Патрик Нес
Въпросът и Възражението (41)

40
Нищо не се променя, всичко се променя

Виола

Тод вече е на крак, скочил е от стола си, застанал е между мен и Кмета, дулото сочи в него, Шумът му вилнее така страшен и яростен, че Кметът прави крачка назад.

— Виждаш каква сила притежаваш, мило мое момче? — казва. — Ето защо те накарах да гледаш, докато я разпитвахме. Страданието ти те прави толкова силен. Аз ще те науча как да опитомиш тази сила и аз и ти заедно ще…

— Ако я нараниш — отвръща Тод бавно и ясно, — ще те разкъсам на парчета със собствените си ръце.

Кметът се усмихва.

— Вярвам ти — после пак вдига пушката. — Но въпреки това…

— Тод — казвам.

Той се извърта към мен.

— Той така побеждава. Разиграва ни, изнудва единия с другия. Точно както ти каза. Е, тази история приключва тук и сега…

— Тод… — опитвам се да се изправя, но тъпите глезени не ме държат и залитам. Тод посяга към мен…

Но Дейви е онзи, който…

Дейви ме подхваща за лакътя, задържа ме да не падна и леко ме слага обратно на стола. Не вдига очи от земята, не среща погледа ми. Нито погледа на Тод. Нито погледа на баща си. Шумът му пожълтява от срам и смущение, той дърпа бързо ръка от мен и отстъпва встрани.

— Е, какво да кажа, благодаря ти, Дейвид — казва Кметът, който, колкото и да се мъчи, не може да замаскира изненадата си. — А сега — обръща глава към мен. — Би ли била така добра, моля те, да ме осведомиш какви са истинските планове на Възражението относно нападението над Ню Прентистаун?

— Нищо не му казвай — обажда се Тод.

— Аз и нищо не знам — отвръщам. — Сигурно Лий е успял да ги пресрещне…

— Нямаше достатъчно време да ги пресрещне и ти отлично го знаеш — казва Кметът. — Ясно е какво се е случило. Нали, Виола? Твоята госпожа за пореден път те е подвела. Ако бомбата, която ти носеше, избухне според плана, би било все едно дали знаеш същинската информация или не, защото след взрива ти и — както госпожата се е надявала — аз ще сме мъртви. Но ако те заловят преди взрива, е, тогава… Най-добрият лъжец е онзи, който вярва, че казва истината.

Аз мълча, защото как е възможно тя да ме е подвела, след като онова, което знаех, беше просто нещо, което Лий беше подслушал случайно…

Но после се замислям…

Тя е искала той да я подслуша.

Знаела е, че той няма да се сдържи и ще ми каже.

— Планът й е сработил прекрасно, Виола, а, какво ще кажеш? — сянката от залязващото слънце достига лицето на Кмета, хвърля мрак върху му. — Обрат след обрат, лъжи, изградени върху други лъжи. Тя те е изиграла точно както е искала, сещаш ли се?

Впервам очи в него.

— Тя ще те победи — казвам. — Безскрупулна и безмилостна е, точно като тебе.

Той се ухилва.

— О, повече от мене, ако смея да отбележа.

— Тате? — обажда се Дейви.

Кметът примигва, сякаш е забравил, че синът му е тук.

— Да, Дейвид?

— Тате, ами, ъъ… армията? — Шумът на Дейви прелива от объркване и умора, мъчи се да хване смисъла на онова, което баща му върши, но не намира опора, която да го ориентира. — Какво ще правим сега? Накъде да тръгнем? Капитан Хамър чака твоите заповеди.

Край нас се носи само ниският, тих, уплашен Рев на Ню Прентистаун, излива се от къщите, но по прозорците все още не се мяркат любопитни лица, откъм хълма с просеката вече се дочува черното, раздразнено, изкривено жужене на армията. Все още ги виждаме горе на хълма, лъскави като куп черни бръмбари, катерещи се един върху друг, всеки пързалящ се по гладките черупки на онези под него.

А ние си седим тук, сами с Кмета и неговия син, в зейналите руини на катедралата, сякаш сме последните живи на тази планета.

Кметът пак ме поглежда.

— Добре, Виола, ти отговори. Какво да правя сега?

— Падни — отвръщам, гледам го от упор, не мигам дори. — Предай се.

Той ми се усмихва.

— Откъде ще дойдат, Виола? Ти си умно момиче. Все си подочула нещичко, видяла си някой знак, който да те насочи към истинския й план.

— Тя няма да ти каже — обажда се Тод.

— Не мога да ти кажа — отвръщам. — Защото нямам ни най-малка представа.

Мисля, мисля напрегнато, но наистина нямам представа…

Освен да е вярно онова, което тя ми каза за източния път…

— Чакам, Виола — Кметът вдига пушката и я опира в главата на Тод. — Животът му е в твоите ръце.

— Тате? — обажда се Дейви, шокът блика от Шума му.

— Какво правиш?

— Не е твоя работа, Дейвид. Мятай се на коня. Имам съобщение за капитан Хамър, трябва да му го отнесеш.

— Насочил си пушката към Тод, тате.

Тод се обръща и го зяпва. Аз също. Както и Кметът.

— Няма да го застреляш — казва Дейви. — Не можеш. — Бузите на Дейви са поаленели, това се вижда дори в сумрака. — Нали каза, че е твой втори син.

Настъпва неловко мълчание, по време на което Дейви се мъчи да укроти Шума си.

— Виждаш ли какво имам предвид, като казвам, че си могъщ, Тод? — казва Кметът. — Погледни как си повлиял на сина ми. Вече си имаш последовател.

Дейви ме поглежда, поглежда ме право в очите.

— Кажи му къде са твоите хора — Шумът му е пълен със страх, с тревога от това как се развиват нещата. — Хайде, просто му кажи.

Аз поглеждам Тод.

Той не откъсва очи от пушката на Дейви.

— Да, Виола, хайде, кажи ми — казва Кметът. — Най-проницателната хипотеза, която ти идва на ум. Дали ще дойдат от запад? — вдига поглед към водопада, най-високата точка на западния хоризонт, където слънцето изчезва зад зигзагообразния път, спускащ се по хълма, по хълма, на който съм била само веднъж през живота си и никога повече не съм се връщала. Кметът пак се обръща към мен. — Или пък от север, макар че това би значело, че трябва някак си да пресекат реката. Или пък от източния хълм? Да, може би ще дойдат откъм хълма с радиокулата, която твоята госпожа взриви и така ликвидира всяка възможност да се свържеш с твоите хора на корабите.

Стисвам зъби.

— И след всичко това ти все още си й вярна?

Мълча.

— Можем да пратим войници на разузнаване, тате — казва Дейви, — в различни посоки. Все отнякъде трябва да се появяват.

Кметът мълчи минута, взира се в нас с Тод. Най-после се обръща към Дейви и казва:

— Върви да поръчаш това на капитан Хамър.

Но думите му прекъсват след едно далечно БУМ.

— Това дойде от изток — казва Дейви, когато всички вдигаме глави в тази посока, нищо че пред очите ни се изпречва една от неразрушените стени на катедралата.

Наистина идва от изток.

Точно от пътя, по който тя ми каза, че ще нахлуят в града.

Накарала ме е да мисля, че истината е лъжа, а лъжата — истина.

Ако се измъкна жива от тази история, ще си поприказвам с тази жена.

— Кантората на Въпроса — обажда се Кметът. — Разбира се. Къде другаде биха могли да…

Отново млъква, вирва глава, вслушва се. Чуваме Шума няколко секунди след като той го чува. Шумът на някой, който тича с всички сили към катедралата, доближава се откъм задната страна, откъм пътя, по който ние дойдохме, заобикаля руините отпред, качва се по стъпалата пред портата и нахълтва задъхан.

Червенокосият войник, онзи, който избяга от нас. Очевидно не си дава сметка пред кого се изправя, препъва се в пръснатите камъни.

— Идват! — изкрещява. — Възражението идва!

От Кмета изригва Шум и червенокосият залита.

— Успокой се, редник — казва Кметът с лукав, змийски тон. — Разкажи както се полага.

Войникът се задъхва, не може да се успокои достатъчно.

— Завладяха Кантората на Въпроса — поглежда към Кмета, пленен от погледа му. — Избиха охраната.

— Разбира се — казва Кметът, все така задържайки погледа на червенокосия войник. — Колко бяха?

— Двеста — отвръща червенокосият, който е престанал да мига. — Освобождават затворниците.

— Оръжия? — пита Кметът.

— Имат пушки. Трасиращи бомби. Гранатомети. Тежки картечници, карат ги с каруци — не мига.

— Как върви битката?

— Бият се свирепо.

Кметът повдига вежда, без да го изпуска от очи.

— Бият се свирепо, сър — повтаря войникът, все така не мига, все така не може да откъсне очи от Кмета, колкото и да опитва. В далечината се чува ново БУМ и всички, с изключение на Кмета и червенокосия войник, трепваме. — Тръгнали са на война, сър — добавя войникът.

Кметът държи погледа му.

— Значи би трябвало и ти да си там, за да се опитваш да ги спреш, нали така?

— Сър?

— Трябва да си вземеш пушката и да попречиш на Възражението да разруши града ти.

Войникът изглежда объркан, но все така не мига.

— Аз трябва…

— Трябва да си в първата линия на фронта, войнико. Настъпил е тежък час.

— Настъпил е тежък час — измърморва войникът, сякаш сам не чува гласа си.

— Тате? — обажда се Дейви, но Кметът не му обръща внимание.

— Какво още чакаш, войнико? — казва Кметът. — Време е за битка.

— Време е за битка — казва войникът.

— Марш! — рязко излайва Кметът и червенокосият отскача и се втурва натам, откъдето е дошъл, тича към Възражението, вдигнал е пушката си, крещи неразбираемо, хвърчи към врага толкова бързо, колкото преди малко бягаше от него.

Наблюдаваме го в смаяно мълчание.

Кметът вижда, че Тод всъщност гледа със зяпнала уста не войника, а него.

— Да, скъпо момче, това също можеш да го усвоиш.

— Все едно го уби — казвам. — Каквото и да му стори…

— Само го накарах да види дълга, който е пренебрегнал — отвръща Кметът. — Нито повече, нито по-малко. А сега, колкото и завладяващ да е този наш разговор, ще трябва да го отложим за по-късно. Боя се, че се налага да помоля Дейви да върже и двама ви.

— Тате? — стреснато се обажда Дейви отново.

Кметът вперва поглед в него.

— После ще отидеш при капитан Хамър и ще му кажеш да поведе армията на изток и да поддържа максимална скорост и ярост на удара. — Кметът поглежда към южния хълм, където армията му все така чака. — Време е да приключим с тази история.

— Не мога да ги вържа, тате, това е Тод.

Кметът дори не обръща глава към него.

— Достатъчно, Дейвид. Когато ти дам пряка заповед…

Бум!

Той млъква и вдига очи.

Защото звукът този път е различен, различен тип звук е. Чуваме тихо фшшш, ръмжене изпълва въздуха, с всяка секунда все по-силно.

Тод ме поглежда объркано.

Аз само свивам рамене.

— Никога не съм чувала нищо подобно.

Ръмженето се превръща в рев, който изпълва смрачилото се небе.

— Не ми звучи като бомба — казва Дейви.

Кметът ме поглежда.

— Виола, дали…

Млъква и бавно извръща глава.

И тогава осъзнаваме…

Че този рев не идва от изток.

— Ето там — посочва Дейви, вдигнал ръка към водопада, натам, където небето още розовее след залеза.

Кметът пак ме поглежда.

— Това е твърде шумно, за да бъде трасираща бомба — лицето му се стяга. — Възражението разполага ли с ракети? — пристъпва и се надвесва над мен, огромен е. — Успели ли са да конструират ракети?

— Дръпни се от нея! — кресва Тод и опитва отново да застане между нас.

— Ще разбера какво издава този звук, Виола — казва Кметът. — Кажи ми веднага какво е!

— Не знам какво е! — отвръщам яростно.

Тод крещи и заплашва:

— Ако и с пръст я докоснеш…

— Става още по-силно! — вика Дейви, запушвайки ушите си е длани. Всички се обръщаме и вперваме очи в западния хоризонт, наблюдаваме как една черна точка се издига в небето, загубва се в последния блясък на слънцето, после отново се появява, става все по-голяма, защото приближава бързо.

Приближава право към града.

— Виола! — кресва Кметът, после стисва зъби и изпраща Шумен удар към мен, но аз не чувствам онова, което мъжете чувстват, и не реагирам.

— Не Знам! — кресвам в отговор.

И тогава Дейви, който и за миг не е откъснал очи от приближаващата точка, казва:

— Това е кораб.