Патрик Нес
Въпросът и Възражението (6)

5
Виола се събужда

Виола

— Успокой се, моето момиче.

Глас…

В светлината…

Примигвам и отварям очи. Всичко наоколо е снежнобяло, толкова е ярко, че прилича на кънтящ звук, а в светлината има глас, главата ми е празна, хълбокът ме боли, и всичко е толкова ярко и светло, и не мога да мисля…

Чакай, чакай…

Не, чакай малко…

ТОЙ ме носеше надолу по хълма…

ТОЙ току-що ме носеше надолу по хълма и влязохме в Хейвън, точно когато…

— Тод — казвам, гласът ми стърже, гърлото ми е сухо, боли ме, но аз се насилвам и гласът ми се извисява в ярката светлина, заслепила очите ми. — ТОД?

— Хайде да се успокоиш, моля ти се.

Непознат глас, женски глас…

Жена.

— Коя си ти? — питам, опитвам се да седна, опипвам с ръце наоколо, усещам хладен въздух, чувствам меки…

Легло?

Паниката се надига.

— Къде е той? — изпищявам. — ТОД?

— Не познавам никакъв Тод, моето момиче — казва гласът, формите наоколо стават по-ясни, яркостта се смесва с по-тъмни петна, — но добре знам, че в момента не си в състояние да възприемаш каквато и да било информация.

— Простреляна си — казва друг женски глас от другата ми страна, втората жена е по-млада от първата.

— Затваряй си устата, Маделин Пул! — казва първият глас.

— Добре, госпожо Койл — отвръща вторият.

Продължавам да мигам и постепенно зрението ми се прояснява. Лежа в тясно бяло легло в тясна бяла стая. Облечена съм в тънка бяла нощница, вързана отзад на врата ми. Пред мен е застанала висока, силна жена, облечена в бяла престилка с избродирана на нея протегната синя ръка, устните й са плътно стиснати, изражението й е каменно. Госпожа Койл. Зад нея, почти до вратата, е застанало момиче на моята възраст с купа гореща вода в ръце.

— Аз съм Мади — обажда се то с дяволита усмивка.

— Вън — казва госпожа Койл, без дори да обръща глава. Мади улавя отново погледа ми и се измъква навън, като ми праща повторна усмивка.

— Къде съм? — питам госпожа Койл, дъхът ми е накъсан.

— Имаш предвид в коя стая сме те настанили ли, моето момиче? Или в кой град си? — очите й ме приковават. — Или на коя планета?

— Моля ви — очите ми се напълват със сълзи, това ме ядосва, но не мога да ги спра и продължавам — с мен имаше едно момче.

Жената въздъхва и хвърля поглед встрани, после стисва устни още по-здраво и сяда на стола до леглото. Лицето и е строго, косата й е събрана на пристегната плитка, тялото й е плътно и едро, изобщо не е човек, с когото да се занасяш.

— Съжалявам — казва тя почти нежно. Почти. — Не знам нищо за никакво момче — после се намръщва. — Всъщност не знам изобщо какво става, знам само, че вчера сутринта те донесоха в моя дом на изцелението и ти беше толкова близо до смъртта, че изобщо не бях сигурна дали ще мога да те върна обратно. Обаче после бях категорично осведомена, че оцеляването на всички тук зависи от това дали ти ще оцелееш.

Тя млъква и зачаква да види как ще реагирам.

Нямам представа как да реагирам.

Къде е той? Какво са му сторили?

Отвръщам се от жената и започвам да мисля, но превръзките са толкова стегнати около тялото ми, че дори и да искам, не бих могла дори да седна.

Госпожа Койл приглажда веждата си с пръсти.

— А сега, когато те върнахме от смъртта — казва, — изобщо не съм сигурна, че ще си ни благодарна, особено пък като разбереш в какво положение сме в момента.

После ми разказва как Кметът Прентис се появил в Хейвън едновременно със слуховете за армията му, голяма армия, достатъчно голяма, че да сгази града без усилие, достатъчно голяма, че да подпали целия свят от четирите края. Разказва ми как някакъв мъж на име Леджър се подчинил на Кмета Прентис, как се разкрещял на неколцината, които настоявали да се борят и как повечето хора се съгласили с него и той «предал града на поднос със син ръб».

— И тогава домовете на изцелението — продължава госпожа Койл, а гласът й става ИСТИНСКИ гневен, — изведнъж се превърнаха в затвор за жените в тях.

— Значи ти си лекарка, така ли? — питам, но едновременно чувствам как гърдите ми се опразват, как потъвам под грамадна тежест, потъвам, защото се провалихме, потъвам, защото не е имало никакъв смисъл да надбягваме армията.

Устните на жената се свиват в мъничка усмивка, тайнствена, сякаш току-що съм издала с нещо собственото си невежество по някакъв въпрос. Но в усмивката няма жестокост и аз усещам, че страхът ми от жената намалява, намалява и страхът ми от тази стая, намалява страхът ми за мен самата, затова пък страхът ми за него се усилва двойно.

— Не, моето момиче — отвръща госпожа Койл. — Както със сигурност знаеш, в Новия свят жени лекарки няма. Аз съм лечителка.

— Че каква е разликата?

Тя отново поглажда веждата си с пръсти.

— Каква е разликата, а? — тя отпуска ръце в скута си и се втренчва в тях. — Да ти кажа право, дори и заключени тук — продължава — все още чуваме слуховете. Слухове за това, че мъжете и жените в града са разделени, слухове за това, че армията ще пристигне всеки момент, слухове за това, че кръвта и острието са зад ъгъла и скоро ще умрем, нищо, че се предадохме.

После се втренчва безжалостно в мен.

— А ето те и теб.

Отвръщам поглед.

— Аз с нищо не съм по-специална.

— Така ли било? — съвсем не е убедена. — Момиче, за чието пристигане биват разчистени улиците на целия град? Момиче, което трябваше да спася на всяка цена, за да не загубя собствения си живот? Момиче — тя се привежда към мен, за да е сигурна, че я слушам — току-що пристигнало от грамадното мрачно отвъдно сред световете?

За секунда затаявам дъх с надеждата, че тя не забелязва това.

— Това пък откъде ти хрумна?

Тя ми се усмихва мило.

— Аз съм лечителка. Първото нещо, което виждам, е кожата и умея да разчитам изписаното по нея много добре. Кожата ми разказва всичко за живота на човека — къде е бил, какво е ял, кой е всъщност. Лицето ти е помургавяло, моето момиче, но иначе имаш най-бялата и чиста кожа, която съм виждала през последните двайсет години. Твърде бяла и мека за планета, населена с фермери.

Продължавам да гледам встрани.

— Разбира се, има и слухове, бежанците ги носят, слухове за нови заселници, запътили се насам. Хиляди заселници.

— Моля те — повтарям, а очите ми пак започват да се пълнят. Опитвам се да спра сълзите да не потекат.

— А и никое момиче, родено в Новия свят, няма да попита една жена дали е лекарка — довършва ме госпожа Койл.

Преглъщам. Слагам длан на устата си. Къде е той? Не ме интересуват приказките й, къде е той?

— Знам, че си уплашена — продължава госпожа Койл, — но в тоя град страдаме от прекомерни количества страх по принцип и нищо не може да се направи по тоя въпрос — после посяга с грапавата си длан и я слага върху ръката ми. — Но може би ти можеш да ни помогнеш с нещо.

Преглъщам, но не обелвам и дума.

Има само един човек на този свят, на когото вярвам.

И той не е тук в момента.

Госпожа Койл се отпуска на стола.

— Ние ти спасихме живота — казва. — Малко повече информация би била голямо облекчение за нас.

Аз поемам дълбоко дъх, оглеждам стаята, обръщам очи към прозореца, който гледа към дърветата и към реката, към същата онази река, която двамата следвахме толкова дълго с надеждата, че тя ще ни изведе на безопасно място. Изглежда невъзможно нещо лошо да се случи в такъв слънчев ден, опасността не тропа на вратата, никаква армия не идва към Хейвън.

Само дето армията идва.

Наистина идва.

А когато дойде, госпожа Койл бездруго ще пострада, независимо какво се е случило със…

Усещам лека болка в гърдите.

Но поемам въздух.

И заговарям.

— Името ми — казвам, — е Виола Ийд.

— Нови заселници, а? — казва Мади с усмивка.

Лежа на една страна, а тя размотава дългата превръзка, увита около кръста и корема ми. Превръзката е напоена с кръв, кожата ми отдолу е прашна и ръждивочервена там, където кръвта е засъхвала. До пъпа ми има дупка, зашита здраво с тънък конец.

— Защо не ме боли? — питам.

— Превръзките са намазани с Джефърсов корен — отвръща Мади. — Естествен опиат. Няма да чувстваш никаква болка, но поне един месец няма да можеш да ходиш до тоалетната като хората. Освен това след пет минути ще си дълбоко заспала.

Докосвам кожата си около раната, нежно, съвсем нежно. На гърба ми има втора рана там, където куршумът е влязъл в мен.

— Как така съм още жива?

— Би предпочела да си мъртва ли? — Мади пак ми се усмихва, после сбърчва чело, но усмивката остава изписана по лицето й. — Не бива да се шегувам. Госпожа Койл все повтаря, че ми липсва нужната за всяка лечителка подобаваща сериозност — топва чиста марля в купа с топла вода и започва да промива раните. — Жива си, защото госпожа Койл е най-добрата лечителка в Хейвън, много по-добра от така наречените лекари в този град. Дори лошите, дето ни нападнаха, знаят това. Защо, мислиш, те донесоха тук, а не в лазарета?

Мади е облечена в същата бяла престилка като госпожа Койл, но носи и малка бяла шапчица, на която също е избродирана със синьо протегната ръка — както разбирам, такива шапчици носят младите помощнички, които сега се обучават за лечителки. Надали е повече от година-две по-голяма от мен — не мога да преценя, защото на тази планета измерват времето по някакъв странен начин — но ръцете й пипат сигурно, умело и нежно.

— Я кажи — обажда се тя с престорено бодър глас, — колко всъщност са лоши тия лошите, дето ни нападнаха?

Вратата се отваря. В стаята надниква нисичко момиче с шапчица на помощничка, на възрастта на Мади е, но кожата й е тъмнокафява, а челото й е буреносно смръщено.

— Госпожа Койл поръча да приключваш вече.

Мади дори не я поглежда, продължава да пристяга методично превръзката.

— Госпожа Койл много добре знае, че за толкова кратко време мога да свърша работата едва наполовина.

— Викат ни — съобщава тъмнокожото момиче.

— С такъв тон го казваш, все едно от сутрин до вечер все ни викат, Корин.

Превръзките са почти толкова добри, колкото бяха и онези на кораба, лекарството, с което са намазани, вече охлажда тялото ми, клепачите ми натежават от него. Мади приключва с раната на корема ми и се обръща, за да отреже ново парче превръзка, което да сложи на гърба ми.

— В момента върша лечителска работа.

— Дойде един мъж с пушка — изрича Корин.

Мади застива на място.

— Викат всички ни на градския площад — продължава Корин, — в това число и тебе, Мади Пул, независимо каква работа вършиш — после скръства ръце сърдито. — Бас ловя, че армията идва.

Мади ме поглежда в очите. Аз обръщам глава.

— Най-после ще разберем какъв ще бъде краят ни — заявява Корин.

Мади извърта очи.

— О, оптимистка както винаги — отвръща. — Кажи на госпожа Койл, че идвам след минутка.

Корин прави кисела физиономия, но излиза без повече коментари. Мади довършва превръзката откъм гърба ми, а аз вече много трудно държа очите си отворени.

— Заспивай сега — казва Мади. — Всичко ще се оправи, ще видиш. Защо ще те спасяват, ако са искали да те…

Не довършва мисълта си, само присвива подигравателно устни и се усмихва.

— Аз пък все повтарям, че у Корин има толкова много подобаваща сериозност, че стига за всички ни в тоя дом на изцелението.

Усмивката й е последното нещо, което виждам, преди да потъна в сън.

— ТОД!

Отново се стряскам, кошмарът се стапя, Тод се изплъзва от ръцете ми…

Чувам шум и виждам, че книгата е паднала от скута на Мади, а тя примигва и се събужда — задрямала е на стола до леглото ми. Вече е нощ, в стаята е тъмно, само до Мади свети малка лампа, за да може тя да си чете.

— Кой е Тод? — пита с прозявка и усмивката веднага се появява на лицето й. — Гадже ли ти е? — изражението ми я кара мигновено да престане да се занася. — Значи някой важен за теб човек.

Кимам, все още дишам тежко след кошмара, косата ми е залепнала на потното чело.

— Много важен.

Мади ми налива чаша вода от каната до леглото.

— Какво стана? — питам и пийвам. — За какво ви повикаха?

— А, да, за събирането питаш — казва Мади и си сяда на мястото. — Е, това си заслужаваше да се види.

После ми разказва как всички хора в града (а пък градът вече не се казвал Хейвън, а Ню Прентистаун, от което направо ми призлява) били събрани, за да гледат как пристига армията и как новият Кмет екзекутира стария.

— Само дето не го екзекутира — обобщава Мади. — Пощади го. Каза, че щял да пощади и всички нас. Каза още, че засега се прекратява употребата на лека, мъжете никак не се зарадваха, а и право да ти кажа, беше много хубаво през последните шест месеца, когато не се налагаше да слушаме дърдоренето им, каза как всеки от нас трябвало да си знае мястото и да помни кой е, а пък всички заедно сме щели да изградим един нов дом и така подготвени, да очакваме пристигането на новите заселници.

Очите й се разширяват и тя зачаква коментара ми.

— Не разбрах и половината — казвам. — Има лек, така ли?

Мади поклаща глава, но не в смисъл че отрича.

— Божичко, ти наистина не си тукашна!

Оставям чашата, навеждам се напред и гласът ми се снишава до шепот.

— Мади, тук наблизо имате ли уреди за радиовръзка?

Тя ме поглежда така, сякаш току-що съм й предложила двете да заминем за някоя от луните.

— Искам да се свържа с корабите — обяснявам. — Антената прилича на голяма чиния. Или пък е качена на кула.

Мади се замисля.

— Има една стара метална кула горе сред хълмовете — отвръща, също шепнешком, — но дори не съм сигурна дали наистина е предназначена за радиовръзка. От години е изоставена. Пък и няма как да стигнеш до нея, Ви. В града има цяла армия.

— Колко души?

— Достатъчно — двете продължаваме да шепнем. — Говори се, че тази нощ всички жени ще бъдат отделени и изолирани.

— Защо?

Мади свива рамене.

— Корин каза, че чула една жена в тълпата да разказва, че отвели някъде и всички диваци.

Аз рязко сядам, а превръзката ме притиска.

— Диваци?

— Така наричаме представителите на местния човекоподобен вид.

— Знам — мъча се да се изправя. — Тод ми разказа за тях, разказа ми за войната. Мади, ако Кметът отделя и изолира жените и диваците, то със сигурност сме в опасност. Мисля, че се разиграва най-лошият вариант.

Избутвам завивките и понечвам да стана, но болка като светкавица пронизва корема ми. Изохквам и падам обратно.

— Скъса някой конец — промърморва Мади и става на крака.

— Моля те — скърцам със зъби срещу болката. — Трябва да се махаме оттук. Трябва да бягаме.

— Е, ти никъде не можеш да бягаш в момента — отвръща Мади и посяга да ме отвие, за да погледне превръзката.

В този момент в стаята влиза Кметът.