Патрик Нес
Въпросът и Възражението (37)

36
Поражение

Виола

Чувам как Тод влиза в стаята за мъчения, чувам първо Шума му, после стъпките му, но не мога да вдигна очи.

— Виола? — казва той.

Не мога да вдигна очи.

Край.

Загубихме.

Усещам ръцете му върху каишките на китките ми, дърпа ги, после освобождава едната, ръката ми така се е схванала от опъването назад и нагоре, че свободна ме боли повече, отколкото болеше вързана.

Кметът Прентис победи. Госпожа Койл се опита да ме жертва. Лий е затворник, ако тия преди малко ми казваха истината, а може и отдавна да е мъртъв. Мади загина напразно. Корин загина напразно.

А Тод…

Заобикаля ме от другата страна и отвързва втората каишка, освобождава ме, аз се свличам от рамката в прегръдката му и той бавно коленичи с мен на пода.

— Виола — казва и ме притиска до себе си, лицето ми е сгушено до гърдите му, водата от мен мокри прашната му униформа, ръцете ми са отпуснати, нямам сили да ги вдигна, само металната гривна боли и тупти.

Вдигам поглед и виждам лъскавото сребърно В на рамото му.

— Пусни ме — казвам.

Но той ме прегръща силно.

— Пусни ме — казвам по-високо.

— Не — отвръща той.

Опитвам се да го избутам от себе си, но ръцете ми са толкова слаби, толкова съм уморена и всичко свърши. Край.

А той все така ме прегръща.

И аз започвам пак да плача, той ме гушва още по-силно, аз заплаквам още по-високо и след това някак ръцете ми вече не са толкова слаби и аз ги обвивам около него и заплаквам още по-страшно, плача, защото го чувствам до себе си, плача, защото вдъхвам уханието му, плача, защото чувам Шума му, защото съм в прегръдката му, защото усещам тревогата му, заради мъките му, заради добротата и мекотата му…

Плача, защото досега не бях разбрала колко много ми е липсвал.

Но той каза на Кмета…

Той му каза…

И аз просто трябва да се насиля и го избутвам от себе си, макар че сърцето ми се къса.

— Ти му каза — изкашлям.

— Прости ми — отвръща той, а очите му са разширени и изпълнени с ужас. — Той те мъчеше и аз не можах, просто не можах…

И аз го поглеждам и виждам самата себе си в Шума му, виждам как потъвам във водата, а той блъска от другата страна на огледалото и, о, още по-лошо, виждам какво е почувствал, виждам безпомощната му ярост, виждам, че е безсилен да ме спаси…

А лицето му сега е толкова уплашено.

— Виола, моля те — замолва ми се той, умолява ме. — Моля те.

— Той ще ги избие — отвръщам. — Всичките. Уилф е с тях, Тод. Уилф.

Ужасът му се удвоява.

— Уилф?

— И Джейн — казвам. — И още много други, Тод, много. Ще настъпи касапница и тя ще бъде краят. Краят на всичко.

Шумът му почернява и опустява, той целият някак се отпуска, ляга в локвата, образувала се под нас.

— Не — казва. — О, не.

Не искам да изричам следващите думи, но гласът ми ги казва, преди да успея да се спра.

— Ти направи точно онова, което той искаше от теб. Той прекрасно знаеше как да те принуди да го сториш.

Тод вдига очи към мен.

— Имах ли избор?

— Трябваше да го оставиш да ме убие!

А той само ме гледа и аз виждам как Шумът му се мъчи да ме намери, мъчи се да напипа истинската Виола дълбоко в целия хаос и болка, виждам го как търси…

И за минута аз просто не желая да му позволя, не желая да му се покажа.

— Трябваше да го оставиш да ме убие — повтарям тихо.

Но той не би могъл да го стори, сещате ли се?

Не би могъл да го стори и да продължи да бъде себе си.

Не би могъл да остави Кмета да ме убие и след това да продължи да бъде Тод Хюит.

Момчето, което не може да убива.

Мъжът, който не може да убива.

Ние самите сме решенията, които вземаме.

— Трябва да ги предупредим — казвам, чувствам срам и не мога да погледна Тод в очите. — Ако можем.

Сграбчвам ръба на съда с водата и се изтеглям нагоре. Болката пронизва глезените ми. Извиквам и пак падам.

И той ме хваща, за пореден път ме подхваща в прегръдката си.

— Краката ми… — казвам. Двамата ги оглеждаме, лошо са подути, целите синьо-черни.

— Трябва да те заведем при лечителка — той обвива ръка около кръста ми, за да ме подкрепи.

— Не — спирам го. — Трябва да предупредим Възражението. Това е най-важното.

— Виола…

— Техните животи са по-важни от моя…

— Тя се опита да те убие, Виола. Опита се да те взриви.

Дишам тежко, мъча се да не чувствам болката в глезените.

— Нищо не й дължиш — казва Тод.

А аз чувствам ръцете му до тялото си и усещам, че някак си вече няма нищо невъзможно. Чувствам допира на Тод, а в стомаха ми гневът се надига, но не гняв срещу момчето, което ме прегръща, изръмжавам, подпирам се на рамото му и заставам права.

— Дължа й — казвам. — А на себе си дължа това да зърна израза на лицето й, когато ВИДИ, че съм жива.

Опитвам се да направя малка крачка, но дори и това е твърде много. Изплаквам високо.

— Имам кон — казва Тод. — Ще пояздиш.

— Той няма просто така да ни пусне да излезем оттук — отвръщам. — Нали каза, че охраната трябва да ни придружи обратно до катедралата.

— Да — изсумтява той. — Ще видим тая работа.

После ме прегръща през раменете с едната си ръка навежда се и пъхва другата под коленете ми.

А после се изправя и ме вдига на ръце.

Болката в отпуснатите глезени ме кара да извикам отново, но сега той ме държи, носи ме на ръце, както ме носеше, когато влязохме в Хейвън.

Носи ме на ръце.

Той също си спомня. Виждам го в Шума му.

Обвивам ръка около врата му. Той се опитва да ми се усмихне.

Усмивката му е крива, както винаги.

— Продължаваме да се спасяваме един друг — казва. — Кога ли ще сме квит?

— Надявам се никога да не сме квит — отвръщам.

Той се смръщва и аз на мига виждам облаците, които нахлуват в Шума му.

Прости ми — казва.

Хващам със свободната си ръка ризата на гърдите му и го дръпвам съвсем до себе си.

— И ти ми прости.

— Значи си прощаваме? — кривата усмивка се връща на лицето му. — Пак?

А аз го гледам право в очите, гледам навътре, толкова дълбоко в него, колкото мога да достигна, защото искам той да чуе, искам да разбере всичко, което чувствам и изричам, да разбере последния смисъл.

— Винаги — отвръщам. — Ще си прощаваме всеки път.

Отнася ме до един стол до стената, слага ме на него, отива до вратата и започва да блъска.

— Пуснете ни! — вика.

— Всичко това означава нещо, Тод — обаждам се, като се мъча да дишам, колкото е възможно по-плитко, защото иначе всичко ме боли. — Нещо, от което трябва да си извлечем поука.

— От кое да извлечем поука? — блъска ли, блъска, а след малко казва «ох», защото ръцете му и без това са целите в синини.

— Кметът знае, че аз съм твоята слабост — отвръщам. — Всичко, което трябва да стори, е да ме заплаши и ти ще направиш всичко, което той поиска.

— Да — отвръща Тод през рамо. — Това го знам вече.

— Той ще продължава да те манипулира така.

Тод се извърта към мене със стиснати юмруци.

— Той и с поглед няма да те докосне повече. Никога.

— Не — поклащам глава и примижавам от болка. — Така няма да стане. Той трябва да бъде спрян.

— Е, това значи ли, че ние трябва да го спрем?

— Все някой трябва да го стори — извивам гърба си на една страна, за да намаля болката. — Той не бива да побеждава.

Тод започва да рита вратата.

— Ами нека твойта госпожа лечителка да го спре. Ще се доберем някак си до нея, ще я предупредим, ако можем, а после — дим да ни няма оттука.

— Къде ще отидем?

— Не знам — той се върти и се оглежда за нещо, с което да разбие вратата. — В някое от изоставените селища. Ще се скрием, докато корабите ти пристигнат.

— Той ще победи госпожа Койл и после ще посрещне сам корабите — прехапвам устни, докато обръщам глава да следя движенията на Тод. — Когато машините кацнат, будните хора на тях ще бъдат съвсем малко, Тод, останалите още ще са в хибернация, ще спят. Кметът лесно ще надвие будните и може да остави всички заспали в сън толкова дълго, колкото си иска, и да ги събуди, когато реши. Може дори и никога да не ги буди, ако не иска.

Тод се заковава на място.

— Сериозно ли говориш?

Кимвам.

— Когато той ликвидира Възражението, никой вече няма да може да го спре.

Тод стиска и отпуска юмруци.

— Ние трябва да го спрем.

— Първо да намерим Възражението — казвам и пак се опитвам да стана. — Ще ги предупредим…

— И ще им кажем точно какво представлява тяхната водачка.

Въздъхвам.

— Май ще се наложи да спрем и двамата, а?

— Е, това е проста работа — казва Тод. — Ще разкажем на Възражението истината за ръководителката им, те ще я разкарат и някой друг ще ги поведе — поглежда ме. — Може ти да ги поведеш.

— Може ти да ги поведеш — парирам. Цяла минута се мъча да дишам нормално, но ми става все по-трудно. — Както и да е, първо трябва да се махнем оттук.

И тогава вратата внезапно се отваря.

На прага застава войник с пушка.

— Имам заповед да отведа двама ви в катедралата — казва.

А на мен ми се струва, че познавам този войник отнякъде.

— Айвън — казва Тод.

— Господин лейтенант — кимва Айвън. — Имам заповед.

— Ти си от Фарбранч — обаждам се, но той не откъсва очи от Тод, не мига, чувам нещо в Шума му, нещо…

— Господин лейтенант — повтаря многозначително, сякаш намеква нещо.

— Знаеш реда — повтаря и Тод, съсредоточавайки вниманието си върху Айвън. Чувам, че от Шума на единия летят неща към Шума на другия и обратно, бързи, мътни неща, — редник Фароу.

— Тъй вярно, сър — казва Айвън и се изпъва мирно. — Подчинявам се на моя офицер.

Тод ме поглежда. Чувам го как мисли.

— Какво става? — питам.

Виждам как образът на Лий се надига в Шума на Тод. Той се обръща към Айвън.

— Има ли друг затворник тук? Едно момче? С рошава руса коса?

— Тъй вярно, сър, има — отвръща Айвън.

— Ако аз ти заповядам да ми го доведеш, ще го сториш ли?

— Вие сте висш офицер, лейтенант — Айвън се взира напрегнато в Тод. — Ще изпълня всяка заповед, която издадете.

— Тод? — обаждам се аз, но вече започвам да проумявам.

— Мъчех се да ви кажа това от известно време, лейтенант — казва Айвън нетърпеливо.

— Има ли в Кантората офицер с по-висок чин от мене? — пита Тод.

— Не сър, само аз останах и момчетата от охраната. Всички други отидоха да се бият.

— От колко души е охраната?

— Общо сме шестнайсет, сър.

Тод облизва устни, мисли.

— За тях също ли съм висш офицер, редник?

Айвън за първи път отмества очи от Тод, хвърля поглед зад гърба му, после казва ниско:

— Всички сме малко притеснени от действията на настоящото ръководство, сър. Мога да убедя другите да ви се подчиняват.

Тод изпъва рамене, дръпва куртката на униформата и я оправя. Чак сега забелязвам колко висок е всъщност, колко по-висок е от последния път, когато го видях, забелязвам как лицето му вече не е момчешко, линията на челюстта му е сурова, гласът му е нисък и плътен.

Поглеждам го и виждам мъж.

Той се прокашля и застава мирно пред Айвън.

— Заповядвам ти да доведеш тук затворника на име Лий, редник.

— Макар че вече съм получил заповед да ви отведа право при Президента, сър — отвръща с официален тон Айвън, — чувствам, че не мога да не се подчиня на пряката ви заповед.

Отстъпва отвън до вратата и зачаква. Тод идва до стола, на който седя и коленичи до мен.

— Какво си намислил? — питам и се мъча да чета Шума му, но той се върти в такава вихрушка, че нищо не мога да видя.

— Ти каза, че аз и ти трябва да го спрем, защото никой друг няма да го стори — отвръща той, а кривата му усмивка се дръпва по-широка от обикновено. — Е, може и да има начин да успеем.