи, че ако иска война, ще си я получи.

— Моля те… — започвам.

— Това е всичко — казва той и с жест ме подканя да стана и ми посочва вратата. — Върни се в твоя дом на изцелението. Погрижи се за пациентките, доколкото ти стигат силите.

— Но…

Той отваря портата.

— Днес следобед няма да има екзекуция — продължава. — Някои граждански и наказателни мерки трябва да бъдат отменени сега, при наличието на терористичната активност от последните часове.

— Терористична…?

— Боя се, че също така ще бъда твърде зает да разчиствам хаоса, който твоята госпожа създаде и няма да бъда в състояние да домакинствам на малката вечеря, която ти бях обещал за тази вечер.

Зяпвам, но съм изгубила дар слово.

Той ме избутва навън и затваря вратата.

Вие ми се свят, докато се влача по пътя. Тод е някъде наоколо, аз не мога да мисля за нищо друго, освен за това, че няма да го видя, че няма да мога да му кажа нищо за случилото се, че няма да мога да му обясня нищо.

И за всичко е виновна тя.

Тя е виновна. Трудно ми е да го кажа, но точно тя е виновна. За всичко. Дори и да го прави поради причини, които смята за правилни, вината си остава нейна. Тя е виновна, че няма да видя Тод тази вечер. Тя е виновна, че войната се завръща. Тя е…

Стигам пак до мястото на взрива.

На пътя лежат четири тела, покрити с платнища, които не скриват локвите кръв под тях. Най-близо до мен, макар и зад кордона охраняващи войници, лежи тялото на онзи, който случайно ме спаси.

Аз дори не разбрах името му.

И изведнъж, той вече не беше сред живите.

Ако тя беше почакала само малко, ако просто беше изслушала Кмета и беше разбрала какво иска той от нея…

Но после си спомням, приспиване на вниманието на врага, моето момиче, хлъзгав терен…

Ами телата на пътя…

Ами Мади, която пада и умира…

Ами момчето войник, което ме спаси…

Ами Корин, на която не позволиха да помага…

(о, Тод, къде си?)

— По-живо там — излайва един от войниците зад гърба ми и ме кара да подскоча.

Забързвам по пътя и преди още да се усетя, вече тичам.

Връщам се в пустия дом на изцелението запъхтяна и затръшвам вратата зад гърба си. На пътя са се подредили още повече войници, има нови патрули, мъже по покривите с пушки, които ме наблюдават внимателно как тичам, един от тях дори подсвирна мръсно подире ми, когато го подминах.

Няма начин да стигна до радиокулата, не, вече не.

Още едно начинание, което обърках тотално.

Успокоявам дишането си и постепенно осъзнавам, че към момента аз съм единственият жалък вариант на лечителка тук. Повечето от пациентките са били достатъчно здрави, за да последват госпожа Койл там, където е решила да отиде, и, кой знае, може дори те да са били онези, които са поставили бомбите, но във всеки случай в дома са останали най-малко двайсетина болни, а нови пациентки със сигурност ще продължат да идват.

А аз съм най-лошата лечителка, която Ню Прентистаун някога е виждал.

— Помощ — прошепвам сама на себе си.

— Къде заминаха всички? — пита госпожа Фокс в момента, в който отварям вратата на стаята й. — Няма храна, няма лекарства…

— Съжалявам — казвам и енергично вдигам подлогата й. — Ще ви донеса храна веднага щом смогна.

— Боже Господи, мила! — възкликва тя, когато й обръщам гръб. Извръщам се и оглеждам гърба на бялата си престилка там, където са заковани разширените очи на старицата. Край подгъва се простира алено петно от кръвта на младия войник, който ме спаси.

— Добре ли си, момичето ми? — пита госпожа Фокс.

Гледам кръвта и силите ми стигат да отвърна само:

— Ще ви донеса храна.

Следващите часове са ми пълна мъгла. Санитарките и всички от помощния персонал също са заминали, така че давам всичко от себе си: готвя за пациентките, нося им храната, разпитвам ги кои точно лекарства вземат, по кое време и в какви дози, всички се чудят какво ли става, обаче като ми видят физиономията, млъкват и се мъчат да ми помагат, колкото могат.

Отдавна е минало полунощ, когато завивам за пореден път край ъгъла на коридора с поднос, натоварен с мръсни чинии, и се изправям срещу Корин, която тъкмо е влязла, стои до входа и се подпира с една ръка на стената, за да се задържи на краката си.

Хвърлям чиниите и се втурвам към нея. Тя вдига свободната си ръка и ме спира на място, преди още да съм се приближила. Аз правя бавно още две крачки и тя примигва срещу ми.

И виждам сините подутини около очите й.

И виждам сцепената й устна.

И виждам как държи цялото си тяло стегнато и изправено, сякаш я боли, сякаш много, много я боли.

— О, Корин — казвам.

— Само… — казва тя и дъхът й я задавя, — само ми помогни да стигна до моята стая.

Хващам я за ръката и напипвам нещо скрито в дланта й, тя леко го плъзва в моята длан. Отварям уста да попитам, но Корин вдига пръст до устните си.

— Момиче — прошепва. — Беше скрита в храстите край пътя — после разтърсва гневно глава. — Малко момиче.

Не поглеждам бележката, докато не стигаме до стаята на Корин, там я оставям сама и тръгвам да донеса пластири за раните й и компрес за натъртените й ребра. Изчаквам, докато остана сама и разтварям длан.

Бележка, сгъната, отгоре с написано Ви. Вътре има само няколко реда, които не казват почти нищо.

Моето момиче, пише в бележката, време е да направиш избор.

Следва един простичък въпрос.

Можем ли да разчитаме на теб?

Вдигам очи.

Преглъщам.

Можем ли да разчитаме на теб?

Пъхам бележката в джоба си, грабвам пластирите и компресите и тръгвам да помогна на Корин.

Пребита от хората на Кмета.

Но която нямаше да бъде пребита, ако не трябваше да отговаря за стореното от госпожа Койл.

Но която е била пребита, независимо че Кметът ми обеща, че никой няма да й стори зло.

Можем ли да разчитаме на теб?

Бележката е подписана, но не с име.

Подписът гласи: Възражението.

А «Възражението» започва с голямо яркосиньо В.