Патрик Нес
Въпросът и Възражението (10)

9
Войната приключи

Тод

Твой ред е да се вреш в ямата — казва Дейви и бутва към мене ведрото с вар.

Никога не виждаме как диваците използват ямата, която ги накарахме да си изкопаят в един ъгъл, за да им служи за тоалетна, но всяка сутрин я намираме все по-пълна и трябва да я посипваме с вар, за да убием миризмата и да попречим на разни болести да се разпространяват.

Надявам се варта да спира болестите по-добре, отколкото убива миризмата.

— Защо никога не е твой ред? — питам.

— Защото тате смята, че ти си по-добър мъж, кретенче — казва Дейви, — обаче, въпреки това, назначи мене за шеф.

И ми се ухилва.

Запътвам се към ямата.

Дните минават ли, минават, докато изтичат две седмици от пристигането ни в Хейвън.

Аз изтърпях и оцелях досега.

(ами тя?)

(ами тя?)

Всяка сутрин двамата с Дейви яздим до манастира и той започва да «надзирава» диваците, докато те разрушават оградките, разделящи терена на парцели и трупат вършини на камари, а аз прекарвам целия ден в ринене на недостатъчната храна, в безуспешни опити да поправя последните две повредени водни помпи и в хвърляне на вар в ямата.

Местните не издават и звук, не предприемат нищо, за да се спасят, преброих хиляда и петстотин диваци, натъпкани в пространство, което не може да побере и двеста овце. Към нас се присъединиха още пазачи, стоят отгоре върху зида, дулата на пушките им са насочени навътре през кълбата бодлива тел, но диваците не правят нищо, което бихме могли да приемем за заплаха.

Те оцеляват. Търпят.

Същото прави целият Ню Прентистаун.

Всеки ден кметът Леджър ми разказва какво вижда из града, докато чисти. Мъжете и жените са все още разделени, обявени са нови данъци, нови правила за обличане, издаден е списък със забранени книги и който ги притежава, трябва да ги предаде за изгаряне, присъствието в черква е задължително, но до катедралата никой не се доближава, естествено.

Обаче, въпреки всичко, градът постепенно започва да функционира по-нормално. Магазините отново са отворени, каруците и мотопедите са пак по улиците, видях дори два истински автомобила. Мъжете са се върнали на работа. Механиците поправят, хлебарите пекат хляб, фермерите работят по полето, дървосекачите секат, някои дори са се записали доброволно в армията, те лесно се познават, защото Кметът още не им е дал от лека.

— Да ти кажа право — започна кметът Леджър една вечер, но преди да довърши, аз вече бях видял думите в Шума му, бях видял как там се оформи мисълта, която аз никога не бях помислял, която никога не си бях позволявал да допусна в себе си. — Изобщо не е толкова лошо, колкото очаквах. Очаквах клане. Очаквах собствената си смърт и, разбира се, опожаряването на целия град. Естествено, капитулацията е избор за глупаци, но, може би, в крайна сметка той все пак ни казва истината.

Изправя се и се вглежда в Ню Прентистаун.

— Може би — казва, — войната наистина приключи.

— Ей! — провиква се Дейви, преди да съм преполовил разстоянието до ямата. Обръщам се. Един дивак е дошъл съвсем наблизо.

Вдига дългите си бели ръце в знак, че няма лоши намерения и започва да цъка, сочейки към група диваци, които тъкмо са приключили с разрушаването на поредната ограда. Цъка ли, цъка, сочи към празните корита за вода, но няма начин да разберем какво иска, не и без да чуваме Шума му.

Дейви тръгва към него с широко отворени очи, кима съчувствено, но усмивката му е опасна.

— Да, да, ожаднели сте от работа — казва. — Разбира се, разбира се, че сте ожаднели, благодаря, че ми съобщаваш, много благодаря. А ето ти и отговора.

После удря дивака в лицето с дръжката на пистолета. Чувам изхрущяването на костта и дивакът пада на земята, стиснал челюстта си с ръка, и дългите му нозе се гърчат.

Край нас се надига вълна от цъкане, Дейви вдига пистолета и насочва дулото към тълпата. От зида се чува щракането на ударниците, войниците също зареждат и насочват пушките. Диваците започват да отстъпват, онзи със счупената челюст се извива и извива безпомощно в тревата.

— Знаеш ли какво, кретенче? — вика Дейви.

— Какво? — питам, без да откъсвам очи от дивака в краката му, Шумът ми трепери като есенно листо.

Дейви се обръща към мен с пистолет в ръката.

— Страхотно е да надзираваш.

Очаквам животът всеки момент да се разпадне на съставните си части.

Но той не се разпада.

Всеки ден я търся.

Търся я от отворите по стените на камбанарията, но виждам само маршируващи войници и мъже, които работят. Нито едно познато лице, нито едно мълчание, в което да я усетя.

Търся я, когато с Дейви яздим до манастира и обратно, надзъртам за нея в прозорците на къщите в Женския квартал, но нея я няма, за да отвърне на погледа ми.

Търся я в тълпата от диваци, струва ми се, че се е скрила зад гърбовете им, готова да изскочи и да се разкрещи на Дейви, че ги удря, а после да се обърне към мен и да ми каже: «Ей, ето ме, тук съм, аз съм», сякаш всичко е наред.

Но нея я няма.

Няма я.

Питам Кмета Прентис за нея всеки път, когато го видя, а той все ми повтаря да му се доверя, че не ми бил враг, да имам вяра в него и че всичко ще бъде наред.

Но аз я търся.

А нея я няма.

— Здравей, момичето ми — шепна на Ангарад, докато я оседлавам в края на деня. Вече умея да я яздя много по-добре, много по-добре говоря с нея, много по-добре разчитам настроенията й. Много по-спокоен съм, когато съм на гърба й, а тя е много по-спокойна, когато ме носи. Тази сутрин й дадох ябълка, а тя зарови муцуна в косата ми и щракна със зъби, погали ме, сякаш съм друг кон.

Момче Жребче, казва тя, когато се мятам на гърба й и двамата с Дейви се отправяме обратно към града.

— Ангарад — отвръщам аз и се навеждам напред, между ушите й, защото изглежда конете обичат постоянно да им се напомня, че не са сами, че другите са край тях, че са винаги част от табуна.

Онова, което конете мразят най-силно на света, е да остават сами.

Момче Жребче, казва ми пак Ангарад.

— Ангарад — казвам й аз пак.

— Божичко, кретенче — измрънква Дейви, — що не вземеш направо да се ожениш за ш… — млъква. — Е, проклет да съм — казва, а гласът му вече е шепот. — Гледай какво става тука.

Вдигам очи.

От магазина излизат жени.

Четири са, заедно, в група. Знаем, че им е позволено да излизат само през деня, винаги по времето, когато аз и Дейви сме в манастира, затова вечер двамата с него се завръщаме в град от мъже, сякаш жените са само призраци, само слух.

Отдавна не съм виждал жива жена отблизо — само през прозорците в Женския квартал или от върха на камбанарията.

Тези имат по-дълги ръкави и по-дълги поли, а косите им са сплетени и прибрани зад главите по еднакъв начин. Хвърлят притеснени погледи към войниците, подредени от двете страни на улицата, към мен и Дейви също, а всички ние ги наблюдаваме как слизат по стъпалата пред магазина.

И ето го мълчанието, ето го познатото свиване в гърдите и аз трябва бързо да изтрия влагата от очите си, като дебна Дейви да не ме види.

Защото тя не е сред тях.

— Закъснели са — казва Дейви, а гласът му е толкова тих, защото той също не е виждал жена от седмици. — Трябва да са се прибрали много преди залез.

Главите ни се извръщат и очите ни ги проследяват как се отдалечават по улицата към Женския квартал, стиснали здраво пакетите с покупките, и гърдите ми се свиват страшно, и гърлото ми се стяга.

Защото тя не е сред тях.

И аз осъзнавам…

Осъзнавам отново колко много…

И Шумът ми става мътен.

Кметът Прентис я използва, за да ме контролира.

Е, добро утро.

Всеки ш… идиот би разбрал положението. Ако не правя онова, което искат от мен, ще я убият. Ако опитам да избягам, ще я убият. Ако сторя нещо на Дейви, ще я убият.

Ако вече не са я убили.

Шумът ми става черен.

Не.

Не, мисля.

Защото може и да не са я убили.

Може би тя е тук, някъде на тази улица дори, в някоя друга група от четири жени.

Оцелей, мисля към нея. Моля те, моля те, моля те, оцелей.

(моля те, оцелей)

Двамата с кмета Леджър поглъщаме вечерното ядене, аз съм застанал до един отвор в стената и я търся, като в същото време се опитвам да заглуша Рева.

Защото кметът Леджър се оказа прав. Мъжете тук са твърде много и когато организмите им се изчистят от лека, вече става невъзможно да различиш някакъв индивидуален Шум. Все едно да се опиташ да чуеш звука на една капка вода насред буйна река. Шумът на Хейвън се е превърнал в плътна стена, гласовете са смесени така, че не се чува нищо друго, освен Рев.

Обаче, въпреки всичко, се оказва, че Ревът е нещо, с което може да се свикне. В известен смисъл думите и мислите на кмета Леджър, и чувствата, които бълбукат в сивия му Шум, ми пречат много повече.

— Напълно си прав — казва кметът Леджър и се потупва по корема; — Отделният човек е способен на собствена мисъл. Тълпата — не.

— Армията е способна на собствена мисъл — казвам.

— Само ако има пълководец, който да мисли тази мисъл.

При тези думи той също се обляга на стената и се вглежда към площада през съседния отвор. Кметът Прентис язди към катедралата, зад него са господин Хамър, господин Тейт, господин Морган и господин О'Хеър, които внимателно слушат заповедите му.

— Най-приближените — казва кметът Леджър.

За секунда ми се струва, че чувам ревност в Шума му.

Гледаме как Кметът слиза от коня, подава поводите на господин Тейт и влиза в катедралата.

Две минути по-късно щрак-щрак — господин Колинс отваря вратата.

— Президентът те вика — казва ми.

— Само минутка, Тод — казва Кметът, отваря поредната ракла и надниква вътре.

Намираме се в подземието на катедралата, господин Колинс ме изблъска надолу по стълбите, които започват от дъното на главното помещение. Аз си мълча и чакам, като в същото време се чудя колко ли от порцията ми ще успее да изяде кметът Леджър, преди да се прибера в камбанарията.

Гледам как Кметът Прентис се взира в поредната ракла.

— Президентът Прентис — казва той, без да вдига очи. — Опитай да го запомниш — после изправя гръб. — Преди тук са държали вино. В количества, много по-големи от необходимото за светото причастие.

Премълчавам. Кметът ме поглежда с любопитство.

— Няма да ме попиташ, нали, да не се надявам?

— За какво да питам? — казвам.

— За лека, Тод — отвръща той и удря една от раклите с юмрук. — Хората ми издириха и последната прашинка от него, преровиха всеки дом в града и после го складираха тук.

Той бърка в раклата и вади шишенце с бели хапчета. Измъква тапата и изтръсква едно на дланта си, после го хваща с палец и показалец.

— Не си ли се чудил защо така и не дадох от лека нито на теб, нито на Дейвид?

Прехвърлям тежестта си на другия крак.

— За наказание?

Той поклаща глава отрицателно.

— Кметът Леджър още ли нервничи заради Шума си?

Свивам рамене.

— Понякога. По малко.

— Създали са лека — казва Кмета, — а после са направили така, че да станат зависими от него — после посочва с пръст лавиците и редиците от ракли и кутии наоколо. — А ако сега аз държа всичко онова, от което те зависят…

Пуска хапчето в шишенцето и се обръща към мен, усмивката му е много широка.

— Искаш ли нещо от мене? — промърморвам.

— Наистина си забравил, а? — пита той.

— Какво?

Кметът замълчава, после казва:

— Ами честит рожден ден, Тод.

Зяпвам. Челюстта ми буквално увисва.

— Мина преди четири дни — продължава Кметът. — Изненадах се, че изобщо не го спомена.

Не мога да повярвам. Напълно съм забравил.

— Няма да го празнуваме — казва Кметът, — защото и двамата знаем, че ти, разбира се, вече си мъж, нали така?

Избутвам напред образа на Аарон.

— Ти се държа забележително добре през последните две седмици — приказва Кметът, без да обръща внимание на Шума ми.

— Знам, че ти е страшно трудно, защото не знаеш дали да ми вярваш за Виола, не знаеш как точно да постъпваш, за да гарантираш безопасността й — усещам как гласът му жужи в главата ми, как търси. — Но, независимо от това, ти работи здраво. Дори си повлиял благотворно върху Дейвид.

Не се сдържам и помислям за всички начини, по които бих желал да превърна Дейви Прентис в кървава пихтия, но Кметът Прентис просто казва:

— За награда ще ти поднеса два позакъснели подаръка.

Шумът ми скача.

— Мога ли да я видя?

Той ми се усмихва, сякаш е очаквал точно такава реакция.

— Не, не може — казва, — но аз ти обещавам, че ще я видиш. В деня, в който наистина ми повярваш, Тод, в деня, в който действително проумееш, че мисля само доброто на този град и на теб самия, тогава, в същия този ден, аз ще ти докажа, че напълно заслужавам доверието ти.

Чувам дишането си. До момента това е най-сигурното потвърждение от страна на Кмета, че тя е жива и здрава.

— Не, първият подарък за рождения ти ден е нещо, което вече си заслужил — продължава Кметът. — От утре заран започваш нова работа. Тя пак включва твоите приятели диваците, но е много по-отговорна и е жизненоважна за трансформацията ни в ново общество — после пак ме поглежда в очите. — Тази работа може да те отведе далеч, Тод Хюит.

— До това да ръководя хора ли? — питам, а гласът ми прозвучава твърде саркастично.

— Точно така — отвръща Кметът.

— А какъв е вторият подарък? — питам, защото още се надявам вторият подарък да е тя.

— Така, както сме застанали сред всичките тия кутии, Тод, ще ти кажа, че вторият ми подарък за теб е — той прави жест, показвайки наоколо, — изобщо никога да не ти давам достъп до лека.

Смръщвам се.

— Какво?

Но Кметът изведнъж тръгва към вратата, сякаш разговорът ни е приключил.

Подминава ме…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Откънтява в главата ми само веднъж, идва дълбоко от корена на съществото ми, произнася онова, което всъщност съм.

Подскачам от изненада.

— Ако вземаш лека, защо мога да те чувам? — питам.

Но Кметът ми хвърля лукава усмивка и изчезва надолу по стълбите, без повече да се интересува от мен.

Честит ми рожден ден на патерица.

Аз съм Тод Хюит, мисля, докато лежа на дюшека и се взирам в мрака, аз съм Тод Хюит и преди четири дни станах мъж.

Изобщо не се чувствам различно поради този факт, да ви кажа право.

Целият стремеж, нетърпението пред важната дата, са били напълно безсмислени, сега пак съм си глупавият стар Тод Хюит, безсилен да стори каквото и да било, безсилен да спаси сам себе си, какво остава пък да спаси нея.

Ш… Тод Хюит.

Лежа си в тъмното, кметът Леджър хърка отсреща, после чувам едно далечно бум, идва някъде отвън, някой от тъпите войници е изпразнил пушката си срещу нещо (или срещу някого) и точно в този момент се замислям.

Точно тогава разбирам, че да изтърпиш не е достатъчно.

Просто да оцелееш не е достатъчно, ако оцеляването означава единствено да запазиш живота си.

Ще ме разиграват дотогава, докато аз им позволявам.

А тя е някъде там, някъде навън.

Може би дори е била навън днес.

Ще я намеря…

Ще сграбча първия удобен случай и ще я намеря…

А когато я намеря…

Тогава забелязвам, че кметът Леджър е спрял да хърка.

Рязко повишавам глас:

— Имаш нещо да ми казваш ли?

Но той отново захърква, а Шумът му е сив и космат и аз се зачудвам дали въображението не ми играе някакви номера.