Патрик Нес
Въпросът и Възражението (31)

30
Гривната

Виола

Нагласям брояча и се обръщам към госпожа Брайтуейт, за да й кажа, че е време да изчезваме, когато една жена излиза със залитане от храстите зад нас.

— Помогнете ми — казва толкова тихо и кротко, сякаш не осъзнава присъствието ни, а просто моли вселената за помощ.

После пада.

— Какво е това чудо? — казвам и вадя нов пластир от мъничкия комплект за първа помощ, който сме скрили в каруцата, мъча се да помогна на жената, докато двете се люшкаме неконтролируемо по неравния път. На ръката й, по средата между рамото и лакътя, е стегната метална гривна, впита толкова силно в плътта, че кожата наоколо сякаш се стреми да се срасне с чуждото тяло. Ръката е тежко възпалена, аленочервена, топлината от температурата се чувства от разстояние.

— Гривна за маркиране на добитък — отвръща госпожа Брайтуейт, гневно плесва воловете с юздите, карайки твърде бързо по каменистия терен. — Мръсно, зло копеле.

— Помогнете ми — прошепва жената.

— Помагам ти — отвръщам. Главата й лежи в скута ми, за да не се удря в дъските, докато каруцата подскача. Увивам превръзка около гривната, но преди да я покрия, зървам номер, изписан на нея.

1391.

— Как се казваш? — питам.

Но очите на жената са полупритворени и тя само отвръща:

— Помогнете ми.

— И сме сигурни, че не е шпионка? — казва госпожа Койл, скръстила ръце.

— За Бога! — сопвам се. — Имаш ли сърце изобщо?

Челото й помрачнява.

— Трябва да сме подготвени за всякакви номера…

— Възпалението е толкова лошо, че няма да можем да спасим ръката й — намесва се госпожа Брайтуейт. — Дори и ако е шпионка, няма да бъде в състояние да се върне, за да съобщи събраната информация.

Госпожа Койл въздъхва.

— Къде я намерихте?

— Близо до новата Кантора на Въпроса, за която вече толкова пъти чуваме — отвръща госпожа Брайтуейт и също се намръщва.

— Поставихме устройство на един малък склад наблизо — отвръщам. — Не можехме да се приближим повече.

— Гривни за животни, Никола — изсъсква госпожа Брайтуейт, а гневът й буквално лъха на талази.

Госпожа Койл потърква челото си с пръсти.

— Виждам.

— Не може ли просто да срежем гривната и да я махнем? — питам. — После ще излекуваме раната.

Госпожа Брайтуейт поклаща глава.

— Химикалите, с които е намазан металът, не позволяват раненото място да се затвори, това е смисълът на гривната. Никога не можеш да я махнеш, защото жертвата ще умре от кръвозагуба. Гривните са постоянни. Остават завинаги.

— Господи, Боже.

— Трябва да говоря с нея — казва госпожа Койл.

— Надари се грижи за нея — отвръща госпожа Брайтуейт. — В ясно съзнание е, чака операцията.

— Да вървим тогава — казва госпожа Койл и двете се отправят към палатката лазарет. Аз се надигам да ги последвам, но госпожа Койл ме спира с поглед. — Ти не, моето момиче.

— Защо не?

Но те просто отминават и ме оставят сама в студа.

— Добре ли си, Хилди? — пита Уилф, когато минавам край воловете. Четка гърбовете им там, където кожата е протрита от хамутите.

УилФ, казват воловете.

Те само това казват.

— Тежка нощ — отвръщам. — Спасихме една жена от града, маркирана с някаква метална гривна.

За минута Уилф сякаш се замисля. После посочва гривната на предния крак на единия вол.

— Като тая тука ли?

Кимвам.

— На човек? — той подсвирва от удивление.

— Нещата се променят, Уилф — казвам. — Променят се към лошо.

— Знам — отвръща той. — Скоро ще ударим и това ще бъде краят по един или друг начин.

Поглеждам го.

— Знаеш ли точно какви са плановете й?

Той поклаща отрицателно глава и прокарва длан по металната грива на другия вол. УилФ, казва волът.

— Виола! — прогърмява над целия лагер.

Двамата с Уилф вдигаме глави и виждаме госпожа Койл, която бърза към нас в предутринния мрак.

— Ще събуди всички — отбелязва Уилф.

— Малко не е на себе си — казва госпожа Надари, когато аз коленича до спасената жена. — Имаш максимум една минутка да говориш с нея.

— Повтори онова, което ни разказа, моето момиче — казва госпожа Койл на жената. — Повтори го само още веднъж и те оставяме да спиш.

— Ръката? — казва жената, очите й са мътни. — Вече не ме боли.

— Просто повтори какво ни разказа току-що, мила — казва пак госпожа Койл с най-нежния глас, който някога съм чувала от нея. — После всичко ще бъде наред.

Очите на жената се фокусират върху мен и леко се разтварят от изненада.

— Това си ти! — възкликва леко. — Момичето, което беше в града.

— Виола — отвръщам и докосвам здравата й ръка.

— Нямаме много време, Джес — гласът на госпожа Койл става по-строг, дори когато произнася името на жената. — Разкажи й всичко.

— Какво да ми разкаже? — казвам, леко раздразнена. Жестоко е да я държим будна и тъкмо се наканвам да го отбележа, когато госпожа Койл се обажда:

— Кажи и кой ти стори това. Кой ти сложи гривната.

Очите на Джес се изпълват с ужас.

— Оо — казва тя. — Оо. Оо.

— Само две думи и те оставяме да почиваш — казва госпожа Койл.

— Госпожо Койл… — започвам аз, защото вече съм ядосана.

— Момчета — казва жената. — Момчета. Дори не бяха мъже.

Поемам рязко дъх.

— Кои момчета? — пита госпожа Койл. — Кажи имената им.

— Дейви — отвръща жената, а очите й вече не виждат нас и вътрешността на палатката, а са взрени някъде другаде. — По-големият беше Дейви.

Госпожа Койл ме поглежда в очите.

— А другият?

— Тихият — продължава жената. През цялото време мълчеше. Просто си вършеше работата, не каза и дума.

— Той как се казваше? — настоява госпожа Койл.

— Време е да вървя — казвам и се изправям, защото не мога да слушам повече. Госпожа Койл ме сграбчва за ръката и ме стисва здраво.

— Как се казваше по-малкият? — пита пак.

Жената диша тежко, накъсано, не й достига въздух.

— Стига толкова — обажда се госпожа Надари. — Точно това не исках да…

— Още една секунда — прекъсва я госпожа Койл.

— Никола… — предупредително казва госпожа Надари.

— Тод — изрича жената на леглото, жената, която спасих, жената, която ще изгуби инфектираната си ръка, а аз в момента желая тази жена да се намираше на дъното на океана и аз никога да не я бях срещала. — По-големият наричаше по-малкия Тод.

— Не се доближавай — казвам, когато госпожа Койл изхвърча след мен от палатката.

— Той е жив — казва тя, — но е станал един от тях.

— Млъквай! — кресвам аз, крача гневно през лагера, изобщо не ме интересува колко шум вдигам.

Госпожа Койл стремително ме настига и ме хваща за ръката.

— Загубила си го, моето момиче — казва ми. — Ако изобщо някога е бил твой.

Зашлевявам я през лицето толкова силно и бързо, че тя няма време да реагира. Все едно удрям дънер на дърво. Масивната тежест на човешкото тяло отвръща на удара ми и ръката ми зазвънтява от болка.

— Не знаеш какво говориш — казвам, а гласът ми трепери от ярост.

— Как смееш? — отвръща тя и притиска с длан удареното.

— Дори още не си ме видяла да се бия наистина! — отвръщам, без да отстъпвам и крачка. — Аз взривих цял мост, за да спра армията. Аз забих нож във врата на един смахнат убиец. Аз спасявах човешки животи, докато ти търчеше насам-натам по нощите да ги взривяваш!

— Ти, невежо дете…

Правя крачка към нея.

Тя не отстъпва.

Но спира насред изречението.

— Мразя те — бавно произнасям. — Всичко, което правиш, кара Кмета да ти отвръща с нещо още по-страшно.

— Не аз започнах тази война…

— Но затова пък я обожаваш! — правя втора крачка към нея. — Обожаваш всичко във войната. Бомбите, схватките, спасителните акции.

Лицето й е толкова гневно, че виждам яростта й дори на лунната светлина.

Но не се боя от нея.

И мисля, че тя знае това.

— Иска ти се да определяш нещата просто като добри и лоши, моето момиче — казва. — Но светът не е устроен така. Никога не е бил устроен така, никога няма да стане такъв и помни — тя ми се усмихва с усмивка, сладка като оцет, — че в тази война ти се биеш на моя страна.

Навеждам се напред и носът ми почти опира в нейния.

— Той трябва да бъде победен и затова ти помагам. Но когато победим… — чувствам дъха й, смесен с моя. — КОЙ ще бъде следващият тиранин, когото ще трябва да сваляме от власт насила?

Тя не отвръща нищо.

Но не отстъпва.

Завъртам се на пети и я оставям зад гърба си.

— Изгуби го, Виола! — виква тя след мен.

Но аз просто продължавам да крача.

— Трябва да се върна в града.

— Веднага? — отвръща Уилф и вдига поглед към небето. — Скоро ще съмне. Опасно е.

— Винаги е опасно — отвръщам, — но нямам избор.

Той примигва срещу ми. После вдига въжето, хвърлено под каруцата и се заема да я приготвя отново за път.

— Отиваш за Тод?

Кимвам.

— Ще те закарам.

— Уилф…

— Още е рано — отвръща той, докато запряга воловете. — Поне ще съм с теб, докато наближим.

Не казва нито дума повече, просто запряга. Воловете го питат УилФ? УилФ? — изненадани, че ги притесняват сега, веднага след работната нощ, когато мислят, че вече е време за почивка.

Мисля за това какво би казала Джейн. Мисля за това, че излагам нейния Уилф на опасност.

Но произнасям само:

— Благодаря.

— И аз идвам — извъртам се. Лий е до мен, трие сънените си очи, но е облечен и готов за път.

— Защо си станал? — питам. — Не, изобщо не идваш с нас.

— Напротив — отвръща той. — А и то не се спи от тия ваши крясъци.

— Много е опасно — казвам. — Ще чуят Шума ти…

Той не отваря уста, но в Шума си ми казва:

— Ами ще го чуят, това е положението.

— Лий…

— Отиваш да го търсиш, нали?

Въздъхвам раздразнено и се зачудвам дали да не забравя за цялата идея, докато не съм застрашила живота на още някого.

— Отиваш в Кантората на Въпроса — продължава Лий с тих глас.

Кимвам.

Тогава проумявам. Шавон и майка му също може да са там.

Кимвам отново, но този път Лий разбира, че съм съгласна да дойде с нас.

Никой не се опитва да ни спре, макар че сигурно половината лагер знае, че тръгваме. Госпожа Койл има своите съображения.

Не говорим много, докато пътуваме. Аз просто слушам Шума на Лий, пълен с мисли за семейството му, с мисли за Кмета, с мисли за онова, което Лий ще му стори, ако го докопа.

С мисли за мен.

— По-добре да си говорим — казва Лий. — Не е възпитано да подслушваш така.

— И аз така знам — отвръщам.

Но устата ми е пресъхнала и разбирам, че нямам какво да му кажа.

Слънцето изгрява, преди да стигнем до града. Уилф пришпорва воловете да бързат, но при всички положения пътят обратно ще бъде много опасен сега, когато целият град е буден, а в нашата каруца се возят двама мъже с Шум. Поемаме ужасен риск.

Но Уилф кара все напред.

Обяснявам му къде искам да отидем и той отвръща, че знае мястото. Спира каруцата дълбоко в гората и посочва нагоре по една стръмнина.

— Крийте се — казва. — Не бива да ви виждат.

— Няма да ни видят — отвръщам, — но ако не се върнем до час, не ни чакай.

Уилф само ме поглежда. Всички знаем, че вероятността да ни изостави е равна на нула.

Лий и аз се изкатерваме по стръмнината, прикриваме се край дърветата, а когато стигаме най-високата точка, разбираме защо Уилф е избрал точно това място. Намираме се на хълм близо до взривената радиокула и имаме отлична видимост към пътя, водещ към Кантората на Въпроса, а за нея сме чували, че представлява нещо като затвор, или помещения за изтезания.

Изобщо не искам да знам какво е.

Лежим по корем, рамо до рамо, и надничаме от храстите.

— Ослушвай се внимателно — прошепва Лий.

Но от ослушването няма никаква полза. Слънцето вече грее и Ревът на Ню Прентистаун се събужда. Зачудвам се дали е необходимо Лий изобщо да крие Шума си. Възможно ли е да не се удави човек в огромното общо Шумно море?

— «Удави» е точната дума — казва Лий, когато го питам на глас. — Ако просто се опиташ да се скриеш в Шума, ще се задушиш.

— Не мога да си представя какво е да се родиш и да израснеш сред всичко това — казвам.

— Сигурен съм, че не можеш — отвръща той.

Но го казва простичко, кротко, в гласа му няма злорадство.

Примижавам, докато се взирам към пътя, защото слънцето грее ярко.

— Ще ми се бинокълът ми да беше тук.

Лий бърка в джоба си и вади своя бинокъл.

Поглеждам го.

— Чакаше да попитам, за да произведеш по-драматичен ефект ли?

— Не разбирам за какво говориш — отвръща той с усмивка и вдига бинокъла до очите си.

— Хайде — бутвам го с рамо. — Дай ми го.

Той протяга ръка встрани, за да не мога да достигна бинокъла. Разкикотвам се, той също. Хвърлям се върху него и се мъча да го притисна до земята, за да стигна бинокъла, но Лий е по-едър и силен и винаги дърпа ръката си надалеч.

— Не ме е страх да ти причиня болка — казвам.

— Не се и съмнявам — отвръща Лий и отново се втренчва през бинокъла към пътя.

Шумът му на секундата подскача, остър и хищен, аз веднага се уплашвам, че ще ни чуят.

— Какво виждаш? — питам, вече не се кикотя.

Той ми подава бинокъла и посочва напред.

— Там — казва. — Идват по пътя.

Но аз вече ги виждам.

Двама мъже на коне. Двама млади мъже в лъскави нови униформи, яздят един до друг. Единият бъбри и енергично жестикулира.

Смее се. Усмихнат е.

Другият язди тихо, впил наведените си очи в гривата на коня, просто отива на работа.

Отива на работа в Кантората на Въпроса.

Облечен е с униформа, а на раменете му е избродирано по едно блестящо сребърно В.

Тод.

Моят Тод.

Язди рамо до рамо с Дейви Прентис.

Работи с онзи, който ме простреля.