Патрик Нес
Въпросът и Възражението (9)

8
Новата помощничка

Виола

— Но робството е нещо ужасно — казвам, докато навивам поредния бинт.

— Лечителните винаги са били срещу робството — казва госпожа Койл и отмята още една позиция в списъка с наличностите. — Дори и след войната с диваците ние продължавахме да смятаме робството за нечовешко.

— Защо тогава не сте попречили?

— Ако някога станеш свидетелка на истинска война — продължава тя, без да вдига поглед от списъка, — ще разбереш, че войната единствено унищожава. От войната никой не излиза незасегнат. Дори оцелелите не са спасени. Никой не е спасен. Тогава приемаш неща, които при други условия биха те възмутили и отвратили, тъй като по време на война животът временно губи смисъла си.

— Войната превръща мъжете в чудовища — казвам, повтаряйки онова, което ни каза Бен през онази нощ, която прекарахме на странното място, където Новият свят бе погребал мъртвите си.

— Жените също — допълва госпожа Койл. Внимателно потупва с пръст кутията със спринцовките, докато ги брои.

— Но войната с диваците е приключила отдавна, нали?

— Преди тринайсет години.

— За тринайсет години сте могли да поправите злините, които е причинила.

Госпожа Койл най-после вдига очи към мен.

— Животът е лесен само докато си млад, моето момиче.

— Но ти си била в управата — казвам, — можела си да сториш нещо.

— Кой ти каза, че съм била в управата?

— Корин каза, че…

— А, Корин значи — отвръща тя и свежда пак поглед към списъка. — Милата, старае се да ме обича, независимо от фактите.

Отварям следващата торба.

— Но ако наистина си била председателка на този ваш Съвет — натискам пак, — със сигурност си можела да сториш нещо, за да помогнеш на диваците.

— Понякога, моето момиче — казва тя и ме поглежда недоволно, — можеш да водиш хората в посока, в която те не желаят да вървят, но в повечето случаи не можеш. Диваците нямаше да бъдат освободени, не и след като току-що ги бяхме победили в една страшна, зла война, имахме нужда от работна ръка, за да възстановим пораженията. Но все пак трябваше да се отнасяме по-добре с тях, нали така? Трябваше да ги храним хубаво, да ги караме да работят в разумни часове, да им позволим да живеят заедно със семействата си. Това са все победи, които аз извоювах за диваците в Хейвън, Виола.

Ръката й дращи по списъка по-гневно отпреди. Наблюдавам я цяла секунда.

— Корин каза, че са те прогонили от Съвета, защото си спасила нечий живот.

Тя не отговаря, само отпуска списъка и вдига очи към най-високите лавици. Посяга и сваля оттам шапчица на помощничка и една бяла престилка. После се обръща и ми ги подхвърля.

— За кого са? — питам и ги поемам.

— Искаш да разбереш какво е да бъдеш водач? — пита госпожа Койл. — Е, нека ти покажа.

Поглеждам я в очите.

После свеждам поглед към униформата в ръцете си.

От този ден нататък нямам време дори за ядене.

В деня, в който на жените позволиха да напускат домовете си, дойдоха осемнайсет нови пациентки, само жени, всичките с различни оплаквания: възпален апандисит, сърдечни проблеми, прекъснато лечение на рак, счупвания — всичките били затворени в общите домове, отделени от съпрузите и синовете си, страдали мълчаливо до деня, в който вече им било позволено да потърсят помощ. На следващия ден дойдоха още единайсет жени. Още при първата възможност госпожа Лоусън се върна при изоставените деца, а госпожа Койл, госпожа Уегънър и госпожа Надари сновяха от стая в стая, крещяха заповеди и спасяваха животи. Не мисля, че след първия ден на освобождаването на жените някой изобщо е дремнал дори за миг в нашия дом на изцелението.

Със сигурност нито аз, нито Мади имаме и най-малката възможност да си отваряме очите на четири и да дебнем за подходящия момент, нямаме време дори да забележим, че Кметът все още не е идвал да ме търси и да разговаря с мен. Вместо това аз също търча наоколо, пречкам се или пък помагам, където мога, и попивам уроци.

Оказва се, че талантът за лечителка съвсем не ми е вроден.

— Не смятам, че изобщо някога ще му хвана цаката — казвам при поредния неуспешен опит да премеря кръвното на една мила възрастна пациентка на име госпожа Фокс.

— И на мен така ми се струва — отвръща Корин и хвърля неодобрителен поглед към часовника на стената.

— Търпение, мило дете — казва госпожа Фокс и лицето й се набръчква в усмивка. — Всяко нещо, което си заслужава ученето, трябва да бъде научено добре.

— Напълно сте права, госпожо Фокс — казва Корин и обръща поглед към мен. — Опитай пак.

Напомпвам с въздух маншона, слушам през стетоскопа, за да чуя познатото фшш фшш от туптенето на кръвта във вените на старата жена и гледам циферблата, за да отчета резултата.

— Шейсет на двайсет? — обаждам се колебливо.

— Ами не знам — отвръща Корин. — Тази сутрин умирали ли сте, госпожо Фокс?

— Божичко, съвсем не — казва госпожа Фокс.

— В такъв случай предполагам, че кръвното не е шейсет на двайсет — обобщава Корин.

— Правя това само от три дни — оправдавам се.

— А аз го правя от шест години — срязва ме Корин — и започнах, когато бях много по-малка от теб, моето момиче. А ето ти го сега положението, изведнъж ти се оказваш помощничка, равна с мен. Много странно се обръща палачинката в тоя живот, какво ще кажеш?

— Справяш се чудесно, мила — окуражава ме госпожа Фокс.

— Не, изобщо не се справя, госпожо Фокс — прекъсва я Корин. — Простете ми, че ви противореча, но някои от нас приемат лечението за свещен дълг.

— Аз също го приемам за свещен дълг — сопвам се.

Това се оказва грешка.

— Лечението не е просто работа, моето момиче — произнася Корин, карайки думите моето момиче да звучат като най-лошата обида. — На света няма нищо по-важно от запазването на живота. Ние сме Божиите ръце на тази земя. Ние стоим на диаметрално противоположна позиция спрямо твоя приятел тиранинът.

— Той не ми е…

— Да допуснеш някое живо същество да страда, което и да е то, е най-великият грях.

— Корин, виж…

— Нищо не разбираш — казва тя изведнъж с тих яростен глас. — Така че престани да се преструваш.

Госпожа Фокс се е дръпнала толкова далеч от нея, колкото съм се дръпнала и аз.

Корин я поглежда, поглежда и мен, после наглася шапчицата си, опва престилката и вдига високо глава. После затваря очи и въздъхва дълбоко-дълбоко.

И казва, без да поглежда към мен:

— Опитай отново.

— Каква е разликата между лазарет и дом на изцелението? — пита госпожа Койл, отбелязвайки си нещо в бележника.

— Главната разлика се състои в това, че лазаретите се управляват от мъже лекари, а домовете на изцелението — от жени лечителки — изрецитирвам аз, докато броя хапчетата на пациентите и ги разпределям в малки чашки.

— А защо е така?

— За да може пациентът да има избор и сам да реши дали иска да чува мислите на онзи, който го лекува, или не.

Тя повдига вежда.

— А истинската причина за разделението каква е?

— Политическа — отвръщам.

— Правилно — тя довършва писането, откъсва лист и ми го подава. — Занеси това заедно с лекарствата на Маделин, ако обичаш.

После излиза, а аз оставам да довърша разпределението на хапчетата и да подредя чашките на поднос. Когато се измъквам в коридора, виждам как госпожа Койл се разминава с госпожа Надари в дъното му.

Мога да се закълна, че при разминаването ръководителката тайно предава на госпожа Надари бележка, като нито една от двете не забавя крачка дори за миг.

Все така ни е позволено да излизаме само за по един час, все така в групи по четири, но това ми е достатъчно, за да видя, че Ню Прентистаун бавно се окопитва от случилото се. В края на първата ми седмица като помощничка дори чуваме слух, че жени са били пращани да работят на полето в големи групи, без да се приближават до мъжете.

Чуваме също, че диваците са събрани някъде извън града, всичките заедно, и предстои тяхната «обработка», каквото и да означава това.

Чуваме, че бившият кмет работи като чистач.

Не чуваме нищо за едно чуждо момче.

— Пропуснах рождения му ден — казвам на Мади, докато се упражнявам да правя превръзки на един гумен крак, изработен толкова стряскащо реалистично, че всички му викаха Руби. — Минал е преди четири дни. Изгубила съм представа за времето, докато съм спала и…

Не мога да продължа, само стягам превръзката силно, силно…

И си мисля за деня, в който той сложи пластир на лицето ми…

И за деня, в който аз сложих пластир на неговото лице.

— Сигурна съм, че той е добре, Ви — отвръща Мади.

— Изобщо не си сигурна.

— Не, не съм сигурна! — тя вдига очи към прозореца, който гледа към пътя, но противно на всички очаквания, война не се разрази. Противно на всички очаквания ние сме още живи и работим. Така че, по същата логика, Тод може би е жив и здрав.

Стягам превръзката още повече.

— Знаеш ли нещо за главната буква В, написана със синьо?

Мади ме зяпва.

— Моля?

Свивам рамене.

— Видях я в бележника на госпожа Койл.

— За първи път чувам за нещо такова — отвръща Мади и пак поглежда през прозореца.

— Какво гледаш?

— Броя войниците — казва тя. После обръща очи към мен и Руби. — Хубава превръзка — усмивката й почти ме кара да й повярвам.

Отправям се по главния коридор, нося в ръка Руби. Трябва да се упражнявам да му слагам инжекции. Вече ми е жал за първата истинска жена, в чието бедро ще забия истинска игла.

Завивам зад ъгъла, където коридорът стига до центъра на сградата, там правя завой на деветдесет градуса, навлизам в съседното крило и малко остава да се блъсна в група лечителки, които също бързат, но спират като заковани, когато ме виждат.

Води ги госпожа Койл, а зад гърба й има още четири, пет, шест други лечителки, познавам госпожа Надари и госпожа Уегънър, госпожа Лоусън също е тук, но другите три ги виждам за първи път, дори не съм разбрала кога са дошли в нашия дом на изцелението.

— Нямаш ли си работа за вършене, моето момиче? — пита госпожа Койл малко остро.

— Руби — изпелтечвам и повдигам гумения крак.

— Това тя ли е? — пита една от непознатите лечителки.

Госпожа Койл не ме представя на никого.

Просто отвръща:

— Да, това е момичето.

Трябва да чакам цял ден Мади да се освободи, за да мога да й разкажа за тази странна среща, но преди още да си отворя устата, тя казва:

— Измислих го.

— Някоя от тях имаше ли белег на горната устна? — прошепва Мади в тъмното. Отдавна е превалило полунощ, светлините отдавна са загасени, тя отдавна трябва да се е прибрала в стаята си.

— Мисля, че да — прошепвам в отговор. — Но ги видях само за миг, много бързаха.

Наблюдаваме как следващата двойка войници се отдалечават надолу по пътя. Според изчисленията на Мади разполагаме с три минути.

— Сигурно е била госпожа Баркър — казва, — а това значи, че другите две вероятно са били госпожа Брайтуейт и госпожа Форт — връща очи към прозореца. — Това, което правим, е лудост, право да ти кажа. Ако тя ни хване, здраво ще загазим.

— Струва ми се, че предвид обстоятелствата едва ли ще е в положение да те уволни.

Мади се замисля.

— Чули за какво си говореха лечителките?

— Не, млъкнаха в мига, в който ме видяха.

— Но те нарекоха момичето?

— Да — отвръщам. — Госпожа Койл ме отбягва целия ден след това.

— Госпожа Баркър… — продължава да мисли на глас Мади. — Но как е възможно, какво може да означава това?

— Кое какво означава?

— Трите лечителки, които не си познала, бяха в градския Съвет заедно с госпожа Койл. Госпожа Баркър все още е член на Съвета. Или поне беше, преди да дойде армията. Защо ли… — после млъква и се навежда към прозореца. — Това са последните четирима.

Поглеждам и виждам четирима войници, които крачат по пътя.

Ако схемата им на движение, която Мади е установила, е правилна, сега му е времето да тръгваме.

Ако схемата е правилна.

— Готова ли си? — прошепвам.

— Много ясно, че не съм готова — отвръща Мади с ужасена усмивка. — Но отивам.

Виждам я как стисва юмруци, за да спре треперенето.

— Само ще хвърлим един поглед — казвам. — Това е. Излизаме и се прибираме, преди да се усетиш.

Мади е все така ужасена, но кимва.

— Не съм правила нищо подобно през целия си живот.

— Не се тревожи — казвам аз и отварям прозореца. — Аз съм професионалистка.

Дори и нощем, когато всички спят, Ревът на града е толкова силен, че успешно прикрива звука от стъпките ни, докато се промъкваме по тревата. Единствената светлина идва от двете луни, два полукръга в небето, които греят над нас.

Стигаме до канавката край пътя и клякаме в храстите.

— Сега какво? — прошепва Мади.

— Каза, че имаме две минути, после минава следващата двойка. Мади кимва в сянката.

— А след тях имаме пролука от седем минути.

През тези седем минути двете с нея ще се отправим надолу по пътя, като се държим близо до дърветата, ще се прикриваме и ще опитаме да стигнем до радиокулата, ако тя изобщо е радиокула.

Ще проверим.

— Добре ли си? — прошепвам.

— Да — отвръща тя. — Страшно е, но е и вълнуващо.

Знам какво има предвид. Излезли сме, свили сме се в канавката под прикритието на нощта, това е просто лудост, много е опасно, но аз най-после чувствам, че отново съм поела контрола над живота си, за първи път след деня, в който пристигнах в Хейвън.

Най-после чувствам, че правя нещо за Тод.

Чуваме хрущенето на чакъла по пътя и се свиваме максимално, докато очакваната двойка войници ни подминава и се отдалечава надолу по пътя.

— Хайде — казвам.

Изправяме се толкова, колкото ни стиска и бързо хукваме по дължината на канавката, все по-далеч от града.

— На корабите имаш ли други роднини? — прошепва Мади. — Някой друг, освен майка ти и татко ти?

Сърцето ми се свива от шума, който вдигаме, като приказваме, но разбирам, че тя говори, за да не мисли за страха си.

— Не, но познавам всички. Брадли Тенч е главният отговорник на Бета, а Симон Уоткин от Гама е страшно умна.

Канавката завива заедно с пътя, стигаме кръстопът, на който трябва да вземем решение в коя посока да поемем.

Мади пак се обажда:

— Значи Симон е онази, която ти…

— Шшштт — прекъсвам я, защото ми се струва, че чувам звук.

Мади се притиска плътно до мен. Цялото й тяло трепери, диша плитко и накъсано. Сега трябваше да дойде с мен, защото знае пътя до кулата, но втори път няма да я карам. Когато се върнем, ще продължа с плана сама.

Защото ако нещо се обърка…

— Мисля, че всичко е наред — казвам.

Бавно излизаме от канавката, за да пресечем кръстопътя, оглеждаме се на всички страни и стъпваме леко по чакъла.

— Закъде сте се запътили? — обажда се един глас.

Мади ахва. Един войник се е облегнал на близкото дърво, краката му са скръстени в глезените, сякаш си почива.

Дори на лунната светлина виждам пушката, полегнала лениво на лакътя му.

— Малко е късно да се разхождате.

— Изгубихме се — изпелтечвам. — Отдалечихме се от…

— Да, бе — казва той. — Бас ловя, че така е станало.

Драсва кибритена клечка о ципа на униформената си куртка. На светлината на пламъка виждам, че на джоба му пише Сержант Хамър. Пали цигарата в устата си.

Кметът забрани цигарите.

Но предполагам, че за офицерите правилата не важат.

Офицер без Шум, който се крие в мрака.

Той прави крачка напред и двете виждаме лицето му. Държи цигарата със зъби и се усмихва, усмивката е грозна, най-грозната, която някога съм виждала.

— Ти? — казва той и по гласа му личи, че наистина ме познава.

После вдига пушката.

— Ти си момичето — казва, без да откъсва очи от мен.

— Виола? — прошепва Мади, застанала малко вдясно зад гърба ми.

— Кметът Прентис ме познава — казвам. — Няма да ме нараниш.

Той дръпва дълбоко от цигарата, пламъчето лумва и оставя петно в непривикналото ми към тъмното зрение.

— Президентът Прентис те познава.

После поглежда Мади и насочва пушката към нея.

— Бас ловя обаче, че тебе не те познава.

И преди да успея да кажа каквото и да било…

Без всякакво предупреждение…

Сякаш за него това е естествено като дишането…

Сержант Хамър натиска спусъка.