Патрик Нес
Въпросът и Възражението (4)

3
Новият живот

Тод

Оказва се обаче, че когато на другата сутрин съм извлечен на студа пред катедралата, не Дейви е основната ми тревога. Дейви дори не го поглеждам.

Гледам кобилата.

Момче жребче, казва тя, пристъпвайки от крак на крак, взряна в мен, очите й са широко разтворени от нормалното за конете нервно безумие, гледа ме така, сякаш е готова да ме стъпче.

— Нищо не разбирам от коне — казвам.

— Тя е от личния ми табун — обажда се Кметът Прентис от гърба на Морпет, собственият му кон. — Името й е Ангарад и тя ще бъде добра с теб, Тод.

Морпет гледа кобилата и мисли само едно: Предай се, предай се, предай се, а това я изнервя още повече, а след миг се предполага, че трябва да яхна това изнервено животно, което тежи цял тон.

— Кво става? — изсумтява Дейви Прентис от гърба на своя кон. — Да не те хвана шубето?

— Кво става? — отвръщам. — Тати още не ти е дал от лека, а?

Шумът на Дейви на секундата скача.

— Ти, малък…

— Леле, леле — обажда се Кметът, — още не сте си казали и десет думи, и вече ще се сбиете.

— Той започна — казва Дейви.

— Бас ловя, че и той ще те довърши — отвръща Кметът, без да сваля очи от мен, разчитайки червения ми, треперещ Шум, пълен с тревожни, алени въпроси за Виола, и още, и още въпроси, чиито отговори искам да измъкна от Дейви Прентис. — Хайде, Тод — казва и дръпва юздите. — Готов ли си да станеш водач?

— Стандартно разделение — обяснява Кметът, докато преминаваме в тръс и пресичаме града в ранната утрин, движейки се малко по-бързо, отколкото на мен ми е приятно. — Мъжете ще се преместят в западния дял на долината, точно пред катедралата, а жените — в източния, зад катедралата.

Яздим на изток по главната улица на Ню Прентистаун, онази, която започва от зигзагообразния път край водопада, преминава през катедралния площад и продължава нататък, към долината от другата страна на града. Малки групи войници маршируват напред-назад из улиците, а мъжете на Ню Прентистаун слушат заповедите и крачат в различни посоки, понесли раници и друг багаж.

— Не виждам ник'ви жени — обажда се Дейви.

— Никакви жени — поправя го Кметът. — Няма и да видиш, капитан Морган и капитан Тейт надзираваха преместването им, което приключи още нощес.

— Какво ще правиш с тях? — питам, а пръстите ми така се впиват в лъка на седлото, че кокалчетата ми побеляват.

Кметът ме поглежда през рамо.

— Нищо няма да правя с тях, Тод. Те ще се радват на достойна грижа, отговаряща на тяхната важност за бъдещето на Новия свят — после обръща отново очи напред. — Но засега разделението е най-добрият вариант.

— Ще покажеш на кучките къде им е мястото — изсумтява Дейви.

— Забранявам ти да говориш по този начин в мое присъствие, Дейвид — казва Кметът, гласът му е спокоен, но абсолютно категоричен. — Във всеки един момент жените ще получават необходимото уважение и ще се радват на всички удобства. Но ако оставим вулгарността ти настрана, в определен смисъл си напълно прав. Всеки от нас заема полагащото му се място. Новият свят направи така, че ние, мъжете, забравихме истинската си позиция и сега се налага да бъдем отделени от жените, докато си я припомним, докато си припомним кои сме всъщност, каква е истинската ни роля. — Гласът му става бодър.

— Хората ще приветстват разделението. Чрез него им предлагам яснота, която ще заеме мястото на доскорошния хаос.

— Виола с жените ли е? — обаждам се. — Добре ли е?

Кметът отново ме поглежда през рамо.

— Ти обеща, Тод Хюит — казва. — Налага ли се да ти припомням? Само я спаси и ще направя каквото поискаш — мисля, че това бяха точните ти думи.

Облизвам нервно устни.

— А как да съм сигурен, че ти ще спазиш твоята част от уговорката ни?

— Не можеш да си сигурен — отвръща той, очите му ме пронизват, сякаш ясно вижда всяка лъжа, която изобщо бих могъл да му кажа. — Искам да имаш вяра в мен, Тод, а вяра с доказателства не е никаква вяра.

После отново обръща поглед към пътя и аз оставам с подхилкващия се Дейви и само шепна «Кротко, момичето ми» на кобилата. Козината й е тъмнокафява, надлъж по муцуната й има широка бяла ивица, а гривата й е сресана така хубаво, че се мъча да не се хващам за нея, за да не я ядосвам излишно. Момче жребче, мисли тя в отговор.

Тя, казвам си. Тя. И тогава си задавам един въпрос, който никога преди не съм си позволявал да си задавам. Преди във фермата дори женските овце имаха Шум, кобилата също има Шум, а след като жените нямат Шум, то тогава…

— Там е работата, че жените не са животни — обажда се Кметът, разчел Шума ми. — Това е истината, независимо че мнозина твърдят, че аз лично вярвам в обратното. Жените просто са естествено Безшумни.

После снижава глас.

— А това ги прави различни от нас.

В тази част на главната улица има най-много магазини, пръснати сред дърветата, затворени, кой знае кога ще отворят отново, къщи има по двата тротоара на всички преки: и наляво към реката, и надясно към хълмовете, затварящи долината. Повечето от тях, ако не и всичките, са построени на сериозно разстояние една от друга, но предполагам, че така хората планират голям град във време, когато още не са изобретили лек срещу Шума.

Подминаваме още войници, маршируващи на групи по петима или десетима, още мъже от града, понесли вещите си, все така никакви жени. Вглеждам се в лицата на мъжете, които срещаме, повечето са забили поглед в пътя пред краката си, никой не ми изглежда готов да се съпротивлява.

— Кротко, момичето ми — прошепвам на кобилата, защото вече ми става ясно колко зле се отразява ездата на мъжките слабини.

— И ето ви го Тод! — обажда се Дейви и се изравнява с мен. — Няма и час, а вече стене.

— Млъквай, Дейви — отвръщам.

— Ще се обръщате един към друг с «господин Прентис Младши» и «господин Хюит» — подвиква ни Кметът.

— Какво? — казва Дейви, а Шумът ми се надига. — Той още не е мъж! Само едно…

Кметът го кара да замълчи само с поглед.

— Рано тази сутрин в реката е открито тяло — казва. — Тяло с множество ужасяващи рани и с нож, забит във врата, тяло, мъртво от не повече от два дни.

После се вглежда в мен, взира се в Шума ми. Избутвам напред картините, които искам да види, карам измислиците да изглеждат като истина, защото това е то Шумът, той е всичко, което си мислиш, а не само истината и затова, ако достатъчно ревностно си представиш, че наистина си сторил нещо, то тогава може и да се окаже, че наистина си го сторил.

Дейви изпуфтява недоверчиво.

— Ти си убил Пастор Аарон? Е, това не го вярвам.

Кметът не казва нищо, само смушква Морпет и потегля по-бързо. Дейви ми се изхилва и смушква и собствения си кон.

— Следвай — процвилва Морпет.

— Следвай — процвилва в отговор конят на Дейви.

Следвай мисли моята кобила и се впуска след тях тръскайки ме все по-лошо и по-лошо.

Докато вървим, очите ми напрегнато се взират и я търсят, нищо, че едва ли ще я видя. Дори и да е още жива, със сигурност е твърде болна, за да ходи, а дори и да не е твърде болна, за да ходи, със сигурност е заключена с останалите жени и не я пускат никъде.

Но продължавам да търся…

(защото може и да е избягала…)

(може би и тя ме търси…)

(може би е…)

И тогава го чувам.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Кънти като камбана направо в главата ми, гласът на Кмета, увит около собствения ми глас, говори сякаш директно в Шума ми, толкова внезапен и осезаем, че малко остава да падна от коня. Дейви ме гледа изненадано, Шумът му се чуди на какво ли реагирам така.

Но Кметът просто си язди напред, сякаш нищо не се е случило.

Колкото повече се отдалечаваме в източна посока, толкова повече градът губи от блясъка на центъра и скоро вече яздим по чакъл. Къщите стават все по-простички, просто продълговати дървени постройки на голямо разстояние една от друга, подобни на тухли, изпуснати сред дърветата.

Къщи, от които се носи мълчанието на жени.

— Съвсем прав си — казва Кметът. Влизаме в Женския квартал.

Сърцето ми се свива все по-силно, докато напредваме, мълчанието се надига и посяга към мен като сграбчваща, търсеща ръка.

Опитвам се да седя изправен на коня.

Защото тя е някъде тук, някъде тук я лекуват.

Дейви пак се изравнява с мен, жалките му половинчати мустаци се изкривяват от грозна усмивка. Аз ще ти кажа къде е курвата ти казва Шумът му.

Кметът Прентис се извърта на седлото, бърз като змия.

И тогава чувам най-странния бляскащ звук, идва от Кмета, подобен е на вик, но тих вик, далечен вик, вик не от този свят, подобен на милион думи, изречени едновременно в един и същи миг, удар, толкова светкавичен, че усещам как косата ми се развява като от порив на вятъра, кълна се.

А Дейви е онзи, който понася удара…

Главата му се отмята назад, сякаш са го зашлевили, трябва да стисне юздите, за да не падне, конят му се завърта на място, очите му се отварят широко и се замъгляват, челюстта му увисва и от устата му се проточва слюнка.

Какво става, мътните го взели…

— Той не знае нищо, Тод — казва Кметът. — Всичко, което чуваш в Шума му за нея, е лъжа.

Поглеждам Дейви, той е още замаян и примигва от болка, после обръщам очи към Кмета.

— Това означава ли, че тя е в безопасност?

— Това означава, че той не знае нищо за нея. Нали не знаеш нищо за нея, Дейвид?

Не знам нищо за нея, татко, казва Шумът на Дейви, целият разтреперан.

Кметът Прентис повдига вежди очаквателно.

Виждам как Дейви изскърцва със зъби.

— Не знам нищо за нея, татко — казва високо.

— Аз съм наясно, че синът ми е лъжец — продължава Кметът, — знам, че е агресивен насилник, който няма понятие от ценностите, които изповядвам и в които дълбоко вярвам. Но въпреки това, той е мой син — после ни обръща гръб. — А аз вярвам в спасението.

Продължаваме, Шумът на Дейви е напълно тих, но дълбоко в него мъждука нещо тъмночервено.

Ню Прентистаун се стапя в далечината, край пътя вече няма почти никакви постройки. Ниви, подобни на червени и зелени карета, се мяркат сред дърветата и по билата на хълмовете, на тях растат различни култури, някои са ми познати, други — не. Мълчанието на жените отпуска хватката си и долината разкрива неопитомената си страна, в канавките растат цветя, лъскави катерици си бъбрят обиди една на друга, слънцето грее ярко и хладно, сякаш на света не се е случило нищо необикновено.

Реката прави голям завой край един хълм, на чийто връх виждам да стърчи висока метална кула, протегната към небето.

— Какво е това? — питам.

— Много ли ти се иска да узнаеш? — обажда се Дейви, макар че е очевидно, че и той не знае какво представлява кулата. Кметът не ни удостоява с отговор.

Подминаваме я, пътят отново завива и тръгва успоредно с дълъг каменен зид, който започва сякаш внезапно сред дърветата. Малко по-надолу зидът стига до грамадна порта арка. Това е единственият отвор в него, зидът е гигантски и аз ясно виждам, че продължава още много напред от другата страна на портата. Пред прага й пък, пътят се превръща просто в отъпкана пръст, сякаш сме достигнали окончателния му край.

— Първият и последният манастир, построен в Новия свят — казва Кметът и спира пред портата. — Създаден е, за да бъде убежище за тих размисъл на най-светите мъже сред нас. Беше издигнат по времето, когато все още съществуваше вярата, че заразата на Шума може да бъде победена чрез себеотрицание и дисциплина. — Шумът му се втвърдява. — Беше изоставен преди още да бъде напълно завършен.

Обръща се с лице към нас. Чувам как в Шума на Дейви се надига искрата на необяснима радост. Кметът Прентис го поглежда предупредително.

— Сигурно се чудиш — обръща се Кметът към мен, — защо назначих сина си за твой надзорник?

Хвърлям поглед към Дейви, който продължава да се усмихва.

Ти имаш нужда от здрава ръка, Тод — продължава Кметът. — Дори и в момента си мислиш как би могъл да избягаш при първа възможност и да отидеш да намериш скъпата си Виола.

— Къде е тя? — питам, въпреки че знам, че няма да получа отговор.

— А аз не се и съмнявам — не спира Кметът, — че ръката на Дейвид е достатъчно здрава за теб.

Лицето и Шумът на Дейви се изхилват презрително.

— В замяна Дейвид ще разбере какво всъщност представлява истинската смелост — усмивката на Дейви изчезва. — Ще научи какво е да действаш с чест, какво е да действаш като истински мъж. Защото истинският мъж действа така, както действаш ти, Тод Хюит — хвърля последен поглед към сина си и обръща Морпет към пътя. — Ще чакам с голямо нетърпение да узная как е минал първият ви ден заедно.

Без да каже и дума повече, той се отправя обратно към Ню Прентистаун. Чудя се защо ли изобщо дойде с нас чак до тук. Бас ловя, че си има по-важна работа.

— Разбира се, че си имам и по-важна работа — обажда се Кметът, без да се обръща. — Но не се подценявай чак толкова, Тод Хюит.

После се отдалечава. Двамата с Дейви изчакваме, докато разстоянието стане достатъчно голямо, че баща му да не може да ни чуе.

Аз проговарям първи.

— Кажи ми веднага какво стори с Бен, или ще ти изтръгна ш… гръклян.

— Аз командвам тука, момченце — казва Дейви, отново ми се подхилва, смъква се от коня и хвърля раницата от гърба си. — Най-добре се дръж с нужното уважение, щото татко…

Но аз вече съм скочил от Ангарад, удрям го с всичка сила по лицето, като се целя точно в мизерните мустаци. Той поема удара и бързо отвръща с друг удар. Не обръщам внимание на болката, той също не й обръща внимание, двамата падаме на земята в камара от юмруци, ритници, лакти и колене. Той все още е по-едър от мен, но съвсем мъничко по-едър, разликата помежду ни е пренебрежима, но май все още е достатъчна, защото след малко Дейви ме сваля по гръб и притиска с ръка гърлото ми.

Устната му кърви, носът също, положението на моето нещастно лице е същото, но това в момента не ме тревожи. Дейви посяга зад гърба си и измъква пистолет от кобура, закачен на колана му.

— Баща ти няма да одобри, ако ме застреляш — казвам.

— Верно — отвръща той, — обаче, дори и при това положение, аз държа пищов, а ти — не.

— Бен те е победил — изръмжавам изпод ръката му. — Спрял те е на пътя. Така ти избягахме.

— Не ме е спирал — изсумтява Дейви. — Аз го залових като пленник, сещаш ли се? Заведох го при татко и татко ми позволи да го изтезавам. Изтезавах го до смърт.

И Шумът на Дейви…

Аз…

Не мога да кажа какво точно виждам в Шума на Дейви (той е лъжец, лъжец), но то ми дава сили да го отхвърля от себе си. Борбата продължава, Дейви ме удря с дръжката на пистолета, но аз успявам да го отблъсна.

— Едно искам да запомниш, момченце — казва Дейви, дави се, но стиска пистолета. — Когато татко ти говори хубави работи и те хвали, недей да забравяш, че той ми позволи да изтезавам твоя Бен.

— Ти си лъжец — повтарям. — Бен те е спрял.

— Така ли? — сопва се Дейви. — Е, къде е Бен сега, а? Може би идва да те спаси?

Прекрачвам напред със стиснати юмруци, защото той е прав, сещате ли се? Шумът ми лумва при мисълта за загубата на Бен, сякаш го губя отново, точно тук и сега.

Дейви се засмива, дръпва се по-далеч от мен, докато гърбът му опира в дървената порта.

— За татко ти си съвсем прозрачен — казва и очите му се разширяват от подигравката. — Чете те като книга.

Шумът ми гръмва.

— Върни ми книгата! Или, кълна се, ще те убия!

— Нищо няма да ми направиш, господин Хюит — отвръща Дейви, все така опрял гръб о портата. — Няма да застрашиш живота на любимата кучка, така ми се струва!

И тогава…

Разбирам, че са ме пипнали натясно.

Защото аз никога няма да я изложа и на най-малката опасност.

Ръцете ми са готови да сторят още зло на Дейви Прентис, както му сториха тогава, когато той я нарани, когато я простреля…

Но точно сега няма да му сторят нищо…

Въпреки че могат…

Защото Дейви е слаб.

И аз, и той много добре знаем това.

Усмивката му изчезва.

— Мислиш се за специален, а? — изплюва той. — Мислиш, че татко ще се церемони с теб?

Аз стисвам юмруци и пак ги отпускам.

Но не мръдвам от мястото си.

— Татко те познава — продължава Дейви. — Татко чете в теб.

— Изобщо не ме познава — отвръщам. — Ти също не ме познаваш.

Дейви пак се изхилва.

— Така ли било? — ръката му посяга и хваща дръжката на портата. — Ела да се запознаеш с новото си стадо, Тод Хюит.

Тежестта на тялото му отваря портата зад гърба му, той прекрачва прага и отстъпва встрани, за да не ми закрива гледката.

Отвъд портата стотина и повече диваци се взират немигащо в нас.