Патрик Нес
Въпросът и Възражението (36)

35
Разпитът на Виола

Тод

— Пуснете Я!

Юмруците ми блъскат стъклото, но колкото и силно да удрям, то не се чупи.

— Пуснете Я!

Гласът ми прекъсва от напрежение, но аз крещя, докато просто не мога да крещя повече.

— Ако Само С Пръст Я Пипнете, Ще Ви Избия!

Виола е вързана с каишите за рамката насред Арената на Въпроса, ръцете й са вдигнати високо и назад над главата, кожата около металната гривна е пламтящо червена, главата й е между двете парчета метал, които жужат и не й позволяват да чува Шум.

Съдът с водата е пред нея, отстрани — масата с острите инструменти.

Господин Хамър стои до нея със скръстени ръце, чака, в по-далечния ъгъл е застанал Дейви с притеснено изражение.

И Кметът е на Арената и бавно обикалят в кръг около увисналото й тяло.

После си спомням страшното БУМ и как кметът Леджър изчезна сред буря от пламъци и дим.

Събуждам се тук, в стаичката за наблюдение, главата ме боли, целият съм покрит с мръсотия, парчета мазилка и засъхнала кръв.

И скачам на крака.

И ето я и нея.

Зад стъклото.

Разпитват я.

Натискам бутона на уредбата.

— Пуснете Я!

Никой не реагира, сякаш изобщо не ме чуват.

— Правя това с огромна неохота, Виола — казва Кметът, все така обикаляйки в бавни кръгове. Аз чувам думите му кристално ясно. — Мислех, че с теб сме приятели. Мислех, че се разбираме — спира пред очите й. — Но ти взриви дома ми.

— Не знаех, че в раницата има бомба — отвръща тя и по лицето й виждам колко я боли. Цялата е в засъхнала кръв, издрана и ожулена след експлозията.

Но краката й са най-зле. Събули са я, глезените й са подути, невъзможно изкривени и почернели, и аз отлично знам, че Кметът не й дал нищо, което да заглуши болките.

Виждам го по лицето й.

Виждам колко я боли, колко силно я боли.

Опитвам да вдигна пейката и разбия стъклото, но тя е завинтена в бетона на пода.

— Вярвам ти, Виола — казва Кметът и подновява обиколката си. Господин Хамър не мърда, само се подхилва, наблюдава цялата сцена, от време на време хвърля погледи към огледалото, защото знае, че аз съм там, и тогава усмивката му става още по-широка. — Вярвам, че и ти си омерзена от предателството на госпожа Койл. Макар че не би трябвало да си изненадана.

Виола не отвръща нищо, само навежда глава.

— Не я наранявай — шепна аз. — Моля те, моля те, моля те.

— Ако това ще те успокои — продължава Кметът, — все още не съм решил дали да приема взрива твърде лично. Госпожа Койл е съзряла шанс да вкара бомба право в сърцето на моята катедрала, да я разруши, вероятно да унищожи и мен.

Поглежда към мен през огледалото. Отново започвам да удрям с юмруци. Няма как да не чуват ударите, но Кметът не ми обръща никакво внимание.

Единствен Дейви обръща очи към мен, никога не съм виждал по-сериозно изражение на лицето му.

Дори оттук мога да чуя смъртната тревога в Шума му.

— Ти си й предоставила възможност, която тя просто е нямало как да пропусне — приказва Кметът. — Твоята удивителна привързаност и вярност към Тод е могла да ти даде достъп до място, където никой друг терорист никога не би могъл да проникне. Вероятно не е имала желание да те убива, но ето ти на, изскочила е възможност да ме срази с един удар, тя е претеглила плюсовете и минусите и е установила, че спокойно може да те жертва за целта.

И аз гледам лицето на Виола.

То се е издължило, тъжно, толкова тъжно, победено.

И тогава отново усещам мълчанието й, пронизва ме копнежът, пронизва ме загубата, които почувствах в блатото, когато за първи път срещнах Виола преди много, много дни. Усещам го толкова силно, че очите ми се наливат със сълзи, стомахът ми се свива на топка и гърлото ми се стяга.

— Виола — казвам тихичко. — Моля те, Виола.

Но тя не вдига очи.

— И ако за нея ти си просто инструмент, Виола — Кметът се привежда напред и лицето му е на сантиметър от нейното, — може би поведението й ти е помогнало да осъзнаеш кой всъщност е истинският ти враг — прави пауза. — И кои са ти истинските приятели.

Виола промълвява нещо тихичко.

— Какво казваш? — пита Кметът.

Тя прочиства гърлото си и повтаря:

— Дойдох само да отведа Тод.

— Знам — Кметът пак се изправя в пълен ръст и закрачва.

— Аз също много обикнах Тод. Гледам на него като на мой втори син — поглежда към Дейви, който цял почервенява.

— Лоялен, трудолюбив, той наистина прави много за бъдещето на този град.

Отново заблъсквам с юмруци.

— МЛЪКНИ! — крещя. — МЛЪКНИ!

— Щом дори и Тод е с нас, Виола — продължава Кметът, — а твоята госпожа се е обърнала срещу теб, смятам, че пътят пред теб трябва да е ясен.

Но тя клати глава.

— Няма да ти кажа — казва. — Няма да ти кажа нищо.

— Но тя те предаде — Кметът отново застава преди очите й. — Опита се да те убие.

При тези думи Виола вдига глава.

Поглежда го право в очите.

И казва:

— Не, тя се опита да убие теб.

О, доброто, смело момиче.

Шумът ми прелива от гордост.

Такова е моето момиче!

Кметът дава знак на господин Хамър.

Той хваща рамката и потапя Виола във водата.

— НЕ! — пищя и блъскам: — НЕ, ПРОКЛЕТИ ДА СТЕ! — Отивам до вратата на стаичката за наблюдение и започвам да я ритам с всички сили. — ВИОЛА!, ВИОЛА!

Чувам ахване и пак се залепям за огледалото…

Извадили са я от водата, тя се дави и плюе.

— Нямаме време — казва Кметът и бръсва някакво петънце от сюртука си, — така че давай да минаваме по същество.

Докато той говори, аз блъскам по огледалото и крещя. Кметът се обръща и поглежда към мен. Не ме вижда, но очите му са вперени право в моите.

— ВИОЛА! — крещя и удрям стъклото.

Кметът леко се намръщва…

— ВИОЛА!

И ме удря с Шума си.

Много по-силно от когато и да било.

Сякаш милион човека изревават право в сърцевината на мозъка ми, толкова надълбоко в мен са, че аз не мога да ги достигна и да се предпазя и те реват Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и аз усещам как кръвта ми завира, очите ми ще изскочат от орбитите, не мога да остана прав, олюлявам се и сядам на пейката, Шумният удар звънти и звънти, и звънти, сякаш никога няма да спре…

Когато отново мога да отворя очи, виждам как Кметът задържа Дейви за рамото и не му позволява да напусне Арената на Въпроса, а погледът на Дейви е обърнат все към огледалото.

И в Шума си той е притеснен и разтревожен.

Разтревожен за мен.

— Кажи ми кога ще атакува Възражението — пита Кметът Виола, гласът му е много по-студен, по-твърд. — Както и откъде ще дойдат.

Тя поклаща глава, от косата й се разхвърчават капчици.

— Няма да ти кажа.

— Ще ми кажеш — отвръща Кметът. — Много, много се боя, че в края на краищата ще ми кажеш.

— Не — повтаря тя. — Никога.

И пак почва да клати глава.

Кметът пак поглежда към огледалото и очите му срещат моите, макар че не може да ме види наистина.

— За съжаление — казва, — нямаме време за твоите драматични откази.

Кимва на господин Хамър.

Той потапя Виола отново във водата.

— СПРИ! — крещя и блъскам? — СПРИ!

Той я държи във водата…

И я държи още…

Блъскам толкова силно, че ръцете ми се покриват със синини още отсега…

— Извади Я! Извади Я! Извади Я!

И тя започва да се мята във водата…

Все още е под водата…

— ВИОЛА!

Ръцете й дърпат каишите с всички сили…

Водата плиска навсякъде, защото тя се бори, как се бори…

О Господи, о Господи, о Господи, о Господи, Виола, Виола, Виола, Виола…

Не мога…

Не мога…

— НЕ!

Прости ми…

Моля те, прости ми…

— Тази Вечер!? — изкрещявам. — По Залез Ще Нападнат! През Просеката На Хълма Южно От Катедралата! Тази Вечер!

Натискам бутона на уредбата и крещя, крещя…

— Тази Вечер!

Докато тя се мята във водата…

Но по нищо не личи, че някой изобщо ме чува.

Той е изключил звука на уредбата…

Изключил е ш… звук…

Връщам се при огледалото и продължавам да блъскам…

Но никой не помръдва…

А тя е още под водата…

Няма значение колко силно юмруците ми удрят стъклото…

Защо не се чупи…

Защо не се чупи, м… му…

Кметът дава знак и господин Хамър вдига рамката. Виола започва да гълта въздух на грамадни, накъсани глътки, косата й (по-дълга, отколкото си я спомням) е полепнала по лицето й, оплетена около ушите й, водата се стича от нея.

— Ти контролираш нещата тук, Виола — казва Кметът. — Просто ми кажи кога ще бъде атаката на Възражението и всичко това ще престане.

— Тази Вечер! — крещя аз толкова високо, че гласът ми се напуква като засъхнала кал. — От Юг!

Но тя клати отрицателно глава.

И никой не ме чува.

— Но тя те предаде, Виола — Кметът кара гласа си да прелива от престорена изненада. — Защо я защитаваш? Защо…

Млъква, сякаш осъзнава нещо.

— Във Възражението има хора, които обичаш.

Виола спира да клати глава. Не вдига очи, но спира да клати глава.

Кметът се навежда към нея.

— Ето още една причина да ми кажеш каквото искам да знам. Още една причина да ми съобщиш къде да намеря госпожа лечителката — посяга и нежно отмества полепналите кичури мокра коса от лицето на Виола. — Ако ми помогнеш, аз ти обещавам, че никой от обичните ти няма да пострада. Искам само госпожа Койл. Другите лечителки ще полежат в затвора, а всички останали, които без съмнение са станали жертва на отровния им патос, ще бъдат освободен след разговор.

Дава знак на господин Хамър да му подаде кърпа, после изтрива лицето на Виола. Тя не го поглежда.

— Ако ми кажеш каквото искам да знам, ще спасиш човешки животи — казва и продължава нежно да попива водата от нея. — Имаш думата ми.

Тя най-после вдига глава.

— Думата ти — казва и гледа над рамото му право в господин Хамър.

А на лицето й се изписва такъв гняв, че дори Кметът се изненадва.

— А, да — казва и се изправя. Връща кърпата на господин Хамър. — Трябва да гледаш на подарения живот на капитан Хамър като например за моята безкрайна милост, Виола. Аз го пощадих — започва отново да крачи и гледа точно в мен. — Точно както ще пощадя приятелите ти и всички, които обичаш.

— Тази вечер — казвам, но гласът ми е твърде дрезгав.

Нима не ме чува?

— А и да ти кажа — продължава Кметът, — ако ти наистина не знаеш откъде ще дойде атаката, можем да попитаме твоя добър приятел Лий, той сигурно знае.

Тя рязко вдига глава, диша тежко, очите й се разширяват.

Не знам дали е възможно Лий да е оживял след взрива…

— Той не знае нищо — бързо избърборва Виола. — Не знае нито кога, нито откъде.

— Дори и ако ти вярвах — отвръща Кметът, — ще се наложи да го разпитваме много дълго и тежко, докато най-после се уверим със сигурност.

— Оставете го! — Виола се мъчи да следи движението на Кмета, обръща глава.

Кметът спира пред огледалото, с гръб към Виола и с лице към мен.

— А може би пък трябва да попитаме Тод.

Блъскам стъклото точно пред лицето му. Той дори не трепва.

И тогава Виола казва:

— Тод никога няма да ви каже. Никога.

И тогава Кметът просто ме поглежда в очите.

И се усмихва.

Стомахът ми се свива, сърцето ми се качва в гърлото, главата ми олеква и усещам как ще се свлека на земята.

О, Виола — Виола, моля те…

Прости ми.

Капитан Хамър — казва Кметът и Виола отново бива потопена под водата, но при движението на рамката изпищява кратко от страх.

— НЕ! — виквам и се притискам до стъклото.

Но Кметът дори не гледа към нея.

Той гледа към мен, сякаш ме вижда като на длан, ако ще да съм скрит зад тухлена стена.

— СПРИ! — крещя, защото тя отново започва да се мята… И се мята…

И се мята…

ВИОЛА!

И аз блъскам, докато усещам, че ръцете ми се счупят… И господин Хамър се усмихва и я държи под водата…

ВИОЛА!

И от китките й потича кръв, толкова силно се дърпа…

— Ще Те Убия!

Крещя в лицето на Кмета…

Крещя с всичкия си Шум…

— Ще Те Убия!…

И тя е още под водата…

ВИОЛА! ВИОЛА!

И Дейви…

От всички хора на света…

Дейви прекратява мъчението.

— Пусни я! — внезапно изкрещява той и изскача от ъгъла, в който се е свил. — Господи, Боже, ще я убиеш!

Сграбчва рамката и вади Виола от водата, Кметът дава на господин Хамър знак да не му пречи, Дейви изправя Виола, тя се дере и хърка, докато поема въздух и повръща водата.

Цяла минута никой не казва нищо, а Кметът гледа сина си така, сякаш вижда някакъв странен вид непозната риба.

— Как може да ни помогне, ако я убием? — казва Дейви с несигурен глас, навел очи към земята. — Няма да ни бъде от полза.

Кметът мълчи. Дейви се дърпа от рамката и се връща в ъгъла до вратата.

Виола кашля страшно, няма сили, виси на каишите, аз съм се притиснал в стъклото, сякаш се мъча да пропълзя през него, да я стигна, да ида при нея.

— Ами хубаво — казва Кметът и сключва ръце зад гърба си, без да сваля поглед от Дейви. — Мисля, че и без това вече научихме всичко, което ни беше необходимо.

Отива до бутона на стената и го натиска.

— Би ли повторил високо и ясно за всички ни онова, което каза преди малко, Тод?

При звука на името ми Виола подскача.

Кметът отива до рамката и премества двете метални пръчки отстрани до бузите й и тя започва нервно да се оглежда, защото вече чува Шума ми.

— Тод? — повиква ме. — Тук ли си?

— Тук съм — изкрещявам и гласът ми прогърмява над Арената така, че всички отлично го чуват.

— Моля те, повтори ни онова, което ни съобщи преди няколко минути, Тод — Кметът отново гледа право в мен. — Какво беше, нещо ще се случи тази вечер по залез-слънце?

Виола обръща очи натам, накъдето гледа и Кметът, на лицето й е изписана изненада, изненада и шок.

— Не — прошепва, но аз го чувам като вик.

— Виола заслужава да чуе онова, което ни съобщаваш, Тод — казва Кметът.

Той знае. През цялото време е чувал Шума ми, разбира се, че го е чувал, дори и ако не е чувал виковете ми, дори и ако тя не е чувала виковете ми.

— Виола? — казвам умолително.

Тя поглежда в огледалото, търси ме.

— Не им казвай! — промълвява. — Моля те, Тод, недей…

— Още един път питам, Тод — обажда се Кметът и слага ръка върху рамката, — ако не кажеш, я пращам обратно във водата.

— Тод, не! — вика Виола.

— Копеле мръсно! — Изкрещявам. — Ще те убия. Ще Те Убия!

— Няма да ме убиеш — отвръща той тихо. — И двамата много добре го знаем.

— Тод, моля те, недей…

— Казвай, Тод. Къде и кога?

И започва да навежда рамката към водата.

Виола се мъчи да се държи храбро, но цялото й тяло се загърчва и извива, мъчейки се да стои възможно най-далеч от водата.

— Не! — изпищява тя. — НЕ!

Моля те, моля те, моля те…

— НЕ!

Виола…

— Тази вечер по залез-слънце — казвам, а гласът ми, усилен от уредбата, надделява над виковете й, над Шума на Дейви, над моя собствен Шум, просто моят глас, който изпълва света. — През просеката на хълма южно от катедралата.

— НЕ! — изпищява Виола…

И аз виждам израза на лицето й…

Аз предизвиках мъките й…

И сърцето ми се разкъсва на две.

Кметът вдига рамката и вади Виола от водата.

— Не — прошепва тя.

И тогава за първи път от началото на този ужас заплаква истински.

— Благодаря ти, Тод — казва Кметът. После се обръща към господин Хамър. — Разбрахте кога и откъде ще дойде нападението, капитане. Дайте заповеди на капитан Морган, капитан Тейт и капитан О'Хеър.

Господин Хамър застава мирно.

— Тъй вярно, сър — казва, а гласът му звучи така, сякаш току-що е спечелил най-голямата награда на света. — Ще събера хората, сър. Терористите няма да разберат откъде им е дошло.

— Вземи сина ми — продължава Кметът и кимва към Дейви. — Прати го да види толкова кръв, колкото може да смели.

Дейви изглежда нервен, но едновременно е горд и развълнуван и не забелязва колко страшно се изкривява усмивката на господин Хамър при последните думи.

— Тръгвайте — казва Кметът. — Избийте ги.

— Тъй вярно, сър — отвръща господин Хамър, а Виола изхлипва.

Дейви козирува на баща си, мъчи се да направи така, че Шумът му да звучи храбро. После хвърля към огледалото поглед към мен, поглед, изпълнен със съчувствие, Шумът му прелива от страх, от вълнение, от още страх.

После излиза след господин Хамър.

И оставаме тримата — Кметът, Виола и аз.

Мога само да я гледам как виси на рамката, главата й е отпусната на гърдите, плаче, все така вързана и подгизнала, от нея лъха такава тъга, че я усещам с кожата си.

— Погрижи се за приятелката си — казва ми Кметът от другата страна на стъклото, лицето му е на сантиметри от моето. — Връщам се в моя изпепелен дом, за да се приготвя за изгрева на новия ден.

Дори не мига, сякаш нищо не се е случило.

Той не е човек.

— Премного човек съм, Тод — казва. — Охраната ще ескортира теб и Виола до катедралата — повдига вежди. — Имаме много да си приказваме за бъдещето и на двама ви.