Патрик Нес
Въпросът и Възражението (13)

12
Предателство

Виола

Кметът Прентис стои на първото стъпало.

Водачът на града, водачът на света.

Разтворил ръце.

И ако това е цената.

Да я платя ли?

Само една прегръдка, мисля си.

(нали така?)

Една прегръдка, за да видя Тод.

Прекрачвам напред…

(само една прегръдка)

… и той ме прегръща.

Опитвам се да не съм твърде стегната, когато ме докосва.

— Така и не ти казах — прошепва той в ухото ми. — Намерихме кораба ти в блатото, когато ви преследвахме. Намерихме родителите ти.

Ахвам, сълзите ми потичат, но аз се опитвам да ги преглътна.

— Погребахме ги както се полага. Съжалявам, Виола. Разбирам каква е самотата ти и нищо няма да ме направи по-щастлив от това, един ден ти да започнеш да гледаш на мен като на свой…

Тогава над Рева се издига самотен звук…

Едно късче Шум излита над масата Шум, остро и бързо като стрела…

Стрела, изстреляна срещу ми…

Виола! пищи тя и пресича Кмета Прентис насред думата…

А аз се отскубвам от прегръдката му, ръцете му се отпускат…

Обръщам се…

И там, под следобедното слънце, насред площада, яхнал коня си на няма и десет метра от мен…

Ето го.

Той е.

Той е.

— ТОД! — изкрещявам и хуквам, дори не се усещам как.

Той се плъзва тежко от коня, стои и ме чака, ръката му е свита под болезнен ъгъл, чувам как Виола! раздира Шума му, чувам и болката в лакътя му, чувам смущението му, чувам неяснотата, собствените ми мисли обаче препускат толкова бързо, а сърцето ми тупка така силно, че не мога да разбера ясно чутото.

— ТОД! — изпищявам повторно и стигам до него, и Шумът му се разтваря пред мене, и ме обвива като одеяло, и аз го прегръщам и притискам към себе си, приемам го в себе си така силно, сякаш никога няма да го пусна, и той изохква от болка, но също ме прегръща, също ме притиска, притиска ме с всички сили…

— Мислех, че си мъртва — шепне и топлият му дъх пари шията ми. — Мислех, че си мъртва.

— Тод — казвам и плача, и това е всичко, мога само да изрека името му. — Тод.

Той отново ахва остро и болката грейва в Шума му така ярко, че ме заслепява.

— Ръката — казвам и се дърпам от него.

— Счупена — казва той и се бори за въздух. — Диваците…

— Диваците ли? — ахвам аз на свой ред.

— Лошо си ранен, Тод — обажда се Кметът Прентис, застанал високо над нас. — Веднага трябва да вземем мерки.

— Може да го заведа при госпожа Койл!

— Виола — казва Кметът и аз чувам как Шумът на Тод вика Виола?, пълен с изненада от това, че Кметът ми говори толкова фамилиарно, — твоят дом на изцелението е твърде далече и Тод не може да язди чак до там с такава травма.

— Тогава аз ще дойда с вас! — заявявам. — Все пак се обучавам за помощничка!

— За какво? — обажда се Тод. Болката му вие като сирена, но той я стъпква и мести тревожно очи между мен и Кмета. — Какво става? Откъде знаеш…

— Аз всичко ще ти обясня — казва Кметът и го хваща за здравата ръка, — след като се погрижим за раната — после се обръща към мен. — Поканата за утре си остава. А сега бързай, чакат те за погребението.

— Погребение ли? — вика Тод. — Какво погребение?

— Утре — казва Кметът твърдо и тегли Тод след себе си.

— Чакай… — казвам.

— Виола! — вика Тод и се дръпва рязко от хватката на Кмета, но движението му причинява болка в счупената ръка, болка толкова силна, че го смъква на едно коляно на земята, болка така остра; така чиста и ясна, че войниците наоколо спират и извръщат очи към нея, вслушват се в нея. Аз се хвърлям към него, но Кметът ме спира с едно движение на ръката.

— Тръгвай — казва, а нещо в гласа му отрича всички аргументи. — Аз ще помогна на Тод. Ти върви на погребението, оплачи приятелката си. Ще видиш Тод утре вечер, жив и здрав.

Виола? казва отново Шумът на Тод, дави се от болката, изобщо не мисля, че гласът може да служи на човек при такава болка.

— Утре, Тод — казвам високо, мъча се да му го внуша, да сложа думите вътре в Шума му. — Ще се видим утре.

Виола! вика ме той отново, но Кметът вече го отвежда.

— Ти обеща! — викам след тях. — Помни какво обеща!

Кметът се извръща и ми се усмихва.

— Ти също помни какво обеща.

Обещавала ли съм нещо?, мисля.

И тогава двамата изчезват от очите ми толкова бързо, сякаш срещата никога не се е случвала.

Но Тод…

Тод е жив.

Навеждам се напред, свивам се одве и стоя така цяла минута, в която да попия истината.

— И с натежали сърца те предаваме на земята.

— Вземи — госпожа Койл хваща ръката ми след края на надгробното слово, изречено от една непозната жена свещеник, и слага вътре шепа пръст. — Сега я сипи върху ковчега.

Аз гледам пръстта и не мръдвам.

— Защо?

— За да покажем, че Мади е погребана с общите усилия на всички ни — тя ме побутва и двете се нареждаме една до друга сред останалите лечителки, събрани край гроба. Минаваме покрай ямата една по една и всяка хвърля вътре шепа суха пръст, която пада върху дървената кутия, в която сега почива Мади. Всички гледат да се държат възможно най-далече от мен.

Никой не ми казва и дума, освен госпожа Койл.

Обвиняват ме.

Аз сама се обвинявам.

На погребението дойдоха повече от петдесет жени: лечителки, помощнички, пациентки. В кръг около нас са подредени войници, много повече, отколкото според мен са необходими за охраната на такова скръбно събитие. Мъжете, в това число и бащата на Мади, стоят отделно, от отсрещната страна на гроба. Ридаещият Шум на Мадиният татко е най-тъжното нещо, което някога съм чувала.

Насред церемонията аз се чувствам още по-виновна, защото не мога да мисля за нищо друго, освен за Тод.

Сега, от известна дистанция, вече ясно си давам сметка колко объркан бе Шумът му, представям си какво ли си е помислил, като ме е видял в прегръдките на Кмета, колко ли приятелска е изглеждала тази сценка отстрани.

Мога да обясня всичко, но въпреки това страшно ме е срам.

А после Тод си отиде, отведоха го.

Хвърлям пръстта от шепата си в гроба на Мади, а госпожа Койл ме хваща за лакътя.

— Трябва да си поприказваме.

— Той иска да работи заедно с мен? — произнася тя, докато пием чай в моята стая.

— Каза, че ти се възхищава.

Веждите й се вдигат високо.

— Така ли било?

— Знам — отвръщам, — знам как звучи, но ако го беше чула…

— О, чула съм достатъчно от нашия Президент, дълго ще ми държи влага.

Облягам се на таблата на леглото.

— Но той можеше да ме…, не знам, някак си да ме принуди да му разкажа всичко за корабите. Но той не ме кара насила да правя каквото и да било — отклонявам поглед. — Дори позволи утре да се срещна с моя приятел.

— С твоя Тод?

Кимвам. Лицето на лечителката остава каменно.

— И ти си му благодарна, а?

— Не — разтривам лице с длани. — Видях какво стори армията му по пътя насам. Видях го със собствените си очи.

Настъпва дълго мълчание.

— Но? — вмята най-после госпожа Койл.

Не я поглеждам.

— Но той е наредил да обесят мъжа, който застреля Мади. Ще го екзекутират утре.

Лечителката изпуфтява презрително.

— Какво е още едно убийство за човек като него? Нима му коства каквото и да било да отнеме още един живот? Сигурно си мисли, че това решава нещо. Типично.

— Стори ми се искрено нажален от случилото се.

Тя ме поглежда косо.

— Не се съмнявам. Сигурна съм, че точно такъв ти се е сторил — после понижава глас. — Той е Президент на лъжите, моето момиче. Ще те лъже така добре, че ти ще вярваш, че ти казва истината. Лукавият разказва най-благите истории. Майчицата ти, Бог да я прости, не те ли е научила на това?

— Той не смята себе си за зъл — отвръщам. — Има се за войник, спечелил една война.

Тя се вглежда в мене напрегнато.

— Приспиване на вниманието на врага чрез привидно удовлетворяване на исканията му — казва. — Ето така се нарича стратегията му. Приспиване на вниманието на врага. Хлъзгав терен.

— Какво означава това?

— Това означава, че той иска да му сътрудничиш, да сътрудничиш на врага си. Това означава да се присъединиш към него, вместо да го победиш, а това е най-сигурният път ти самият да си останеш завинаги победен.

— Аз не искам да сътруднича! — изкрещявам. — Просто искам всичко това да спре! Искам този град да бъде дом за всички онези, които пътуват насам, дом, на който те се надяват. Искам тук да царят мир и щастие — гласът ми натежава. — Не искам никой повече да умира.

Госпожа Койл оставя чашата си, отпуска ръце в скута и се втренчва в мен.

— Убедена ли си, че това са желанията ти? — пита. — Или просто си готова да сториш всичко, за да закриляш твоето момче?

За секунда се зачудвам дали не разчита мислите ми все пак.

(защото, да, искам да видя Тод…)

(искам да му обясня…)

— Очевидно е, че не си лоялна към нас — продължава госпожа Койл. — След зловещото приключение с Мади мнозина тук вече не са сигурни дали опасността, която създаваш, не превишава твърде много ползата, която би могла да донесеш.

Полза, мисля.

Тя въздъхва, тежко и продължително.

— Искам да си наясно — казва, — че аз лично не те обвинявам за смъртта на Мади. Тя беше достатъчно голяма сама да взема решения за живота си и, ако е избрала да ти помогне, е, така да бъде — тя прокарва пръсти по челото си. — Толкова ми напомняш за самата мен на младини, Виола. Напомняш ми дори в моменти, не искам да си спомням онези дни — тя се изправя да си върви. — Затова, моля те, знай, че аз не те обвинявам. Каквото и да се случи.

— Как така каквото и да се случи? Какво означава това?

Но тя вече е излязла.

Същата вечер в дома на изцелението се провежда нещо, наречено бдение: всички се събират, пият слаба бира, пеят песни, които Мади е обичала приживе и си разказват истории за нея. Има и сълзи, моите сълзи се смесват със сълзите на другите и те не са щастливи сълзи, но не са и толкова скръбни, колкото биха могли да бъдат.

Защото утре пак ще видя Тод.

При дадените обстоятелства това е единственото, което би могло да ме накара да се чувствам по-добре.

Обикалям дома на изцелението, навъртам се край другите лечителки и помощнички, и пациентки, които си бъбрят помежду си. Никой не прави и опит да ми продума. Виждам Корин, седнала сам-сама на един стол до прозореца с особено гневен вид. Тя отказа да говори в мое присъствие след смъртта на Мади, дори по тази причина отклони предложението да каже няколко думи над гроба. Човек трябва да се приближи съвсем близо, за да види колко много сълзи са изплакали очите й и колко мокри са бузите й.

Сигурно ме е хванала бирата, но Корин ми се вижда толкова тъжна, че отивам и сядам до нея.

— Прости ми… — започвам, но тя веднага става и се маха, оставяйки ме съвсем сама.

Госпожа Койл приближава с две чаши бира в ръце. Подава ми едната. Двете наблюдаваме как Корин излиза от стаята.

— Не я мисли чак толкоз — казва госпожа Койл и сяда.

— Тя ме мрази от самото начало.

— Нищо подобно. Просто й е трудно, това е всичко.

— Защо?

— Е, това тя трябва да ти го обясни, не аз. Пий.

Пийвам. Сладко е, има малцов вкус, мехурчетата боцкат приятно небцето ми. Седим и пием мълчаливо още минута-две.

— Виждала ли си някога океан, Виола? — пита госпожа Койл.

Задавям се.

— Океан ли?

— На Новия свят има океани — казва тя. — Огромни са.

— Родена съм на заселнически кораб — отвръщам, — но съм ги виждала от космоса, когато пътувахме със совалката насам.

— А, разбира се, но не си стояла на плажа пред прибоя, когато водата се простира толкова напред, чак до хоризонта, движеща се и синя, и жива, и по-грамадна дори от грамадното черно отвъд между световете, защото, за разлика от космоса, океанът крие тайните си от човека, крие ги под вълните — тя поклаща щастливо глава. — Ако някога искаш да проумееш колко мъничко е мястото ти в плана на Бог за света, трябва да застанеш на брега на океана.

— Била съм само на брега на една река.

Тя изпуфтява.

— Тази река се влива в океана, не знам дали знаеш. Съвсем недалече оттук. Два дни езда и си на плажа. С кола може да се стигне и за половин ден, макар че пътят не е в добро състояние.

— Има път?

— Е, от него не е останало кой знае какво.

— Има ли нещо на брега?

— Там се намираше домът ми — отвръща тя и става. — Моят дом, в който заживях, след като кацнахме преди двайсет и три години. Трябваше да бъде рибарско селище, с лодки и всичко останало. След сто години можеше да стане и пристанищен град.

— Какво се случи?

— Ами същото, което се случи и по цялата планета, просто всичките ни велики планове рухнаха още през първите две-три години, трудностите бяха твърде големи. Оказа се, че да поставиш началото на нова цивилизация е много по-трудно, отколкото си бяхме представяли. Преди да се научиш да ходиш, трябва да пълзиш — после сръбва от бирата. — Понякога обаче, обстоятелствата те връщат към пълзенето — усмихва се сама на себе си. — Най-вероятно за твое добро. Оказа се, че океаните на Новия свят не стават за риболов.

— Защо?

— О, рибите са големи колкото лодките, плуват успоредно с тях, гледат те в очите и ти казват как точно възнамеряват да те изядат — тя се засмива. — А после те изяждат.

Аз също се засмивам. После се сещам на какво всъщност се смея.

Госпожа Койл ме поглежда в очите.

— Океанът обаче, е много, много красив. По-красив от всичко друго на света.

— Липсва ти — казвам и пийвам от бирата си.

— Да видиш океана веднъж означава да се научиш как след това да живееш без него — отвръща тя и взема чашата ми. — Дай да ти сипя още една.

През нощта сънувам сън.

Сънувам океани и риби, които ще ме изядат. Сънувам армии, които плуват в океана, а госпожа Койл ги води. Сънувам Мади, която ме хваща за ръката, изтегля ме нагоре и ме държи над вълните.

Сънувам гръм от небесата, който прави едно-единствено страшно БУМ! и то разцепва простора на две.

Подскачам от страшния звук, а Мади ми се усмихва.

— Утре ще го видя — казвам й.

А тя поглежда някъде над рамото ми и казва:

— Ето го, той вече е тук.

И аз се обръщам да го видя.

Събуждам се, но нещо със слънцето не е наред. Главата ми тежи цял тон, трябва отново да затворя очи, за да спре да ми се вие свят.

— Значи това е махмурлукът, а? — казвам на глас.

— В нашата бира няма и капка алкохол — отговаря ми Корин.

Отварям рязко очи и веднага съжалявам, защото пред погледа ми започват да плуват черни петна.

— Какво правиш тук?

— Чакам да се събудиш, за да кажа на хората на Президента, че могат вече да те отведат.

— Моля? — ахвам, а тя се изправя. — Какво става?

— Тя те упои снощи. Джефърс в бирата, смесен с малко приказлив корен за замаскиране на вкуса. Остави ти и това — подава ми сгъната бележка. — Трябва да я унищожиш, след като я прочетеш.

Вземам бележката. Писмо от госпожа Койл.

Прости ми, моето момиче, пише в него, но Президентът дълбоко греши. Войната не е приключила. Дръж страната на истината, продължавай да събираш информация, отвличай му вниманието. Ще поддържаме връзка.

— Взривиха един магазин и използваха суматохата, за да избягат — казва Корин.

— Какво са направили? — повишавам глас. — Корин, какво става?

Но тя дори не ме поглежда.

— Казах им, че изоставят свещения си дълг, че няма нищо по-важно на този свят от спасяването на живота.

— Кой е останал в дома на изцелението?

— Само ти и аз сме — отговаря. — Войниците чакат отвън да те отведат при Президента — вперва поглед в обувките си и аз за първи път виждам истински гнева й, яростта, която я изгаря отвътре. — Смятам, че мен ще ме разпитва някой не толкова красив мъж.

— Корин…

— От сега нататък ще ме наричаш госпожа Уайът — пресича ме тя и се обръща към вратата. — Ако, разбира се, се случи невероятното и двете с теб се завърнем в този дом на изцелението живи.

— Всички ли са избягали? — повтарям, още не мога да повярвам.

Корин мълчи и ме чака да стана.

Всички от дома на изцелението са избягали.

Тя ме е изоставила сама с Корин.

Тя ме е изоставила.

Изоставила ме е, за да замине и да започне да воюва.