Патрик Нес
Въпросът и Възражението (35)

34
Последна възможност

Виола

— Остави ни — казва Тод на мъжа, който ме пусна, но докато го казва, не сваля очи от мен.

— Казах ти, че е сладуранка — вика мъжът, поглежда ме противно и излиза през някаква странична врата.

Тод не помръдва, взира се в мен.

— Това си ти — казва.

Но не прави и крачка към мен.

— Тод — казвам и аз прекрачвам към него.

А той отстъпва крачка назад.

Спирам.

— Кой е този? — пита Тод и гледа Лий зад гърба ми, който се старае с всички сили да се преструва на истински войник от хората на Кмета.

— Това е Лий — казвам. — Един приятел. Дойде с мен, за да…

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те отведа — казвам. — Дойдох да те спася.

Виждам го как преглъща. Виждам как адамовата ябълка на гърлото му се премества.

— Виола — казва най-после. Името ми изпълва Шума му изцяло. Виола, Виола, Виола.

Хваща главата си с ръце, заравя пръсти в косата си, която е по-дълга и по-рошава от последния път, когато го видях.

Станал е и по-висок.

— Виола — казва отново.

— Аз съм — отвръщам и правя втора крачка към него. Той не отстъпва, а аз продължавам към него, прекосявам залата, не тичам, просто се приближавам към него все повече и повече.

Но когато стигам съвсем до него, той пак отстъпва.

— Тод? — казвам.

— Какво правиш тук?

— Дойдох за теб — стомахът ми се свива. — Обещах ти, че ще се върна и се върнах за теб.

— Ти каза, че няма да тръгваш без мен — казва той и в Шума му виждам силно раздразнение от жалния тон, с който ми говори. Прочиства гърлото си. — Ти ме изостави тук.

— Отведоха ме насила — казвам. — Нямах избор.

Шумът му става много силен и макар да чувствам щастието в него…

О, Господи Боже, Тод, в Шума му има и ярост.

— Какво сторих? — казвам. — Трябва да вървим. Възражението ще…

— Значи ти сега си от Възражението, така ли? — срязва ме той, горчивината му расте. — Част от тези убийци.

— А ти вече си войник, така ли? — отвръщам внезапно, сама се изненадвам от гласа си и соча буквата В на ръкава му. — Не ми говори за това кой бил убиец, Тод.

— Възражението изби диваците — казва той с нисък гневен глас.

И виждам телата на диваците в Шума му.

Натрупани на камари, едно върху друго, захвърлени като смет.

И В-то на Възражението, изписано на зида зад тях.

И Тод, заобиколен от телата, нагазил сред телата.

— По-добре да бяха убили и мен заедно с тях.

Затваря очи.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Виола? — казва Лий зад гърба ми. Обръщам се. Той е прекосил залата до средата.

— Чакай отвън — казвам остро.

— Виола…

— Вън.

Видът му е така загрижен, толкова готов е да се бие за мен, че сърцето ми се свива. По пътя насам той излъчваше толкова силно в Шума си, че аз съм негова затворничка, че другите войници, край които минавахме, сметнаха, че се кани да ме изнасили, но засега се мъчи да го прикрие и му подсвиркваха, за да му пожелаят късмет с мен. После се скрихме в катедралата, видяхме как Дейви Прентис си тръгна, в Шума му се мяркаха неща, които не мога да повторя, мислеше си как на него и Тод им се полага празненство.

Затова се престорихме, че аз съм празненството.

И планът взе, че проработи.

Честно да ви кажа, малко се разстроих като видях колко лесно стана всичко.

Лий пристъпва от крак на крак.

— Викни ме, ако ти потрябвам.

— Ще те викна — отвръщам, а той се колебае още секунда, после излиза през предната порта, но я оставя отворена, за да ни наблюдава.

Очите на Тод са все така затворени и той повтаря Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз някакви ужасни думи, които звучат така страшно, че няма да се учудя, ако Кметът също ги произнася от време на време.

— Ние не сме избили диваците — казвам.

— Ние? — ахва той с широко отворени очи.

— Не знам кой е бил, но не сме били ние.

— Вие хвърлихте бомба сред тях в деня, в който взривихте радиокулата — изплюва той думите срещу мен. — После сте се върнали в деня на нападението над затворите, за да довършите работата.

— Бомба ли? — казвам. — Каква бомба…

Но после си спомням…

Първата експлозия, която накара войниците, охраняващи кулата, да се отдалечат.

Не.

Не би могла да го стори.

Не, дори и тя не би могла да стори нещо подобно. Точно за какви хора ни смяташ, каза тя тогава…

Но така и не ми отговори на конкретния въпрос.

Не, не, не може да е вярно, освен това…

— Кой ти наприказва тези лъжи? — питам — Дейви Прентис може би?

Тод примигва.

— Какво?

— Как така какво? — гласът ми става твърд. — Твоят нов най-добър приятел. Той е мъжът, който ме простреля, Тод, а ти яздиш с него всеки ден на работа и се смеете.

Ръцете му се свиват в юмруци.

— Шпионирала ли си ме? — казва. — Три месеца ни вест, ни кост от тебе, три месеца не съм те виждал, три месеца не съм чул нищичко за теб, а ти през това време ме шпионираш? Това ли правиш в свободното си време, когато не взривяваш хора?

— Ами да! — кресвам, гласът ми се повишава, за да го надвикам. — Три месеца те защитавам от онези, които най-много от всичко на света искат да те нарекат враг, Тод. Три месеца се чудя защо ли, мътните те взели, толкова се натягаш пред Кмета и му работиш като луд и как така Кметът разбра, че сме тръгнали към океана веднага след нашия разговор! — той примигва, но аз продължавам, протягам ръка напред и дръпвам ръкава. — Три месеца се чудя защо точно ти поставяш тези гривни на невинни жени!

Лицето му на секундата се изменя. Буквално проплаква, сякаш сам усеща болката от гривната. Покрива устата си с ръка да задуши плача, но Шумът му изведнъж се оттича в пълна чернота. Протяга ръка към мен, пръстите му остават точно над гривната ми, точно над възпалената кожа под марката, която никога не мога да махна, освен ако не ми отрежат ръката. Кожата е червена, металната лента с номер 1391 пулсира, нищо че ме лекуваха три лечителки.

— О, не — казва Тод. — О, не.

Страничната врата се отваря и мъжът, който ме пусна тук, влиза отново.

— Всичко наред ли е, лейтенант?

— Лейтенант ли? — ахвам аз.

— Всичко е наред — задавено отвръща Тод. — Всичко е наред.

Мъжът постоява още секунда, после пак се прибира.

— Лейтенант? — повтарям полугласно.

Тод се е свил одве, подпрял е длани на коленете си, взира се в пода.

— Не бях аз, нали? — казва тихо, тихо. — Не съм бил аз, който… — прави жест към гривната, без да вдига очи. — Не съм ти я сложил аз, без дори да те позная, нали?

— Не — отвръщам, чета всичко в Шума му, чета нещата, които той не може да изрече, чета ужаса, който клечи в него, с който той се бори и с всички сили се мъчи да не го гледа, да не мисли за него. — Сложиха ми я във Възражението.

Тод бързо вдига очи, Шумът му е пълен с въпросителни.

— Това беше единственият начин да вляза в града необезпокоявана и да те намеря — обяснявам. — Само така можех да мина край войниците, защото всички жени в града вече имат гривни и аз не можех да се отличавам.

Лицето ми се изкривява, когато проумява.

— О, Виола.

Издишам тежко.

— Тод — казвам. — Моля те, ела с мен.

Очите му са мокри, но сега аз вече го виждам, най-после го виждам, най-после го познавам, познавам лицето му, познавам Шума му, познавам ръцете му, които се отпускат поразени.

— Твърде късно е — казва, а гласът му е толкова тъжен, че и моите очи се напълват със сълзи. — Аз съм мъртъв вече, Виола. Мъртъв съм.

— Не си мъртъв — казвам и се приближавам още малко. — Просто са настъпили страшни времена.

Той навежда поглед, очите му не се фокусират върху нищо.

Не чувствам нищо, казва Шумът му. Не пускам нищо вътре.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Тод? — казвам и посягам към ръката му. — Тод, погледни ме.

Той ме поглежда и отчаянието в Шума му е толкова огромно, че ме изпълва чувството, че съм застанала на ръба на бездна, усещам, че ще пропадна, ще падна в него, ще падна в Тод, в чернота, толкова пуста и самотна, че никога повече няма да мога да се измъкна.

— Тод — казвам отново, а гласът ми пресеква. — На онази площадка под водопада, помниш ли какво ми каза ти тогава? Помниш ли какво ми каза, за да ме спасиш?

Той бавно поклаща глава.

— Сторих ужасни неща, Виола. Ужасни неща…

— Всички падаме, каза ми ти тогава — стискам здраво ръката му. — Всички падаме, но не това е най-важното. Важното е да се изправим, след като сме паднали.

Но той тръсва глава и се дърпа от мен.

— Не — отвръща глава. — Не, на теб ти е лесно, защото не беше тук. Лесно ти е, защото не видя…

— Тод, дойдох да те спася…

— Не. Не трябва да мисля за нищо…

— Не е твърде късно.

— Твърде късно е — казва и клати глава. — Твърде късно е.

И се дърпа още от мен.

Отдалечава се от мен.

Губя го…

И тогава ми идва една идея.

Една опасна, много опасна идея.

— Възражението ще атакува утре по залез — казвам.

Той примигва от изненада.

— Какво?

— Утре по залез — преглъщам и правя крачка напред, старая се гласът ми да не трепери. — Аз трябваше да бъда осведомена единствено за фалшивия план за нападението, но успях да узная истинските им намерения. Възражението ще дойде откъм хълма южно от тук, онзи с просеката, откъм хълма, който се намира право на юг от катедралата, Тод. Бойците на Възражението ще дойдат директно тук и съм сигурна, че ще търсят Кмета.

Тод хвърля нервен поглед към страничната врата, но аз говоря тихо.

— Те са само двеста души, Тод, но са сериозно въоръжени, имат пушки и бомби, и план за действие, и страхотна ръководителка, която няма да се спре пред нищо, докато не свали Кмета от власт.

— Виола…

— Те идват — повтарям и правя още една крачка към него. — А сега ти вече знаеш и откъде ще дойдат, и кога, и ако тази информация стигне до Кмета…

— Не трябваше да ми казваш — отвръща той и избягва очите ми.

— Крия нещата, но той някак си ги узнава. Не трябваше да ми казваш!

Правя трета крачка.

— Значи ще трябва да дойдеш с мен. Трябва да дойдеш или той ще победи и властта ще е негова завинаги, и той ще управлява планетата, и той ще посрещне новите заселници…

— С протегната ръка — казва изведнъж Тод с мек глас.

— Моля?

Но той само протяга ръка към празнотата, взира се някъде над рамото ми.

— Ще ги приветства, ще ги чака, застанал рамо до рамо със своя син.

— Е, не искаме това да се случва, нали така? — оглеждам се нервно към портата на катедралата. Лий надниква вътре, стараейки се да не изглежда много подозрително, защото в момента войници преминават отпред по площада. — Хайде, нямаме време за губене.

Той не помръдва, остава с протегната ръка.

— Аз също извърших лоши неща — казвам. — Иска ми се всичко да се беше развило другояче, но това е положението. Съществува само настоящият момент и ти трябва да дойдеш с мен, защото това е единствената ни възможност все пак да обърнем нещата към по-добро.

Той не отвръща, стои с протегната ръка, взира се в нея, затова аз правя последна крачка към него и хващам дланта му.

— Можем да спасим света — казвам и се мъча да се усмихна. — Двамата, аз и ти.

Той ме поглежда в очите, търси, търси, старае се да ме прочете, да се увери, че действително съм до него, че съм истинска; че думите ми се верни, търси и търси…

Но не ме открива.

О, Тод…

— Закъде сте се запътили? — обажда се глас от другия край на помещението.

Гласът на мъж, стиснал пистолет в ръката си.

Не е онзи, който ни пусна да влезем, някакъв съвсем друг мъж е, мъж, когото никога досега не съм виждала.

Освен един-единствен път, когато го зърнах в Шума на Тод.

— Как излезе? — пита Тод, а изненадата се лее от него.

— Нали нямаше да си тръгнеш без това? — отвръща мъжът. В свободната си ръка държи дневника на майката на Тод.

— Върни ми го — казва Тод.

Мъжът не му обръща никакво внимание и махва с дулото към Лий.

— Влез вътре — казва му — или ще се наложи да застрелям нашия скъп приятел Тод, което бих сторил с огромна радост.

Хвърлям поглед назад. Шумът на Лий е изпълнен с мисли за бягство, но после очите му виждат пистолета, насочен към Тод, виждат лицето ми и той прави крачка навътре, Шумът му ясно крещи, че никога няма да ме изостави, толкова силно и ясно, че за миг ме разсейва и аз преставам да следя дулото.

— Хвърли я — казва мъжът, има предвид пушката на Лий и Лий я запраща с тропот на пода.

— Лъжец — казва Тод на непознатия мъж. — Страхливец.

— Всичко за доброто на града, Тод — отвръща мъжът.

— Всички жалби — продължава Тод, гласът и Шумът му кипят от ярост, — всички ругатни и жалби за това как Кметът съсипвал всичко, а в края на краищата ти се оказа просто поредният шпионин.

— Отначало не — отвръща мъжът и тръгва към нас. — Отначало си бях точно това, което ти видя, когато дойде — бившият кмет на града, опозорен, но оставен жив да тегли последствията от това — мъжът подминава Тод и идва към мен, пъхнал дневника под мишница. — Дай ми раницата си.

— Моля? — ахвам.

— Дай ми я.

Той се завърта и дулото на пистолета сега сочи право към главата на Тод. Изхлузвам бавно раницата от раменете си и му я подавам. Той не я отваря, само опипва с ръка дъното, за да намери тайния джоб, тайният джоб, в който е скрит собственият ми пистолет.

Напипва го и се усмихва.

— Ето го — казва. — Толкова години минаха и Възражението така и не е променило похватите си.

— Ако само един косъм падне от главата й — обажда се Тод, — ще те убия.

— Аз също — добавя Лий.

Мъжът продължава да се усмихва.

— Май си имаш съперник, Тод.

— Кой си ти? — питам аз, раздразнението от това, че всички са готови да ме защитават, ми вдъхва смелост.

— Кон Леджър, кмет на Хейвън на твоите услуги, Виола — покланя ми се леко. — Защото ти трябва да си Виола, или се лъжа? — прави обиколка около Тод. — О, Президентът силно се интересуваше от сънния ти Шум, момчето ми. Много се вълнуваше от това за какво си мислиш, докато спиш. Колко много ти липсва твоята Виола, как си готов да сториш всичко, за да я намериш.

Виждам как лицето на Тод започва да поаленява.

— И изведнъж Президентът стана много благ към мен, молеше ме да ти пускам определена информация, за да провери дали може да те накара да сториш онова, което предвиждаха плановете му — кметът Леджър изглежда нелепо с всички неща, които крепи в ръце: пистолета в едната, раницата в другата, дневника — под мишница, като при това се мъчи да изглежда заплашително. — Трябва да ти кажа, че си струваше — намига ми. — Особено сега, когато вече знам откъде ще дойде атаката на Възражението.

Шумът на Лий скача и той прави яростно крачка напред.

Ударникът щраква в ръката на кмета Леджър. Лий спира на място.

— Харесва ли ти? — пита кметът Леджър, има предвид оръжието си. — Президентът ми го даде в деня, в който ми даде и собствен ключ от килията.

Той се усмихва отново на начина, по който всички сме го зяпнали.

— О, я стига! — казва. — Ако Президентът победи Възражението, всичко това ще приключи. Взривовете, разпоредбите, вечерният час — усмивката му леко избледнява. — За да промениш нещо наистина, трябва да се научиш да подработваш системата отвътре. Когато стана негов заместник, ще се трудя неуморно положението тук да стане по-приемливо за всички ни — кимва към мен. — В това число и за жените.

— По-добре ме застреляй веднага — казва Тод, а Шумът му свисти и облизва всички ни като огнени езици, — защото в момента, в който оставиш този пистолет, животът ти вече е в опасност.

Кметът Леджър въздъхва.

— Нямам намерение никого да застрелвам, Тод, освен ако…

Страничната врата рязко се отваря, в главното помещение влиза мъжът, който ни пусна да влезем, на лицето му се изписва изненада.

— Ти какво правиш…

Кметът Леджър обръща пистолета към него и стреля три пъти. Мъжът пада до прага на вратата, само краката му остават да стърчат към нас.

Ние сме замръзнали, напълно шокирани, ехото от изстрелите още кънти, отразено от мраморния под.

В Шума на Кмета Леджър се появява ясна картина, при която той самият е с насинено око и сцепена устна, а застреляният преди миг мъж го бие с юмруци.

Бившият кмет вдига очи и вижда ужаса ни.

— Какво?

— На Кмета Прентис това няма да му хареса — казва Тод. — Той познава господин Колинс още от стария Прентистаун.

— Сигурен съм, че задоволството му от това, че съм заловил Виола и съм узнал откъде ще дойде нападението на Възражението, ще тушира всички недоразумения помежду ни — кметът Леджър започва да се оглежда за място, където да остави някои от нещата, които държи. Накрая хвърля дневника към Тод, сякаш няма повече нужда от него. Тод се стряска, но успява да го улови:

— Майка ти не е била кой знае каква писателка, момчето ми — казва кметът Леджър, кляка и откопчава раницата със свободната си ръка. — Полуграмотна, бих казал.

— Ще си платиш за това. — Тод обръща глава към мен и осъзнавам, че аз съм изрекла последните думи.

Кметът Леджър рови в раницата.

— Храна! — казва и целият грейва. Измъква парче пъстра шишарка и го напъхва в устата си. Рови още, намира хляб, още плодове, нахапва всичко поред. — Колко време смяташе, че ще останеш в града, Виола? — пита с пълна уста.

Виждам как Тод полека започва да отстъпва назад.

— Чувам те много добре — казва кметът Леджър, махва с пистолета към него и продължава да бърка из раницата. Спира, ръката му е на дъното, вдига очи. — Какво е това?

Опипва още известно време и започва да вади от раницата нещо доста голямо. Отначало решавам, че е пистолетът, но после кметът Леджър тръсва раницата, тя пада на пода и нещото се изхлузва от нея.

Кметът Леджър се изправя в пълния си ръст.

Загледан с любопитство в бомбата Трейс, която стиска в дланта си.

Цяла секунда не мога да повярвам. Цяла секунда очите ми отказват да приемат онова, което виждат, съзнанието ми отказва да осъзнае, че аз вече много добре знам как изглеждат бомбите и не се заблуждавам. Цяла секунда смъртоносният предмет е в ръката на кмета Леджър, но не означава нищо за мен, не означава нищо.

Но после Лий до мен ахва и всичко си идва на мястото. Всичко придобива най-ужасяващия проклет смисъл, за който мога да се сетя.

— Не — казвам.

Тод се извърта.

— Какво? Какво е това?

Времето се забавя до максимум. Кметът Леджър завърта бомбата в ръката си и тя започва да тиктака, тик-така бързо, тиктакането очевидно е предназначено за онзи, който пръв бръкне в раницата, започне да рови и напипа бомбата, пулсът на китката му задейства брояча — бомба, която те убива, когато посегнеш да я оставиш.

— Това нали не е… — казва кметът Леджър и вдига очи.

Но Лий вече се протяга към лакътя ми…

Иска да ме сграбчи и да хукнем към изхода…

— Бягай! — виква…

Но аз скачам назад, не напред…

И блъсвам Тод встрани…

Претъркулвам се на пода там, където е паднал убитият мъж…

Кметът Леджър не се опитва да ни застреля…

Не прави нищо…

Просто стърчи и осъзнава…

И всички падаме през прага на вътрешната врата…

И залягаме зад убития…

И се свиваме един в друг…

Кметът Леджър опитва да хвърли бомбата далеч от себе си…

Пуска я…

И…

БУМ

… тя го разкъсва на хиляди парчета, отнася стената зад гърба му, топлината на взрива опърля дрехите и косите ни, затрупват ни парчетии, ние се мъчим да отпълзим под една маса, но нещо удря Тод силно отзад по главата, тежка греда пада върху моите глезени, усещам как ги счупва и двата и всичко, което мога да сторя, е да изкрещя от невъзможната болка и тя ме предаде и тя ме предаде, и тя ме предаде, и всъщност не ме е пратила на мисия по спасяването на Тод, мисията е била да убия Тод, а заедно с него, при повечко късмет, и Кмета…

Тя ме предаде…

Тя отново ме предаде…

И после пада мракът.

Малко по-късно чувам гласове, гласове през прахта и руините, гласове, които се носят из пронизаната ми от болка глава.

Един глас.

Неговият глас.

Застанал е над мен.

— Виж ти — казва Кметът Прентис. — Кой ни е дошъл на гости.