Патрик Нес
Въпросът и Възражението (38)

37
Лейтенантът

Тод

Излизам от стаята за мъчения и чувствам, как Виола ме проследява с поглед, но не се обръщам, а продължавам след Айвън надолу по коридора. Тя се чуди дали можем да му се доверим.

Аз също се чудя.

Защото отговорът е не, сещате ли се? Айвън се присъедини към армията доброволно, спаси собствената си кожа във Фарбранч, спомням си как ми намекваше разни работи, още преди Кметът да нападне, как ми казваше, че е на страната на Прентистаун. Сигурно не е имал търпение да стане войник, да нахлуе тук, да води други войници — все пак беше дори ефрейтор по едно време.

Докато Кметът Прентис не го простреля в крака.

Присъединяваш се към онзи, който е на власт, каза ми Айвън веднъж. Само така ще оцелееш.

Може би сега мисли, че вижда новата власт.

— Точно това си мисля, сър — казва Айвън и спира пред друга врата. — Затворникът Лий е тук.

— Може ли да ходи сам? — питам, докато Айвън отваря вратата.

Но в следващия миг Лий изхвърча отвътре с бесен вик, блъсва Айвън събаря го и го удря, удря по лицето, аз трябва да го сграбча през раменете и да го издърпам назад, той се извърта, готов за още, но после ме познава.

— Тод! — възкликва изненадано.

— Трябва да… — почвам.

— Къде е тя? — виква той, върти се на всички посоки, трябва да прекрача напред и да спра Айвън, който е вдигнал приклада си да го удари и да го усмири.

— Ранена е — казвам. — Трябват й превръзки и шини — обръщам се към Айвън. — Тук има ли?

— Разполагаме с комплект за първа помощ — отвръща той.

— Ще свърши работа. Дай го на Лий, той ще се погрижи за Виола. После събери момчетата отпред и им кажи, че искам да говоря с тях.

Айвън се взира в Лий, Шумът му кънти.

— Това е заповед, редник, — добавям.

— Тъй вярно, сър — отвръща Айвън кисело и тръгва по коридора.

Лий се е опулил насреща ми.

— Тъй вярно, сър?

— Виола ще ти обясни всичко — бутвам го да върви след Айвън. — Отивай да й помогнеш! Има много СИЛНИ болки!

Това веднага го изстрелва от мястото му. Обръщам се кръгом и тръгвам в обратната посока. Двама души от охраната ме изглеждат, докато ги подминавам.

— Кво става? — пита единият.

— Кво става, сър! — сопвам му се, без да се обръщам. Излизам през главния вход на Кантората на Въпроса, после през портата навън.

Там цари почти пълно спокойствие.

Ето я и Ангарад.

Сигурно Дейви я е довел.

— Здравей, момичето ми — казвам, доближавам я бавно и я погалвам по носа.

Момче Жребче, казва Шумът й. Тод?

— Всичко е наред, момичето ми — шепна й. — Всичко е наред.

— Ранен, казва тя и души засъхналата кръв по лицето ми. Показва влажния си език и ме облизва целия.

Засмивам се и пак я погалвам.

— Добре съм, момичето ми, нищо ми няма.

Шумът й продължава да повтаря името ми, Тод, Тод, докато аз отивам до седлото, където е привързана раницата ми. И пушката ми е там.

И книгата на мама.

Бас ловя, че и тях ги е донесъл Дейви.

Отвързвам поводите на Ангарад и я отвеждам точно пред портите с голямото сребърно В на тях.

— Ще държа една кратка реч — казвам й, докато стягам седлото. — По-добре ще звуча, ако съм те възседнал.

Момче Жребче, казва тя. Тод.

— Ангарад — отвръщам й.

Слагам крак в стремето, мятам се отгоре й и прехвърлям другия си крак, отпускам се на седлото и обръщам очи към небето. Още не е мръкнало, но слънцето отива към залез. Следобедът преваля.

Нямаме много време.

— Пожелай ми успех — казвам.

— Напред — процвилва Ангарад. — Напред.

Войниците от охраната ме гледат, после обръщат погледи към Айвън, който се мъчи да ги накара да замълчат, а това може да стане единствено, ако те укротят Шума си, защото в момента просто блеят като овце, видели пожар.

— Той е лейтенант — обяснява им Айвън.

— Той е момче — отвръща му един войник с рижа коса.

— Той е момчето на Президента — срязва го Айвън.

— Да, а ние трябваше вече да сме го завели в града, редник — обажда се един дебелак с нашивки на ефрейтор на ръкава. — Не ми казвай, че си пренебрегнал пряка заповед от Президента.

— Лейтенантът издаде друга заповед — отвръща Айвън.

— И откога слушаме него преди Президента? — парира Рижият.

— Хайде стига! — виква Айвън. — Колко от вас са назначени в Кантората за наказание?

Всички млъкват.

— Идиот си, ако мислиш, че ще тръгна след едно момче, за да се опълча на Президента — обажда се ефрейтор Дебелак.

— Президентът знае разни работи — намесва се и Рижия. — Знае дори неща, които няма откъде да е чул.

— Ще поръча да ни разстрелят — обажда се трети войник, висок, с жълтеникава кожа.

— Кой ще ни разстреля? — пита Айвън. — Армията е да се бие с терористите, а Президентът си виси в разрушената катедрала и ме чака да му заведа Тод.

— А какво прави в катедралата? — пита Рижият. — Защо не е с армията при битката?

— Не му е в стила — намесвам се. Всички вдигат очи към мене. — Кметът не се бие. Той командва, води, но не дърпа спусъка и не си цапа ръцете — Ангарад чувства колко съм нервен и пристъпва встрани. — Кара другите да правят това вместо него.

Освен това, мъча се да скрия аз в Шума си, много иска да говори с мен и затова ме чака.

Да си говоря с Кмета е по-лошо от това да отида на война.

— А ти искаш да го свалиш от власт, така ли? — пита ефрейторът и скръства ръце.

— Той е просто човек — казвам. — Всеки човек може да бъде победен.

— Той не е просто човек — обажда се Рижият. — Хората приказват, че използвал Шума си като оръжие.

— А ако го доближиш повече, можел да контролира съзнанието ти — обажда се Жълтият.

Айвън изпуфтява.

— Бабини деветини. Нищо такова не може да прави…

— О, може да го прави — казвам и всички за пореден път ме зяпват. — Може да те удари с Шума си, това страшно боли. Може да надникне в ума ти и да те накара да направиш точно онова, което ти казва. Да, може да прави всички тези неща.

Всички се взират в мене, чудят се дали ще стигна и до добрите новини.

— Но ми се струва, че може да ти стори нещо такова, само ако те гледа в очите…

— Струва ти се? — обажда се Рижият.

— А ударът с Шума никога не е смъртоносен, пък и той може да удря само по един човек, не и мнозина. Не може да победи всички ни, не и ако нападнем заедно.

Обаче крия в Шума си колко силен беше ударът, който ми нанесе Кметът днес от Арената на Въпроса, колко по-голям потенциал имаше, който…

Той работи върху себе си, точи оръжието си.

— Няма значение — казва Жълтият. — Той си има и друга охрана. Да го нападнем си е самоубийство.

— Той смята, че вие само ме ескортирате — казвам. — Ще подминем охраната му и ще стигнем до самия него.

— А защо изобщо трябва да те следваме, лейтенант? — пита ефрейторът саркастично. — Какво печелим ние?

— Свобода от тиранията! — възкликва Айвън.

Ефрейторът извърта очи от досада. И не е сам в жеста си.

Айвън пробва пак:

— Защото когато той си замине, ние ще поемем властта.

Този път въртенето на очи е по-малко, но Жълтият отбелязва:

— Кой иска да го управлява Президент Айвън Фароу?

Иска да разсмее другите, но всички мълчат.

— А какво ще кажете за Президент Хюит? — излайва Айвън и поглежда към мен с извратено пламъче в очите.

Ефрейтор Дебелак изсумтява.

— Че той е момче!

— Не съм момче — отвръщам. — Вече не.

— Той е единственият, който е готов да се изправи срещу Президента — продължава Айвън, — а това означава много.

Войниците започват да се споглеждат. Чувам въпросите в Шума им, пращящото съмнение, страховете, които се застъпват и препотвърждават един друг, и усещам, че идеята на Айвън претърпява неуспех.

Но пак Шумът им ми подсказва как аз да успея.

— Ако ми помогнете — казвам, — ще се добера до лека.

Всички млъкват на секундата.

— Сериозно? — пита Рижият.

— Не-е! — обажда се ефрейторът. — Блъфира.

— Лекът е складиран в избите на катедралата — казвам. — Със собствените си очи видях как Кметът го сложи там.

— Защо продължаваш да го наричаш Кмет? — пита Жълтият.

— Идвате с мен — продължавам, — помагате ми да го арестувам и всеки от вас ще вземе толкова лек, колкото може да носи — вече ме слушат много внимателно. — Време е Хейвън пак да си стане Хейвън, м… му.

— Отнел е лека от цялата армия — казва Айвън. — Ще победим Президента, ще върнем лека на момчетата и тогава на кого мислите, че ще започнат да се подчиняват, а?

— Е, няма да се подчиняват на тебе, Айвън.

— Не — отвръща Айвън и пак ме поглежда странно. — Но може да се подчинят на него.

Мъжете ме гледат от долу нагоре, гледат ме на гърба на Ангарад, с прашната ми униформа и пушката в ръка, и аз чувам ръждивото мърморене в Шума на всеки един от тях — питат се дали са толкова отчаяни, че да повярват на тия приказки.

Мисля за Виола, седнала насред Арената на Въпроса, тя е всичко, което искам да спася, за нея бих сторил всичко.

Мисля за нея и тогава се сещам как ще ги убедя окончателно.

— Всички жени бяха маркирани с гривни — казвам. — Кой, мислите, остана да бъде маркиран сега?

Когато се връщам на Арената, Лий превързва крака на Виола, по лицето й личи, че болката е намаляла.

— Можеш ли да се изправиш? — питам.

— За малко.

— Няма значение — отвръщам. — Ангарад е отвън. Тя ще отведе теб и Лий до Възражението.

— Ами ти? — казва Виола и сяда.

— Ще се изправя срещу него — казвам. — Трябва да го победя.

Тя цялата се стяга и изпъва.

— Идвам с теб — на секундата казва Лий.

— Дума да не става — казвам. — Накарайте Възражението да прекрати атаката си, както и ги осведомете за методите на действие на госпожа Койл.

Устните на Лий остават плътно стиснати, но виждам как Шумът му ври от гняв заради бомбата, която трябваше да убие Виола. Той също щеше да загине от тази бомба.

— Виола ми каза, че не можеш да убиваш.

Поглеждам Виола кръвнишки, но тя гледа в другата посока.

— Аз мога да убивам — продължава Лий. — Ще го убия заради онова, което стори на майка ми и сестра ми.

— Ако не предупредите Възражението — казвам, — ще има още доста мъртви, за които да отмъщаваш.

— Не ми пука за госпожа Койл — казва Лий, но после виждам в Шума му да се въртят образите на други хора, Уилф и Джейн, и други мъже и жени, и Виола, и Виола, и Виола, и Виола.

— Какво ще правиш, Тод? — пита тя. — Не можеш просто да се изправиш сам срещу него.

— Няма да съм сам — казвам. — Няколко от войниците ще дойдат с мен.

Очите й се разширяват.

— Какво?

Усмихвам се.

— Ще вдигна един малък бунт.

— Колко души? — пита Лий със сериозна физиономия.

Поколебавам се.

— Седмина — казвам. — Не успях да накарам всички да се съгласят.

Лицето на Виола се изопва.

— Ще се биеш с Кмета само със седмина мъже?

— Имам шанс — отвръщам. — По-голямата част от армията се е отправила към битката. Кметът ме чака. Сега е възможно най-незащитен.

Виола ме гледа една минута, после слага едната си ръка на рамото на Лий, другата — на моето рамо и се изправя на крака. Виждам как стиска зъби от болка, но Лий е стегнал превръзките здраво и дори и да не помагат за заздравяването на костите, ще и позволят да остане права за малко.

— Идвам с теб — казва.

— Не — казвам, а в същия момент Лий вика:

— В никакъв случай!

Тя стисва зъби.

— А какво ви кара да мислите, че ще послушам, когото и да било от двама ви?

— Не можеш да ходиш — казвам.

— Имаш кон — отвръща тя.

— С Лий можеш да се скриеш на безопасно място — продължавам.

— Кметът очаква и двама ни, Тод. Ако отидеш при него без мен, планът ти ще се провали, преди да си обелил и една дума.

Слагам длан на устата си.

— Нали ти каза, че той ще те използва срещу мен при първа възможност.

Тя изсъсква от болки, докато опитва дали може да се отпусне на някой от глезените си.

— Значи ще е най-добре планът ти да сработи, нали така?

— Виола… — почва Лий, но тя го спира само с поглед.

— Намери Възражението, Лий. Предупреди ги. Нямаш време.

— Но…

— Тръгвай — заповядва тя рязко.

И двамата виждаме как образът й се надига в Шума му, и двамата усещаме как не иска да я оставя. Чувството му към нея е толкова силно, че трябва да отвърна очи встрани.

Но изведнъж ми се приисква да го ударя.

— Няма да оставя Тод — казва Виола. — Не и сега, когато го намерих отново. Прости ми, Лий, просто така стоят нещата.

Лий прави крачка назад, но не може да скрие болката в Шума си. Гласът на Виола омеква.

— Прости ми — повтаря тя.

— Виола… — казва Лий.

Но тя клати глава.

— Кметът си мисли, че знае всичко. Мисли, че знае какво се задава. Просто си седи и чака аз и Тод да му дойдем на крака, и в това му състояние да опитаме да го победим.

Лий опитва да я прекъсне, но тя не му позволява.

— Но той забравя — продължава тя, — че аз и Тод прекосихме половината планета сам-самички. Победихме лудия му проповедник. Надбягахме армията му, оцеляхме, въпреки че ни стреляха, биха и преследваха и, мътните да го вземат, оцеляхме при целия му Президентски режим, без да ни взривят, без да умрем при изтезанията или в битка.

Пуска ръката си от рамото на Лий и сега се опира само на мен.

— Аз и Тод? Срещу Кмета? — усмихва се. — Той няма никакъв шанс.