Патрик Нес
Въпросът и Възражението (8)

7
Госпожа Койл

Виола

— Корабите са шест — казвам от леглото, повтарям го за трети път през последните дни, много дни, през които Тод е Бог знае къде, дни, през които аз нямам понятие какво се случва с него или с другите хора в града.

През цялото време от прозореца на стаята виждам маршируващи войници, но те не правят нищо особено, просто си крачат насам-натам. Всички тук в дома на изцелението очакват войниците всеки момент да разбият вратите, да нахълтат и да сторят ужасни неща, за да докажат победата си.

Но те не правят нищо подобно. Просто си крачат. Други мъже, не войници, ни носят храна на задната врата, а всички лечителки и помощнички са оставени на мира да си вършат работата.

Все още нямаме право да напускаме сградата, но навън, въпреки всичко, краят на света още не е настъпил. Това противоречи на очакванията на всички, в това число и на госпожа Койл, която е на мнение, че затишието просто означава, че предстои нещо още по-страшно.

Не мога да спра да мисля, че вероятно е напълно права.

Тя се смръщва срещу бележките, които си води.

— Само шест?

— На всеки има по осемстотин спящи заселници и по три семейства отговорници — отвръщам. Огладнявам, но знам, че няма да ям, докато разговорът ни не приключи. — Госпожо Койл…

— И си сигурна, че членовете на семействата на отговорниците наброяват осемдесет и един човека?

— Сигурна съм — отвръщам. — Съученичка съм с децата на семействата.

Тя вдига очи.

— Знам, че те отегчавам, Виола, но информацията е сила. Информацията, която му даваме. Информацията, която получаваме от него.

Въздъхвам нетърпеливо.

— Нищо не разбирам от шпиониране.

— Не ти говоря за шпиониране — отвръща тя и се връща пак към бележките. — Говоря ти за установяване на факти — записва си още нещо. — Четири хиляди осемстотин осемдесет и един човека — завършва, казва го сякаш само на себе си.

Знам за какво си мисли. На корабите има повече хора, отколкото е цялото настоящо население на планетата. Достатъчно хора, които ще предизвикат пълно разместване на силите, тотална промяна на живота.

Промяна към какво обаче?

— Когато той отново дойде да разговаря с теб — продължава госпожа Койл, — не бива да му казваш тези подробности. Нека гадае. Не му подсказвай истинския брой на хората.

— А през това време трябва да се мъча да измъкна колкото е възможно повече информация от него — казвам.

Лечителката затваря бележника, разговорът е приключил.

— Информацията е сила — повтаря тя.

Сядам в леглото, защото изведнъж усещам колко ми е писнало да проявявам търпение.

— Може ли да те питам нещо?

Тя се е изправила и посяга да вземе наметката си.

— Разбира се.

— Защо ми се доверяваш?

— Видях лицето ти, когато той влезе в стаята онази вечер — отвръща тя без колебание. — Изглеждаше така, сякаш виждаш най-върлия си враг.

Закопчава наметката под брадичката си. Наблюдавам я напрегнато.

— Само ако мога да намеря Тод или да се добера до кулата за радиовръзка…

— И армията да те залови, така ли? — не се мръщи, но очите й блестят. — Да проиграеш единственото ни предимство? — отваря вратата. — Не, моето момиче, Президентът ще дойде да си приказвате и когато дойде, онова, което ще разбереш от него, ще помогне на нас.

Провиквам се след нея:

— Кои сме ние?

Но тя вече си е отишла.

— … и последното нещо, което си спомням, е как той ме взема на ръце и ме носи дълго, много дълго надолу по хълма, и ми повтаря как ще ме спаси, как няма да позволи да умра.

— Леле! — ахва Мади тихо, кичурчета коса са се измъкнали изпод шапчицата й, докато се разхождаме бавно по коридорите, за да укрепнат силите ми. — И той наистина те е спасил!

— Но той не може да убива — продължавам, — дори и ако от това зависи животът му. Това е специалното у него, затова Кметът толкова иска да го докопа. Той не е като тях. Веднъж уби един дивак и трябваше да видиш само как страдаше после! А сега те са го хванали…

Спирам, започвам да мигам бързо-бързо и да гледам в пода.

— Трябва да се измъкна оттук — казвам със стиснати зъби. — Не ставам за шпионка. Трябва да го намеря, трябва да стигна до кулата и да ги предупредя. Може те да ни изпратят помощ. На корабите има много совалки, които лесно ще дойдат до тук. Имаме оръжия…

Лицето на Мади е станало напрегнато, то винаги става такова, когато заговоря за тия неща.

— Дори не ни е позволено да излизаме.

— Не може непрекъснато да приемаш онова, което хората ти казват да правиш, Мади. Не може, особено, ако те грешат.

— А ти не можеш да се бориш с цяла армия сам-самичка — тя ме побутва нежно обратно по коридора и пак ми се усмихва. — Това не може да го стори дори великата и смела Виола Ийд.

— Правила съм го преди — казвам. — Двамата с него сме го правили.

Тя понижава глас:

— Ви…

— Изгубих родителите си — гласът ми дращи, — и няма начин да си ги върна. А сега изгубих и него. Но ако има възможност, ако има и най-малката възможност…

— Госпожа Койл няма да ти позволи — казва Мади и в гласа й се промъква нещо, което ме кара да вдигна очи.

— Но? — казвам.

Мади мълчи, продължаваме да вървим, докато стигаме до прозореца на коридора, който гледа към пътя, облян от слънцето. В едната посока преминават неколцина войници, в другата — каруца, натоварена с брашно и виолетово зърно. Шумът от града сам прилича на цяла армия.

Отначало не ми напомняше на никой от типовете Шум, които бях чувала дотогава, нещо като жужене, като метал, който стърже по метал. После стана страшно силен, сякаш хиляда мъже крещят едновременно, но то май и си е точно така, твърде силен и твърде объркан, за да може човек да различи отделните личности в тоталния рев.

Твърде силен, да може човек да различи едно момче.

— Може би положението не е толкова лошо, колкото ни се струва — гласът на Мади е бавен, претегля всяка дума, сякаш тя сама себе си подлага на някакъв изпит. — Искам да кажа, всичко в града ми изглежда мирно и тихо. Шумно, но мъжете, които ни носят храна, казаха, че магазините скоро се канят пак да отварят. Обзалагам се, че твоят Тод е някъде там и работи заедно с другите, жив и здрав, в безопасност и умира да се видите.

Не мога да разбера дали казва всичко това, защото го вярва, или защото се мъчи да накара мен да го повярвам. Изтривам си носа с ръкав.

— Може и да си права.

Тя ме гледа дълго-дълго, очевидно обмисля нещо, но не го казва. После се обръща към прозореца.

— Само чуй Шума — казва.

Освен госпожа Койл, в дома има още три лечителки. Госпожа Уегънър, кръгла, пълна жена, с бръчки и мустаци, госпожа Надари, която лекува рак, но я видях да затваря вратата зад гърба си само един-единствен път, и госпожа Лоусън, която лекува само деца, при това в един друг дом на изцелението, но която е пленничка в момента тук, защото при идването на Кмета била повикана за някаква консултация и сега не може да се върне при своите дечица и непрекъснато мисли за тях.

Има и още много помощнички, поне още десетина, освен Мади и Корин, но те двете са на най-голяма почит в дома, а може би и в цял Хейвън, защото се обучават при самата госпожа Койл. Останалите рядко ги виждам, освен когато ситнят по петите на някоя друга от лечителките със стетоскопи на шията, с развяващи се престилки, отправили се към някаква задача.

Истината всъщност е, че дните минават, в града се вършат някакви неща, но те се случват извън вратите на дома на изцелението, повечето от пациентките тук оздравяват, а нови не пристигат. Мади ми разказа, че всички мъже пациенти били отведени още през първата нощ, независимо дали можели да се движат сами, или не, а след пристигането на армията нови жени пациентки не са идвали, макар че нападението на вражеска армия изобщо не се отразява върху това дали хората боледуват, или не.

Госпожа Койл се тревожи от липсата на пациенти.

— Какво й остава, ако не може да лекува? — казва Корин и стяга каучуковата лента около ръката ми малко по-стегнато, отколкото ми се иска. — Преди тя управляваше всички домове на изцелението, не само този. Всички я познаваха, всички я уважаваха. За кратко беше дори председателка на градския Съвет.

Примигвам.

— Била е на власт?

— Преди години. Спри да се въртиш — после забива иглата в ръката ми доста силничко. — Винаги казва, че това да бъдеш водач, кара хората, които те обичат, да те намразват все повече с всеки изминал ден — поглежда ме в очите. — Аз също смятам така.

— Какво се е случило? — питам. — Защо тя вече няма влияние?

— Направи грешка — пестеливо отвръща Корин. — Хората, които не я харесваха, се възползваха от това.

— Каква грешка?

Постоянно намръщената физиономия на Корин се смръщва още повече.

— Спаси един живот — отвръща и отвързва гумената лента така рязко, че оставя белег на ръката ми.

Минава още един ден и още един, и нищо не се променя. Все още не ни позволяват да излизаме, храната ни се носи, а Кметът не е идвал да ме търси. Хората му се осведомяват как съм, но обещаният разговор така и не се е състоял досега. Просто ме държат тук.

Защо ли?

Всички говорят само за Кмета.

— Знаете ли какво е направил? — казва госпожа Койл на обяд, първият ми обяд извън леглото, седнала съм редом с другите в трапезарията. — Катедралата не е просто негова бойна щабквартира. Превърнал я е в свой дом.

Около масата се разнася общо отвратено пуфтене. Госпожа Уегънър дори избутва чинията си настрани.

— Значи вече се мисли за Бог, така ли?

— Поне още не е изгорил града до основи — обаждам се аз от другия край на масата. Мади и Корин ме поглеждат смаяно. Аз, обаче, продължавам — Всички мислехме, че ще го изгори, но той не го стори.

Госпожа Уегънър и госпожа Лоусън поглеждат многозначително госпожа Койл.

— Мнението ти само показва колко си млада, Виола — казва тя. — И не предизвиквай висшестоящите.

Примигвам изненадано.

— Нямах това предвид — отвръщам. — Просто се оказа, че той не е онова, което очаквахме.

Госпожа Койл слага хапка в устата си, без да сваля очи от мен.

— Той е избил жените в своя град, само защото не е можел да чува мислите им, защото не е можел да ги познава по начина, по който мъжете можеха да бъдат познавани, преди да се открие лекът.

Останалите лечителки кимат. Аз отварям уста да заговоря, но тя ме пресича.

— Освен това, моето момиче — продължава главната лечителка, — всичко, през което всички ние преминахме след кацането си на тази планета — изненадата от Шума, последвалият хаос — всичко това е напълно неизвестно на твоите приятели на корабите — втренчила се е в мен. — Всичко, което се случи на нас, предстои да се случи и на тях.

Не отговарям. Само я гледам.

— И кой искаш да се грижи за тях, докато преживяват шока? — пита госпожа Койл. — Той ли?

Вниманието й към мен е изчерпано и тя се обръща, за да продължи поверителния си разговор с останалите лечителки. Корин продължава да се храни със самодоволна физиономия: натрили са ми носа. Мади ме гледа с широко отворени очи, но аз мисля само за думата, която остана да виси недоизречена във въздуха.

Когато тя каза Той ли?, дали не искаше да добави Или аз?

На деветия ден след забраната ни да излизаме, търпението ми се изчерпва. Госпожа Койл ме вика в кабинета си.

— Дрехите ти — казва и ми подава един пакет над бюрото си. — Можеш вече да си ги облечеш, ако искаш. Да се почувстваш отново нормален човек.

— Благодаря — отговарям искрено и отивам зад паравана, който тя ми сочи. Събличам болничните дрехи до последната и известно време се взирам в раната си: почти напълно е заздравяла и на корема, и откъм гърба.

— Ти наистина си изключителна лечителка — казвам.

— Старая се — отвръща тя откъм бюрото.

Развивам пакета и откривам вътре старите си дрехи, изпрани и изгладени, така ухаят на чисто, че изведнъж гърлото ми се стяга и усещам, че се усмихвам неволно.

— Ти си смело момиче, Виола, това известно ли ти е? — заговаря госпожа Койл, докато аз се обличам. — Макар че не знаеш кога е най-добре да замълчиш, а не да избърбориш каквото ти дойде на езика.

— Благодаря — отвръщам малко раздразнено.

— Катастрофата на совалката ви, смъртта на родителите ти, забележителното пътешествие чак до тук. Посрещнала си всички трудности с интелигентност и изобретателност.

— Не бях сама — отвръщам и сядам на пода, за да си обуя чорапите.

Забелязвам на малка масичка до мен бележника на госпожа Койл, онзи, в който тя си записва разни работи по време на разговорите ни. Вдигам глава, но не мога да я видя, тя е от другата страна на паравана. Посягам предпазливо и отгръщам корицата на бележника.

— Усещам, че в теб се крие много, моето момиче — продължава тя. — Имаш потенциал да станеш истински водач.

Бележникът е обърнат наопаки, не искам да го завъртам към себе си, за да не вдигна шум и затова извивам глава, за да прочета написаното.

— В теб виждам много от самата мен.

На първата страница, над бележките й, стои една-единствена буква, написана със синьо мастило.

В.

Нищо друго.

— Ние самите сме решенията, които вземаме, Виола — госпожа Койл продължава да ми говори. — А ти можеш да бъдеш много полезна за нас. Ако решиш.

Вдигам глава от бележника.

— Кои сте вие?

Вратата на кабинета се отваря с трясък, аз подскачам и надниквам иззад паравана. Мади.

— Дойде вест — казва тя, останала без дъх. — Жените вече могат да напускат домовете си.

— Толкова, е Шумно тук — казвам и цялата се свивам от силата на рева от Шума на целия Ню Прентистаун.

— Ще свикнеш — отвръща Мади. Седим на пейка пред магазина и чакаме Корин и Теа, една от другите помощнички, които пазаруват: домът на изцелението се подготвя за очаквания прилив от нови пациенти.

Оглеждам улиците. Магазините са отворени. Хората сноват наоколо, най-често пеша, но има и конници, мяркат се дори мотопеди. Ако човек не се вглежда твърде внимателно, може да си помисли, че тук не се е случило нищо особено.

Но когато се съсредоточа, виждам, че мъжете по улицата не си разменят и дума един с друг. На жените пък е разрешено да се движат само на групи по четири, при това, единствено през деня и всяко тяхно излизане не трябва да трае повече от един час. Групите жени също не общуват помежду си. А до нас мъжете на Хейвън дори не се доближават.

А на всеки ъгъл има войници с пушки в ръце.

Вратата на магазина се отваря и звънчето над нея звънва. Корин изхвърча навън, носи торби, а лицето й е като буреносен облак, Теа ситни подире й.

— Продавачът каза, че откак е пристигнала армията и е отвела местните, от тях няма ни вест, ни кост — казва тъмнокожата помощничка и стоварва една от торбите в скута ми.

— Корин и нейните любими диваци — обажда се Теа и извърта очи, като ми подава и една от своите торби.

— Не ги наричай така — отрязва я Корин. — Ние тук се държахме ужасно с тях, само си представи какво ще им стори той!

— Прощавай, Корин — обажда се Мади, преди аз да си отворя устата и да я попитам за подробности, — но не смяташ ли, че в момента е по-смислено да се тревожим за нашата собствена съдба?

Очите и се взират в неколцина войници наблизо, забелязали, че Корин повишава тон. Те само ни гледат, не са и помръднали от верандата пред хранителния магазин.

Но ни гледат.

— Онова, което им причинихме, беше нечовешко — отвръща Корин.

— Да, но те все пак не са хора — казва Теа полугласно, тя също не изпуска войниците от поглед.

— Теа Рийс! — на челото на Корин започва да пулсира една тъничка вена. — Как можеш да говориш така и да наричаш себе си лечителка…

— Да, да, добре, хайде стига — казва Мади в опит да я успокои. — Да, беше ужасно. Съгласни сме. Знаеш много добре, че всички сме съгласни с теб, но можеш ли да ми кажеш какво можехме да сторим?

— За какво говорите? — питам. — Какво се е случило с диваците?

— Лекът — казва Корин с такова отвращение, сякаш изрича неприлична дума.

Мади се обръща към мен с раздразнена въздишка.

— Откриха, че лекът действа и на диваците.

— Откриха го, докато тестваха лека върху тях — допълва Корин.

— Но това не е всичко — продължава Мади. — Разбираш ли, диваците не говорят, те нямат реч като нас. Издават с уста само едни цъкащи звуци, но те не изразяват повече от нашите знаци с ръце или щракането ни с пръсти.

— Шумът е единственият начин, по който диваците общуват — казва Теа.

— А ние скоро проумяхме, че няма никаква нужда те да ни говорят, защото всъщност само ние издаваме заповедите и им нареждаме какво да вършат — продължава Корин, а гласът й се извисява още повече, — така че на кого изобщо му пука, че когато те вземат лека, изобщо не са в състояние да общуват един с друг?

Започвам да проумявам.

— Значи лекът ги…

Теа кимва.

— Да, лекът ги подчинява напълно.

— Прави ги по-добри роби — горчиво завършва Корин.

Аз зяпвам.

— Диваците са били роби тук?

— Шшшт — остро изсъсква Мади, обръщайки рязко глава към войниците, които продължават да ни гледат, пустотата на тяхното мълчание сред рева на всички мъже наоколо ги прави особено зловещи.

— Все едно им отрязахме езиците — казва Корин, снишила глас, но все още гневна.

Но Мади вече е поела напред към дома, като от време на време се озърта към войниците през рамо.

А войниците ни гледат.

Изминаваме краткото разстояние до дома на изцелението в пълно мълчание, влизаме под протегнатата синя ръка, изрисувана над горния праг. Корин и Теа вървят напред, а Мади изостава и леко ме дръпва за лакътя.

За минута гледа в пода, между веждите й се е врязала бръчка.

— Как ни гледаха войниците… — казва.

— Знам.

Тя скръства ръце и потреперва.

— Не съм сигурна, че този вариант на мира ми допада.

— Знам — повтарям аз кротко.

Тя помълчава още малко, после ме поглежда право в очите.

— Твоите хора могат ли да ни помогнат? Могат ли да спрат всичко това?

— Не знам — отговарям, — но да потърсим помощ е по-добре от това, просто да стоим тук и да чакаме да се случи най-лошото.

Мади се оглежда, за да провери дали някой не се навърта наоколо да ни подслушва.

— Госпожа Койл е изключителна — казва, — но често се вслушва единствено в собственото си мнение.

Пак замълчава, прехапала устни.

— Мади?

— Ще си отваряме очите на четири — казва.

— За какво?

— Ако настъпи удобен момент, но само ако настъпи — тя отново се оглежда, — ще помислим какво да направим, за да се свържем с твоите кораби.