Патрик Нес
Въпросът и Възражението (34)

33
Бащи и синове

Тод

— Каза ли ти какво иска от нас? — пита Дейви.

— Кога мислиш, че съм си говорил с него в твое отсъствие?

— Де да знам, кретенче, живеете в една и съща сграда в края на краищата!

Яздим към Кантората на Въпроса, слънцето залязва, денят е на приключване. Двеста маркирани жени. Върви по-бързо, когато господин Хамър стои с пушката в ръце до нас. Другите два екипа, ръководени от господин Морган и господин О'Хеър също работят, вече се заговори, че сме ги маркирали почти всичките, макар че се оказа, че върху жените гривните не заздравяват толкова бързо, колкото върху овцете и върху диваците.

Вдигам очи към смрачаващото се небе и изведнъж осъзнавам нещо.

— А ти къде живееш?

— А, сети се най-после да попиташ! — Дейви плясва Смъртоносен/Жълъдче с юздите, което кара коня да се препъне две-три крачки и после да премине в тръс. — Почти пет месеца работим заедно, но ти чак сега загря!

— Сега загрявам и те питам.

Шумът на Дейви зажужава леко. Не му се иска да ми отговори, то се вижда.

— Не се налага да ми казваш, ако…

— Над конюшнята — казва. — Има една малка стаичка там. Дюшек на пода. Мирише на конска тор.

Продължаваме да яздим.

— Напред — процвилва Ангарад.

— Напред — отвръща й Смъртоносен.

Тод, мисли Ангарад.

— Ангарад — отвръщам й.

Дейви и аз не сме обелили и дума за книгата на мама от вечерта, когато той дойде да ми я върне. Нито дума не сме си казали по този въпрос, не я споменаваме въобще. Ако следа от него се мерне в Шума на някой от двама ни, и двамата я пренебрегваме, все едно я няма.

Но за други неща си говорим, говорим си повече отпреди.

Аз започвам да се чудя какъв ли мъж бих бил, ако Кметът беше мой баща. Чудя се какъв мъж бих бил, ако Кметът беше мой баща, но аз не бях синът, който той иска да има. Чудя се дали също щях да спя в стаичка над конюшнята.

— Старая се — тихо казва Дейви. — Но кой ли пък знае какво точно иска той, мътните да го вземат!

Аз също не знам какво иска Кметът, затова премълчавам.

Завързваме конете до портата на Кантората. Айвън отново опитва да срещне погледа ми, но аз влизам, без да му обръщам внимание.

— Тод — казва той, когато се разминаваме, явно наистина иска да говорим.

— За тебе той е господин Хюит, редник — изплюва Дейви срещу му.

Продължаваме напред. От портите по кратка пътека се стига точно до входа на Кантората. Тя също се охранява от войници, но ние ги подминаваме без обяснения, стъпваме по ледения бетонен под, все още непокрит, все още неотоплен, и влизаме в познатата наблюдателна стаичка.

— А, момчета, добре дошли — казва Кметът и откъсва очи от огледалото, за да ни погледне.

Зад огледалото на Арената на Въпроса се е изправил господин Хамър, препасал гумена престилка. Пред него на стол е завързан гол мъж, който пищи.

Кметът натиска бутон, изключва звуковата уредба и прекъсва поредния писък по средата.

— Доколкото разбирам, задачата по маркирането с идентификационни номера е изпълнена? — пита той ясно и високо.

— Доколкото ни е известно и на нас, изпълнена е — отвръщам.

— Кой е този? — пита Дейви, който не сваля очи от голия мъж зад стъклото.

— Синът на самовзривилата се терористка — отвръща Кметът. — Когато майка му избягала, не избягал с нея, пълен глупак. Проверяваме какво знае.

Дейви се смръщва.

— Но ако не е избягал с нея, то…

— Двамата свършихте за мен огромна и важна работа — прекъсва го Кметът и скръства ръце зад гърба си. — Много съм доволен.

Дейви се усмихва и розовият поток залива Шума му. — Но истинската опасност най-после надвисна над нас — продължава Кметът. — Една от терористките, заловени при нападението над затворите, най-накрая ни съобщи нещо полезно — поглежда пак през огледалото. Не виждаме какво прави господин Хамър, защото закрива мъжа с тялото си и е с гръб към нас, но краката на мъжа се гърчат и ритат от болка. — За съжаление тя почина скоропостижно, но преди това ни разказа, че, предвид честотата на последните взривове, тя очаква съвсем скоро масирано сериозно нападение от страна на Възражението над града, най-вероятно е терористите да нахлуят още утре.

Дейви смаяно обръща очи към мен. Аз гледам в една неутрална точка на сивата стена над рамото на Кмета.

— Те ще бъдат победени, разбира се — казва Кметът. — С лекота. Силите им са несравнимо по-малки от нашите и не вярвам боят да продължи повече от ден.

— Позволи ни да се сражаваме, тате — казва Дейви. — Знаеш, че сме готови.

Кметът се усмихва, усмихва се на истинския си син. Шумът на Дейви става толкова розов, че не мога да се насиля да го погледна.

— Повишен си, Дейвид — казва Кметът. — С армейски чин. Вече си сержант Прентис.

Усмивката разтегля лицето на Дейви, а в Шума му се взривява малка бомба от удоволствие.

— Леле майко! — възкликва той по детски, сякаш е сам в стаята.

— Ще стоиш от дясната страна на капитан Хамър, когато той поведе хората от първата вълна в битката — продължава Кметът. — Ще се биеш, точно както искаш.

Дейви на практика грее.

— Леле божке, благодаря, тате!

Кметът се извръща към мен.

— Теб също те повишавам и от днес си лейтенант Хюит.

Шумът на Дейви рязко променя природата си.

— Лейтенант?

— От момента, в който започне утрешната битка, ти ще бъдеш мой личен телохранител — продължава Кметът. — Ще стоиш плътно до мен и ще защитаваш живота ми от всяка опасност, която може да възникне, докато наблюдавам военните действия.

Не казвам нищо, не откъсвам очи от пустата стена.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Ето така се върти Кръгът, Тод — отбелязва Кметът.

— А защо той трябва да бъде лейтенантът? — пита Дейви, а Шумът му пука.

— Лейтенант не е боен чин — казва кротко Кметът. — За разлика от сержант. Ако не те бях направил сержант, нямаше да можеш да участваш в битката.

— О — казва Дейви, а очите му се местят от баща му върху мен и обратно, мъчи се да разбере дали не са го изиграли и дали не му се подиграват сега. Аз не се интересувам от проблема му.

— Няма нужда да ми благодариш, лейтенант — дразни ме Кметът.

— Благодаря — казвам, без да свалям поглед от стената.

— Чинът ти ще те пази от онова, което не желаеш да правиш — казва той. — Ще те пази от необходимостта да убиваш.

— Освен ако някой не заплаши лично твоя живот — казвам.

— Да, освен ако някой не заплаши лично моя живот. Това ще бъде ли проблем за теб, Тод?

— Не — отвръщам. — Не, сър.

— Хубаво — казва Кметът.

Поглеждам пак през огледалото. Главата на голия мъж е отпусната безжизнено на гърдите му, от увисналата челюст капе слюнка. Господин Хамър сваля раздразнено ръкавиците си и ядосано ги хвърля на масата с инструментите.

— Аз съм благословен — топло възкликва Кметът. — Постигнах амбицията си да върна тази планета на правилния път на развитие. След дни, дори може би след часове, ще унищожа терористките. А когато новите заселници кацнат, аз ще бъда този, който ще им подаде приятелска ръка и ще ги посрещне.

Вдига ръце нагоре, сякаш няма търпение да започне да посреща.

— А кой ще стои до мен? — разтваря ръце към нас. — Вие двамата.

Дейви целият грее в розово, посяга и хваща ръката на баща си.

— Дойдох в този град с един син — казва Кметът, все така протегнал ръка и към мен, — но тук бях благословен да намеря още един.

Чака да поема ръката му.

Чака вторият му син да поеме ръката му.

— Поздравления, лейтенант Кретенче — казва Дейви навън и се мята на седлото на Смъртоносен.

— Тод? — казва Айвън, докато аз възсядам Ангарад. — Може ли да ти кажа две думи?

— Той ти е шеф сега — казва му Дейви. — Ще се обръщаш към него с «лейтенант», ако не искаш да те пратим на предната фронтова линия да копаеш септични ями.

Айвън поема дълбоко въздух, за да се успокои.

— Добре, лейтенант, ще ми позволите ли да ви кажа две думи?

Поглеждам го от гърба на Ангарад. Шумът му кипи, готов да насилничи, ври, върти се около изстрела в крака му, в него се премятат заговори и преврати, различни начини да си отмъсти на Кмета, мисли ги открито, сякаш за да ме впечатли.

— По-добре е да държиш Шума си скрит — казвам му. — Никога не знаеш кой подслушва.

Плясвам Ангарад с поводите и се връщаме на пътя. Шумът на Айвън ме преследва. Аз напълно го пренебрегвам.

Не чувствам нищо, не пускам нищо вътре.

— Той те нарече свой син — казва Дейви и гледа право напред, докато слънцето залязва зад хълмовете. — Това май значи, че двамата с теб сме братя.

Не отговарям.

— Трябва да измислим нещо, с което да отпразнуваме това — продължава Дейви.

— Къде? — питам. — Как да го отпразнуваме?

— Е, сега сме офицери, нали така, братко? Аз смятам, че офицерите се ползват от разни привилегии — поглежда косо към мен, Шумът му е ярък като пламък, пълен е с неща, които непрекъснато виждах в стария Прентистаун.

Картини на жени без дрехи.

Намръщвам се и пращам към него картина на жена без дрехи с метална гривна на ръката.

— Е, и? — вика Дейви.

— Ти си извратен.

— Не, братко, сега разговаряш със сержант Прентис. Може би най-после нещо при мен ще потръгне.

Разсмива се и се смее ли, смее. Чувства се толкова добре, че доброто му настроение докосва и моя Шум, прави и него ярък против волята ми.

— О, хайде де, лейтенант Кретенче, нали не рониш още сълзи за твоето момиче, а? Тя те заряза преди месеци. Трябва да ти намерим някоя нова!

Млъквай, Дейви.

— Млъквай, сержант Дейви — той пак се засмива. — Добре, добре, ти си стой у дома, чети си книгата…

Млъква рязко.

— Ох, мътните го взели, прощавай, не, не исках да кажа това. Забравих.

Най-странното обаче е, че при тези думи той е напълно искрен, виждам го в Шума му.

Настъпва отново миг на пълна тишина, докато Шумът му пак запулсира с онова силно чувство, което той така упорито крие…

Нещо, което той така се старае да прикрие от мен, да го зарови под друг Шум, но то го кара да се чувства толкова…

И тогава Дейви казва:

— Виж… — виждам предложението, което се изправя в Шума му и не мисля, че мога да го понеса, не мисля, че ще мога да живея дори и една минута повече, ако той наистина го изрече. — Ако някога се решиш и искаш да ти прочета от книгата на майка ти, то аз…

— Не, Дейви — отвръщам бързо. — Не, благодаря ти, но не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен.

— Добре, да знаеш, че предложението ми си остава — Шумът му отново става ярък, цъфти от радост, докато си мисли за новия си чин, за жени, за това, че аз и той сме братя.

Докато стигаме града, той си подсвирква весело.

Лягам на дюшека, обърнал гръб на кмета Леджър, който дъвче вечерята си както обикновено. Аз също ядох, а сега съм извадил книгата на мама, просто да я погледам, сложена върху одеялото.

— Хората се чудят кога ли Възражението най-после ще атакува града — казва кметът Леджър.

Не отговарям нищо. Прокарвам ръка по корицата на книгата, както правя всяка нощ, чувствам кожата, опипвам с връхчетата на пръстите си разреза, през който мина ножът, когато Аарон го заби в мен.

— Говори се, че ще бъде скоро — продължава кметът Леджър.

— Знам ли — отгръщам корицата. Сгънатата карта на Бен още е там, където я прибрах. Дейви дори не си е дал труд да отвори книгата, нито веднъж през цялото време, докато е била у него. Тя мирише малко на конюшня, сега, когато знам къде я е крил, усещам миризмата, но въпреки това все още си е книгата, все още си е нейната книга.

Мама. Думите на моята майка.

Погледни в какво се превърна синът ти, майко.

Кметът Леджър въздъхва високо.

— Ще нападнат катедралата, нали се сещаш — казва ми. — Ще трябва да ми отключиш и да ме пуснеш навън, когато това се случи.

— Не може ли да помълчиш поне няколко минути? — отгръщам първата страница и гледам първия абзац, който мама е написала в деня, в който съм се родил. Страница, изпълнена с думи, които веднъж чух прочетени.

(прочете ми ги…)

— Нямам пушка, невъоръжен — кметът Леджър се е изправил и гледа през прозореца. — Беззащитен съм.

— Аз ще те пазя — казвам. — А сега млъквай, м… ти!

Все така съм с гръб към него. Гледам първите думи в книгата на мама, думите, написани от ръката й. Знам кои са тези думи, защото съм ги чувал и сега се опитвам да ги прочета от страницата.

Мо-ой. Мой. Думата е мой. Поемам дълбоко дъх. Мии. Мии-лии. Това е мили, така ще да е. Мой мили. А последната дума е сине, знам я много добре, защото я чух така ясно днес.

Мисля си за протегнатата му ръка.

Мисля за момента, в който я поех.

Мой мили сине.

— Казвам, че мога да ти прочета това нещо, ако искаш — казва кметът Леджър, неспособен да прикрие отегчението си от четящия ми Шум.

Извъртам се яростно към него.

— Млъквай, казах!

Той вдига ръце.

— Добре, добре, както кажеш — сяда обратно на дюшека и последната дума просъсква саркастично през зъби, — лейтенант.

Надигам се. Сядам.

— Как ме нарече?

— Нищо — не ме гледа в очите.

— Това не съм ти го казвал — продължавам. — Не съм ти казал и дума за това, че съм лейтенант.

— В Шума ти е.

— Не, не е в Шума ми — скачам на крака. Защото съм прав. Откак се прибрах тази вечер, не съм мислил за друго, освен за книгата на мама. — Откъде знаеш?

Той ме поглежда, но от устата му не излизат думи, а Шумът му се бори да ми каже нещо.

И не ми го казва.

Правя крачка към него.

Вратата прави щрак-щрак и господин Колинс влиза безцеремонно.

— Някой е дошъл да те види — вика ми, после забелязва Шума ми. — Какво става тука?

— Няма кой да ме търси — казвам, без да свалям очи от кмета Леджър.

— Едно момиче те чака — казва господин Колинс. — Вика, че Дейви я е пратил.

— Мътните да го вземат! — казвам. — Хем го предупредих, че не искам.

— Е, не знам какво там сте се разбирали — продължава господин Колинс. — Тя обаче вика, че с друг нямало да говори, само с тебе — изкикотва се. — Много е сладка обаче.

Извръщам се, като чувам тона му.

— Не я закачай, която и да е! — казвам. — Не е редно.

— Щом е тъй, не се бави много тука горе, че не отговарям! — той се засмива и затваря вратата зад гърба си.

Взирам се в кмета Леджър, Шумът ми е възбуден.

— Не съм свършил с теб.

— Беше в Шума ти — повтаря той, но аз съм вече в коридора и го заключвам вътре. Щрак-щрак.

Смъквам се надолу по стълбите, мисля си как ли да отпратя момичето, как да попреча на господин Колинс да я притеснява, как да я предпазя от всички мръсни мисли на мъжете наоколо, Шумът ми ври от подозрения и тревоги около кмета Леджър, но нещата ми се изясняват, едва когато влизам в главната зала на катедралата.

Господин Колинс ме чака, подпрян на стената със скръстени глезени, отпуснат и усмихнат. Посочва с палец настрани.

Поглеждам.

И тя е там.