Патрик Нес
Въпросът и Възражението (42)

41
Часът на Дейви Прентис

Тод

Това е кораб.

Един проклет кораб.

— Твоите хора — казвам на Виола.

Но тя само клати глава, не отрича, само следи точката, издигнала се над водопада.

— Твърде малък е за заселнически кораб — обажда се Дейви.

— И идва твърде рано — добавя Кметът и насочва пушката си към точката, сякаш може да простреля кораба от това разстояние. — Най-малко още два месеца има трябват, за да пристигнат.

Но Виола сякаш не чува нито една от разменените думи, надеждата изгрява на лицето й така болезнено силна, че ми се къса сърцето само като я гледам.

— Совалка за разузнаване — прошепва, така че я чувам само аз. — Друга совалка. Пратени са да ме търсят.

Обръщам очи към кораба.

Той вече е подминал водопада, носи се над реката.

Совалка за разузнаване, същата като онази, с която Виола катастрофира в блатото преди много дни, онази, която уби родителите й и която я заточи тук за толкова месеци. Изглежда грамадна като къща, има къси тъпи крила, изглеждат твърде малки, за да я държат във въздуха, пламъци излитат от опашката й и тя лети, лети, лети над реката, следва посоката на течението, плискащо стотици метри под нея.

Наблюдаваме я как приближава.

— Дейвид — обажда се Кметът, без да откъсва очи от кораба. — Доведи ми коня.

Но Дейви е вдигнал лице към небето, Шумът му е отворен, пълен с удивление и възхита.

Знам точно какво чувства.

В Новия свят нищо не лети, освен птиците. Имаме машини, които могат да се движат по пътищата, мотопеди, няколко коли, но за придвижване от едно място на друго най-вече използваме коне, волове, каруци и собствените си крака.

Нямаме крила.

Корабът се движи надлъж по реката, наближава катедралата, вече почти над нас, не спира, но е толкова близо, че виждаме светлините от долната му страна, а звездите на небето избледняват пред блясъка на опашката от изгорели газове. Лети, подминава ни и продължава по реката.

Движи се на изток, право към Възражението.

— Дейвид! — остро се обажда Кметът.

— Помогни ми да се изправя — прошепва ми Виола. — Трябва да стигна до тях. Трябва да вървя при тях.

Очите й са подивели, диша тежко, взира се в мен толкова напрегнато, погледът й е като нещо солидно, плътно, което чувствам по кожата си.

— О, да, той ще ти помогне да станеш — казва Кметът и насочва пушката, — налага се, защото идваш с мен.

— Моля? — ахва тя.

— Това са твоите хора, Виола — обяснява Кметът. — Ще се чудят къде ли си. Аз мога да те заведа направо при тях — после ме поглежда — или пък мога да ги информирам с прискърбие, че си загинала в катастрофата, заедно с родителите си. Кой вариант предпочиташ?

— Няма да дойда с теб — отвръща Виола. — Ти си лъжец и убиец…

Той обаче я пресича.

— Дейвид, ще пазиш Тод докато аз заведа Виола до кораба — поглежда я отново. — Смятам, известна ти е охотата, с която синът ми прибягва до оръжието си, ако не срещне желание за сътрудничество от отсрещната страна.

Виола поглежда Дейви яростно. Аз също вдигам очи към него, а той стърчи прав с пушката в ръка, мести поглед между мен и татко си.

Шумът му ври.

Шумът му ясно казва, че няма начин някога, по каквато и да било причина, да вдигне оръжие срещу мен.

— Тате? — обажда се.

— Стига вече, Дейвид — намръщва се Кметът, опитва се да срещне погледа му…

И го среща.

— Ще направиш каквото ти поръчвам — казва на сина си. — Ще вържеш Тод с въжето, което той така предвидливо донесе, и ще го пазиш, докато аз се върна с новопристигналите ни гости, а тогава всичко вече ще бъде спокойно и всички ще са щастливи. Ще започне нов живот.

— Нов живот — промърморва Дейви, очите му лъсват и се изпразват, точно като очите на червенокосия войник, въпросите и съмнението изчезват от Шума му. Той се подчинява на чуждата воля.

Хрумва ми една идея.

Прости ми, Дейви.

— Нали няма да му позволиш да ти говори така, Дейви?

Той примигва.

— Какво?

И отмества поглед от татко си.

— Ще го оставиш да насочва пушката срещу мене и Виола, така ли?

— Тод — обажда се предупредително Кметът.

— Всичкият този чужд Шум, който твърдиш, че чуваш — отвръщам му аз, но не изпускам погледа на Дейви, — непрекъснатото повтаряне как знаеш всичко… Само дето не познаваш собствения си син много добре, а?

— Дейвид — казва Кметът.

Но сега аз съм приковал очите на Дейви в своите.

— Ще позволиш ли непрекъснато да му се разминава начинът, по който се отнася с теб? — питам го. — Ще продължиш ли да му позволяваш да те командва и да те разиграва без никаква отплата?

Дейви ме гледа нервно, мъчи се да примигне и така да прочисти хаоса, с който татко му му е напълнил главата.

— Този кораб променя всичко, Дейви — казвам. — Съвсем нови хора. Цял нов град, представи си, заслужава си да се опитаме да превърнем това място в нещо по-добро от смрадливата дупка, която в момента представлява.

— Дейвид — казва Кметът. Блясва Шум и Дейви се свива.

— Престани, тате — казва.

— Кой искаш да стигне пръв до този кораб, Дейви? — питам. — Аз и Виола ли, за да получим помощ? Или баща ти, който да зароби и новите хора?

— Тихо! — казва Кметът. — Забравяш кой държи пушката.

— Дейви също има пушка — отвръщам.

Настъпва мълчание, при което Дейви си припомня, че наистина държи пушка.

Нов блясък от страна на Кмета и Дейви пак трепва.

— Господи, тате, спри вече, а?

Но за да изрече думите, вдига поглед към баща си.

И той отново го пленява с погледа си.

— Вържи Тод и ми доведи коня, Дейвид — казва Кметът, вперил очи в сина си.

— Тате? — обажда се Дейви с тих глас.

— Конят ми — повтаря Кметът. — Оставих го отзад.

— Застани между тях! — изсъсква Виола. — Прекъсни контакта им!

Аз мръдвам, но Кметът насочва пушката към мене, без да пуска Дейви от погледа си.

— Само опитай, Тод.

Спирам.

— Доведи ми коня, сине — казва Кметът, — и двамата с теб ще поздравим новите заселници заедно, рамо до рамо — усмихва се на сина си. — Ти ще бъдеш моят принц.

— Това и преди го е казвал — обръщам се към Дейви, — но не на теб.

— Той те контролира — изкрещява Виола. — Използва Шума си, за да…

— Моля те, кажи на Виола да млъкне — изрича Кметът.

— Млъкни, Виола — казва Дейви, гласът му е мек, очите не мигат.

— Дейви! — изкрещявам.

— Той просто се опитва да те манипулира, Дейвид — казва Кметът, като също повишава глас. — Прави го от самото начало.

— Какво? — зяпвам аз.

— От самото начало — измърморва Дейви.

— Кой според теб пречеше на повишението ти, сине? — казва Кметът, но го казва направо в центъра на мозъка на Дейви. — Кой ми донасяше за всички грешки, които ти допускаш?

— Тод? — със слаб глас промълвява Дейви.

— Той лъже — казвам. — Погледни ме!

Но съзнанието на Дейви се претоварва. Той гледа татко си, замръзнал на място, не помръдва и мускул.

Кметът въздъхва тежко.

— Виждам, че пак сам трябва да се справям с всичко.

Тръгва към нас, размахва пушката. Сграбчва Виола и я изправя на крака. Тя изпищява от болката в глезените. Аз автоматично правя движение да се притека на помощ, но Кметът я блъска силно напред, тя застава пред него, пушката сочи в нея.

Отварям уста да закрещя, да заплашвам, да го прокълна…

Но пръв заговаря Дейви.

— Кацат — казва той тихо.

Всички се обръщаме на изток. Корабът кръжи в тесен кръг, обикаля около върха на източния хълм…

Може би точно над онзи хълм, на който доскоро се издигаше радиокулата…

Отново се завърта, увисва над върховете на дърветата…

После бавно започва да се снишава и изчезва от очите ни…

Обръщам се към Дейви, неговият поглед е замъглен, объркан…

Но вече не гледа към татко си…

Гледа към кораба…

А после обръща глава и приковава очи върху мен…

— Тод? — казва, сякаш се събужда от сън…

А пушката е толкова близо, отпусната в ръката му…

И още веднъж…

Прости ми.

Хвърлям се напред и я грабвам. Той не се съпротивлява въобще, просто я пуска, пуска я в пръстите ми, а аз я вдигам, зареждам и я насочвам към Кмета.

А той вече се усмихва, неговата пушка сочи в гърба на Виола.

— Един на един, а? — казва, ухилен до уши.

— Пусни я — казвам.

— Моля те, вземи си пушката от Тод, Дейвид — казва Кметът, но гледа към мен, към насоченото в него дуло.

— Да не си посмял, Дейви.

— Спрете! — казва Дейви с натежал глас, Шумът му се надига. Мяркам как стисва главата си с длани. — Не може ли и двамата да престанете, мътните ви взели!

Но Кметът все така гледа мен, а аз все така гледам Кмета.

Звукът на кацащия кораб изпищява над града, над Шума на маршируващата армия, която слиза от южния хълм, над далечните бум, които бележат пътя на Възражението, което също напредва, над ужасения, уплашен Рев на Ню Прентистаун, залял ни от всички страни, Ревът на града, който не знае, че цялото му бъдеще се решава в момента, точно в този момент от мен и Кмета, вдигнали пушки един срещу друг.

— Пусни я — казвам.

— Нямам такова намерение, Тод — чувам ръмженето на Шума, което се надига от него.

— Пръстът ми е на спусъка — предупреждавам. — Ако опиташ да ме удариш с Шума си, умираш.

Кметът се усмихва.

— Прав си — казва. — Но въпросът, който също така трябва да си зададеш, скъпи мой приятелю Тод, гласи: дали, ако решиш да дръпнеш спусъка, ще го направиш достатъчно бързо, че да ми попречиш и аз да дръпна моя спусък? Дали моето убийство няма да означава да причиниш смъртта и на любимата? — навежда глава. — Ще можеш ли да я преживееш?

— Ти, обаче, ще си мъртъв — отвръщам.

— Както и тя.

— Направи го, Тод — обажда се Виола. — Не му позволявай да победи.

— Това няма да се случи по никакъв начин — казвам.

— Ще позволиш ли на това момче да насочва пушка срещу собствения ти баща, Дейвид? — пита Кметът.

Но гледа мен.

— Времената се променят, Дейвид — викам аз, без да свалям очи от Кмета. — Тук и сега всеки от нас трябва да реши как ще се развият нещата. Ти също трябва да решиш сам за себе си.

— А защо нещата трябва да са такива, каквито ги показвате вие сега? — пита Дейви. — Можем всички заедно да отидем при новите хора. Ще яхнем конете и…

— Не, Дейвид — пресича го Кметът. — Така изобщо няма да стане.

— Свали пушката — казвам му аз. — Свали я и да приключим.

Очите на Кмета проблясват и аз знам какво ще последва…

— Спри веднага — казвам, мигам непрекъснато и гледам над рамото му.

— Няма да победиш — отвръща Кметът и аз чувам гласа му удвоен, утроен, легион са гласовете му в мене. — Не можеш да ме застреляш и едновременно с това да гарантираш живота й, Тод. Всички знаем, че никога няма да поемеш такъв риск.

Прави крачка напред и бута Виола пред себе си. Тя отново извиква от болка.

А аз се хващам, че отстъпвам крачка назад.

— Не го гледай в очите — казва ми тя.

— Опитвам се — отвръщам, но дори звукът на гласа му кънти вътре в мен.

— Това не е поражение, Тод — говори Кметът, отеква толкова силно в главата ми, сякаш целият ми мозък вибрира. — Желая смъртта ти толкова малко, колкото желая собствената си смърт. Всичко, което ти казах одеве, е вярно. Искам да застанеш на моя страна. Искам да си част от бъдещето на този град, а него ние ще изградим заедно с онези, които ще излязат от онзи кораб.

— Млъквай — отвръщам.

Но той пак пристъпва напред.

А аз пак отстъпвам.

Докато заставам по-назад дори от Дейви.

— Аз също не искам на Виола да й се случи нищо лошо — продължава Кметът. — През цялото време обещавам прекрасно бъдеще и на двама ви. Обещанието ми си стои.

Дори без да го гледам в очите Шумът му жужи в главата ми, от него тя натежава, караме да чувствам колко по-лесно би било, ако просто…

— Не го слушай! — виква Виола. — Той е лъжец.

— Тод — продължава Кметът. — Мисля за теб като за свой син. Наистина.

И тогава Дейви се обръща към мен, Шумът му прелива от надежда и той казва:

— Съгласи се, Тод, чу ли какво казва тате?

И Шумът му се протяга към мен, мъката и тревогата му ме докосват като пръсти, като ръце, питат ме, молят ме да сваля пушката, да я сваля и всичко да се нареди, да сторя така, че страшното да спре…

И после Дейви казва:

— Можем да сме братя…

А аз го поглеждам в очите…

И виждам себе си в тях, виждам себе си в Шума му, виждам Кмета като наш баща, Дейви като мой брат, а Виола — като наша сестра…

И Дейви ми се усмихва с надежда…

И аз за трети път трябва да го помоля…

Прости ми.

И обръщам пушката срещу него.

— Пусни я — казвам на Кмета; прицелил съм се в Дейви, но не мога да вдигна очи към него.

— Тод? — обажда се Дейви и повдига вежди от изненада.

— Просто я пусни! — сопвам се аз.

— Или какво, Тод? — дразни ме Кметът. — Ще го застреляш, а?

Шумът на Дейви се излива върху мен, пълен с въпросителни, с изумление и шок…

С ужас от предателството…

— Отговаряй, Тод — повтаря Кметът. — Какво ще сториш?

— Тод? — обажда се пак Дейви, гласът му е тих.

Поглеждам го за миг в очите и пак отклонявам поглед.

— Ще застрелям Дейви — отвръщам. — Ще застрелям сина ти.

Шумът на Дейви пламва от разочарование, разочарование толкова плътно, че започва да капе от него като кал. Не чета в Шума му никакъв гняв, което прави нещата още по-лоши. Дори не мисли да се хвърли върху мен, да се сбием, да ми вземе пушката.

Единственото нещо в Шума му съм аз, насочил дулото срещу него.

Единственият му приятел, насочил дулото срещу него.

— Прости ми — прошепвам.

Но той май не ме чува.

— Аз ти върнах книгата — казва ми. — Върнах ти книгата.

— Пусни Виола! — изкрещявам, не гледам Дейви, гневът му кара гласа ми да гърми. — Или, кълна се в Бога…

— Ами давай — отвръща Кметът. — Гръмни го.

Дейви обръща очи към татко си.

— Тате?

— Бездруго не става за син — продължава Кметът и пак бутва Виола с пушката. — Защо мислиш го пратих първи в битката днес? Поне се надявах да умре като герой.

На лицето на Виола се изписва страшна болка, но не заради глезените.

— Никога не се е справял с Шума си — говори Кметът и гледа Дейви, чийто Шум…

Не мога да ви опиша на какво прилича Шумът на Дейви.

— Така и не се справи с нито една моя заповед. Не можа да те залови на пътя. Не можа да убие Виола. Показа някакъв напредък само заради твоето влияние, Тод.

— Тате… — започва Дейви.

Но татко му не му обръща внимание.

— Ти си синът, който искам, Тод. Винаги си бил само ти. Никога не съм и помислял за него, той е загуба на време и пространство.

А Шумът на Дейви…

Господи, Боже милостиви, Шумът на Дейви…

— Пусни Я! — изкрещявам, за да не се налага да чувам този страшен Шум. — Иначе ще го застрелям, наистина ще го застрелям!

— Няма да го застреляш — кротко отвръща Кметът с усмивка. — Всички знаем, че не си убиец, Тод.

И пак блъсва Виола…

Тя извиква от болки…

Виола, мисля си…

Виола…

Стисвам зъби и вдигам пушката…

Зареждам я…

И изричам една истина…

— Бих убил, за да я спася — казвам.

Кметът застива на място. Мести очи между мен и Дейви, мести.

— Тате? — казва Дейви. Лицето му е сгърчено.

Кметът пак обръща поглед към мен, чете Шума ми.

— Ще го убиеш наистина, нали? — казва тихичко. — Ще го убиеш. Заради нея.

Дейви ме поглежда, очите му са пълни със сълзи, но усещам как гневът му вече се надига.

— Недей, Тод. Недей.

— Пусни я — повтарям. — Веднага.

Кметът все така мести поглед от мен към Дейви и обратно, вижда, че не се шегувам, че ще го сторя.

— Просто свали пушката — изръмжавам, не гледам очите на Дейви, не гледам Шума му. — Всичко свърши.

Кметът поема дълбоко въздух и го изпуска.

— Добре, Тод — отвръща. — Щом така искаш.

Прави крачка встрани от Виола.

Раменете ми се отпускат.

И тогава Кметът стреля.