Патрик Нес
Въпросът и Възражението (5)

4
Изграждането на един нов свят

Тод

Първата ми мисъл е да се обърна и да побягна. Да тичам, да тичам, да тичам и никога да не спра.

— Е, много бих искал да видя как ще го направиш — пресича ме Дейви, който стои до портата с такава усмивка, сякаш е спечелил първа награда.

Толкова са много, толкова много издължени бели лица ме гледат, очите им са толкова големи, устите им са тъй малки, пълни със зъби, разположени твърде високо върху лицата, ушите им изобщо не приличат на човешките.

Но тези маски приличат на човешко лице, сещате ли се? Аз виждам лица, които чувстват, които се страхуват…

И страдат.

Трудно е да се познае кои са мъжки и кои — женски, защото по телата на всичките растат едни и същи лишеи там, където трябва да са дрехите, но по всичко личи, че тук са събрани цели дивашки семейства, по-големите диваци закрилят малките деца диваци, съпрузи диваци пазят съпругите си, обвили са ръце едни около други, главите им са притиснати плътно. А всичките мълчаливо…

Мълчаливо.

— Нали! — вика Дейви. — Дали са от лека на тия животни, представяш ли си?

Диваците вече се взират в Дейви и помежду им преминава вълна от странното им цъкане, разменят се погледи и кимания. Дейви вдига пистолета и навлиза на територията на манастира.

— Замисляте ли нещо, а? — изплюва. — Дайте ми повод! Хайде, де! ДАЙТЕ МИ ПОВОД!

Диваците се сгушват съвсем плътно един до друг, отстъпват и се дърпат от Дейви колкото е възможно.

— Идвай! — вика ми Дейви. — Имаме работа за вършене.

Аз не помръдвам.

— Идвай, казах! Те са животни. Няма нищо да ти направят.

Не мърдам.

— Той е убил един от вашите — казва им Дейви.

— Дейви! — изкрещявам.

— Отрязал му главата с ножа си. Рязал ли, рязал…

— Престани! — хуквам към него, за да го накарам да си затвори мръсната уста. Не знам откъде знае, но знае и ще се наложи да млъкне точно в този ш… момент.

Диваците, застанали най-близо до портата, отпълзяват много назад, когато ги доближавам, гледат ме с уплашени лица, родители скриват малките зад себе си. Блъсвам силно Дейви, но той продължава да се смее и аз виждам, че вече се намирам сред стените на манастира.

И осъзнавам колко много всъщност са диваците, събрани тук.

Каменният зид на манастира огражда огромно пространство, сред него има само една-едничка мъничка постройка, нещо като склад. Останалата земя е разделена на парцели, оградени с ниски дървени оградки с малки портички. Повечето от оградите са задушени от плевелите, гъста трева и троскот ги покриват плътно и образуват гладък килим, широк повече от сто метра във всяка посока.

Но в заграденото пространство има преди всичко диваци.

Стотици и стотици от тях.

Може би са повече от хиляда.

Притискат се в големия каменен зид, гушат се зад прогнилите дървени оградки, седят на групички или стоят в редици.

Всички ме гледат, мълчаливи като гроб, докато Шумът ми се излива отгоре им.

— Той е лъжец! — казвам. — Не беше така! Изобщо не беше така!

А как беше? Възможно ли е изобщо да обясня какво се случи?

Защото аз го сторих, сещате ли се?

Не както Дейви каза, но го сторих по точно толкова лош начин, случката е огромна в Шума ми, не мога да я скрия, не и от всички взрени в мен грамадни очи, твърде е голяма, за да я прикрия с лъжи, да замъгля истината, твърде голяма, за да мога да не мисля за нея, когато дивашките лица ме гледат ли, гледат.

— Стана случайно — казвам, но гласът ми изневерява, местя очи от едно странно лице към друго, не виждам картините, характерни за дивашкия Шум, не разбирам какво означава цъкането, изобщо не проумявам какво се случва между тях. — Не исках.

Никой дивак не отвръща нищо в отговор. Само стоят и ме гледат.

Портата зад гърба ни се отваря отново със скърцане. Обръщаме се.

Влиза Айвън от Фарбранч, онзи, който предпочете да се присъедини към армията, вместо да се бори срещу нея.

Колко прав се оказа той в крайна сметка. Сега носи офицерска униформа и води група войници след себе си.

— Господин Прентис Младши — поздравява и кимва на Дейви, който кима в отговор, очите на Айвън се преместват върху мен, не мога да разчета изражението му, не чувам Шум. — Радвам се да видя, че сте жив и здрав, господин Хюит.

— Вие двамата познавате ли се? — остро пита Дейви.

— Срещали сме се — казва Айвън, без да откъсва поглед от мен.

Аз обаче не му казвам и дума.

Картини от Фарбранч. Картини на Хилди и Там, и Франша. Картини на клането. Клането, в което той е оживял.

По лицето му преминава сянка на раздразнение.

— Човек отива там, където е властта — казва. — Само така оцелява.

Избутвам пред очите му картина на горящия град, а мъже, жени и деца също горят в пламъците.

Той силно се смръщва.

— Моите мъже ще останат тук като охрана. Имате заповед да накарате диваците да разчистят територията на манастира и да следите дали са нахранени и напоени.

Дейви извърта очи.

— Е, това е ясно…

Но Айвън вече му е обърнал гръб и крачи към портата, като оставя с нас десет души с пушки. Те се качват на манастирския зид и някои заемат позиции там, а други се захващат да опънат бодлива тел отгоре на зида, която да им помага да си вършат работата.

— Само десет души с пушки плюс ние двамата срещу всичките тези диваци — казвам полугласно, но въпросът гърми в Шума ми.

— О, всичко ще бъде наред — казва Дейви. После вдига пистолета си и го насочва срещу най-близкия от диваците, то всъщност е женска, която държи бебе в прегръдката си. Тя бавно се извърта така, че тялото й да е между дулото и бебето. — Те нямат дори желание да се бият.

Виждам лицето на женската, прикрила бебето с тялото си.

Тя е победена, мисля си. Те всички са победени. И го знаят.

А аз знам как се чувстват от това, че го знаят.

— Ей, кретенче, гледай — вика Дейви. Вдига ръце във въздуха и всички диваци обръщат очи към него. — Жители на Ню Прентистаун! — изкрещява и започва да ръкомаха. — Дойдох да прочета смъртната ви присъдааааа!

И после започва да се смее, и се смее, и се смее, и се смее.

Дейви решава, че ще наглежда диваците, докато разчистват и подравняват територията на манастира, а решението му се дължи изцяло на факта, че в такъв случай единствен аз ще рина фураж от склада, за да се хранят пленниците и ще нося вода да пълня коритата, от които да пият.

Но това си е фермерска работа. Свикнал съм с нея. Това вършех при Бен и Килиън всеки Божи ден. Вършех го и се оплаквах.

Изтривам си очите и се захващам.

Диваците се държат на разстояние от мен, стараят се да стоят максимално далеч, докато си вършат работата. А това, да ви кажа право, ми помага да се чувствам по-спокоен.

Защото в един момент установявам, че не мога да ги гледам в очите.

Държа си главата наведена и рина ли, рина.

Дейви обяснява, че татко му му разправил, че допреди два дни диваците работели като прислужници и готвачи при семействата на Хейвън, но една от първите заповеди на Кмета Прентис била всеки да държи своите диваци затворени у дома до второ нареждане, а едва снощи армията обиколила всички къщи, събрала диваците и ги затворила тук, в манастира.

— Хората ги държаха в дворовете си — продължава Дейви, докато ме надзирава как рина, утринта вече е преминала в следобед, а той дъвче онова, което трябваше да бъде обяд и за двама ни. — Представяш ли си? Сякаш са някакви ш… членове на семейството.

— Може и да си били членове на семейството — отбелязвам.

— Е, вече не са — казва Дейви, изправя се на крака, вдига пистолета и се ухилва. — Обратно на работа.

До вечерта изривам по-голямата част от фуража, но количеството изобщо не е достатъчно. Три от петте помпи за вода не работят, смрачава се, а аз съм успял да поправя само една от тях.

— Време е да си тръгваме — казва Дейви.

— Не съм приключил — отвръщам.

— Хубаво — вика той и се отправя към портата, — остани си самичък тука тогава.

Поглеждам диваците. Свършили са работата, предвидена за деня и са се сбутали възможно най-далече от войниците с пушките и от портата.

Възможно най-далече от мен и от Дейви.

Местя поглед между тях и Дейви, който просто си отива. Диваците нямат достатъчно храна за през нощта, нямат и достатъчно вода. Няма къде да ходят по нужда, нямат никакъв подслон.

Обръщам се към тях и разтварям празните си ръце, но жестът не обяснява нищо, не им помага по никакъв начин. Те само ме гледат в отговор, аз отпускам ръце и се отправям към портата след Дейви.

— Толкоз по въпроса за истинския мъж с истинската смелост, а, кретенче? — вика Дейви и отвързва коня си, когото упорито нарича Смъртоносен, макар че той отговаря само на името Жълъдче.

Не го слушам, защото мисля за диваците. Мисля си как ще се държа добре с тях. Точно така. Ще следя да имат достатъчно храна и вода и ще правя всичко възможно да ги защитавам.

Точно така.

Заричам се.

Защото тя би искала да постъпвам така.

— О, да те светна ли какво всъщност иска тя, а? — изхилва се Дейви.

Хвърлям се върху него и пак се сбиваме.

Когато се връщам в кулата, там ме чака новото ми легло: дюшек, покрит с чаршаф за мен в единия ъгъл и втори в противоположния, предназначен за кмета Леджър, който вече е приседнал отгоре му, поглъща купичка яхния, а Шумът му звънти ясно.

Лошата миризма е изчезнала.

— Да — обажда се кметът Леджър. — Познай кой почисти всичко?

Оказва се, че са го назначили за чистач.

— Почтен труд — казва той и свива рамене, но в сивкавия му Шум се носят думи, които подсказват, че в действителност кметът изобщо не смята този труд за почтен. Ирония на съдбата, предполагам. Последните ще станат първи. Щеше да бъде дори поетично, ако не беше толкова клиширано.

До моето легло също е оставена яхния, занасям я до отвора в стената и се заглеждам в града.

Градът е започнал да жужи.

Действието на лека отслабва и постепенно започвам да чувам всички мъже. Жуженето идва от къщите, от страничните улички, иззад дърветата.

Шумът се завръща в Ню Прентистаун.

В стария Прентистаун ми беше трудно дори да ходя по единствената улица, нищо че там живееха само 146-ма мъже. В новия Прентистаун мъжете са два пъти повече. А има и момчета.

Не знам дали ще мога да го понеса.

— Ще свикнеш — обажда се кметът Леджър, дояждайки яхнията. — Аз живях тука двайсет години преди да открием лека.

Затварям очи, но пред мен се изправя цялото стадо диваци, които стоят и ме гледат мълчаливо.

Осъждат ме.

Кметът Леджър ме потупва по рамото и посочва яхнията ми.

— Това ще го ядеш ли?

През нощта сънувам сън…

Сънувам нея…

Слънцето свети зад гърба й, затова не мога да видя лицето й, застанали сме на някакъв хълм и тя ми говори, но наблизо с грохот пада водопад и аз не я чувам, а само повтарям «Какво казваш?» и посягам към нея, но не мога да я докосна, само ръката ми се облива в кръв…

— Виола! — извиквам и сядам на дюшека в мрака, и дишам тежко.

Поглеждам към кмета Леджър, той лежи с гръб към мен, но Шумът му не спи, а е сив на цвят, какъвто е винаги, когато кметът Леджър е буден.

— Знам, че не спиш — казвам.

— Сънуваш много Шумно — отвръща той, без да помръдва. — Тя важна ли е за теб?

— Не е твоя работа.

— Просто трябва да оцелееш, Тод — казва кметът Леджър. — Това е, което всеки от нас трябва да направи. Просто трябва да изтърпим и да оцелеем до края.

Аз също се обръщам с лице към стената.

Безсилен съм. Не и докато те я държат.

Не и докато не знам нищо.

Не и докато те могат да й сторят зло.

Трябва да изтърпиш и да оцелееш до края, мисля.

И започвам да мисля само за нея.

И започвам да й шепна, шепна й, нищо че не може да ме чуе. «Трябва да изтърпиш и да оцелееш до края».

Да оцелееш.