Патрик Нес
Въпросът и Възражението (30)

29
Дейността по разпитите

Тод

Жената е завързана за метална рамка, ръцете й са вдигнати високо над главата, китките събрани, стегнати за пречките.

Изглежда така, сякаш ще се гмурка в дълбоко езеро.

Цялото й лице е в кръв, смесена с вода.

— Сега ще си го получи — обажда се Дейви.

Но гласът му е странно тъжен и тих.

— Още един път питам, женска ми приятелко — казва господин Хамър иззад гърба на жената. — Кой постави бомбата?

Избухна първата бомба след едномесечното мълчание, последвало акцията срещу затворите, унищожи водната помпа над източните ниви.

После се започна.

— Не знам — отвръща жената, гласът й и изневерява, тя кашля и се дави. — Не съм напускала Хейвън от…

— Какво не си напускала? — казва господин Хамър. Сграбчва рамката, навежда я напред, като потапя главата на жената напълно в широк съд с вода и я задържа така, докато тя не започва да се мята бясно на каишите, с които е вързана.

Навеждам очи към краката си.

— Вдигни глава, Тод, ако обичаш — казва Кметът, застанал зад гърба ни. — Как иначе ще се научиш?

Вдигам глава.

Намираме се зад полупрозрачно огледало в малка стая, разположена точно до Арената на Въпроса, а тя пък представлява чисто и просто стая с голи бетонни стени и още няколко скрити зад огледала стаички край нея. Дейви и аз седим един до друг на къса пейка.

Гледаме.

Господин Хамър вдига рамката. Жената излиза от водата, бори се за въздух, виси на каишите.

— Къде живееш? — сега господин Хамър е почти непрекъснато усмихнат с най-гнусната си усмивка.

— В Ню Прентистаун — хърка жената. — В Ню Прентистаун.

— Правилно — отвръща господин Хамър и наблюдава как жената се закашля толкова силно, че повръща върху гърдите си. После взема кърпата, хвърлена до себе си, и нежно изтрива лицето й, почиства колкото може повече повръщано.

Жената хърка и се бори за въздух, но очите й не изпускат господин Хамър, докато той я бърше.

Това я плаши повече от изтезанието.

— Той защо постъпва така? — пита Дейви.

— Как? — пита Кметът.

Дейви свива рамене.

— Ами, прави се на… и аз не знам, на добър.

Не казвам нищо. Държа вън от Шума си спомена за това как Кметът сложи пластири на раните ми през първия ми ден в Хейвън.

Преди толкова месеци.

Чувам как Кметът променя стойката си, издава звуци, за да прикрие Шума ми и Дейви да не го чуе.

— Ние не сме зверове, Дейвид. Не вършим всичко това за удоволствие.

Гледам господин Хамър, гледам усмивката му.

— Така е, Тод — обажда се Кметът. — Капитан Хамър може и да демонстрира известен ентусиазъм, който навярно ти се струва неуместен, но нека да признаем, резултатите, които постига, са смайващи.

— Свести ли се? — пита господин Хамър жената. Чуваме гласа му чрез уредбата, монтирана между двете стаи. Тя видоизменя странно звука, кара те да се чувстваш така, сякаш гледаш видеозапис, а не нещо истинско.

— Съжалявам, че трябва да продължа да те разпитвам — казва господин Хамър. — Всичко ще приключи в момента, в който ти решиш.

— Моля ви — прошепва жената. — Моля ви, не знам нищо.

И започва да плаче.

— Господи — полугласно промърморва Дейви.

— Врагът прилага различни номера, за да спечели симпатиите ни — казва Кметът.

Дейви рязко се извръща.

— Значи това сега е номер?

— Почти сигурно е, че е номер.

Не свалям очи от жената. Не е номер.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, мисля.

— Така, така — процежда Кметът.

— Ти контролираш нещата — казва господин Хамър, без да спира да обикаля жената. Тя обръща глава, за да го следи с поглед, но няма голяма свобода на движение заради каишите и рамката. А господин Хамър умишлено се движи точно на ръба на полезрението й. Държи я непрекъснато извън равновесие, мисля. Плаши я.

Защото, разбира се, господин Хамър няма Шум.

Аз и Дейви обаче имаме.

— Тя чува само неясно шумолене, Тод — обажда се Кметът, прочел въпроса ми. — Виждаш ли металните скоби, които стърчат от рамката от двете страни на главата й?

Посочва ни. Аз и Дейви ги виждаме.

— Те непрекъснато произвеждат звънтящо жужене в ушите й — продължава Кметът. — То заглушава всеки Шум, който би могла да чуе от стаите за наблюдение. Държи вниманието й съсредоточено върху разпитващия офицер.

— Нали не искаме те да чуват онова, което вече знаем — казва Дейви.

— Ами да — отвръща Кметът с лека изненада в гласа. — Да, Дейвид, точно така.

Дейви се усмихва и Шумът му грейва.

— Видяхме синьо В, написано на стената на фермата — продължава господин Хамър иззад гърба на жената. — Бомбата е същата като всички други, които твоята организация поставя…

— Това не е моята организация! — казва жената, но господин Хамър продължава, сякаш изобщо не я е чул.

— А ние също така знаем, че ти си работила на нивата до тази ферма цял месец.

— С много други жени! — крещи тя в отчаянието си. — С Мила Прайс, с Каша Макрей, с Марта Сътпен…

— Значи и те са замесени, така ли?

— Не! Не, просто…

— Защото госпожа Прайс и госпожа Сътпен вече бяха разпитани.

Жената застива, на лицето й внезапно се изписва още по-силен страх.

Дейви се изкикотва до мен:

— Хвана се — прошепва.

Но аз чувам в Шума му някакво необяснимо облекчение.

Чудя се дали и Кметът го чува.

— Те какво… — започва жената, гласът й изневерява и трябва да почне наново. — Те какво казаха?

— Те казаха, че ти си се опитала да ги накараш да ти помагат в делото ти — спокойно отвръща господин Хамър. — Казаха, че си искала да ги вербуваш за терористки, а когато са ти отказали, си ги осведомила, че имаш намерение да продължиш с мисията и да я извършиш сама.

Жената пребледнява, челюстта й увисва, а очите й се разтварят невярващо.

— Това не е истина, нали? — питам аз с равен глас. Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз. — Той се опитва да я накара да си признае, преструвайки се, че всъщност вече изобщо няма нужда от признанието й.

— Отлично, Тод — отвръща Кметът. — Накрая ще вземе да се окаже, че имаш талант за тази работа.

Дейви поглежда първо мен, после татко си, после отново мен, въпросите му остават незададени.

— Ние вече знаем, че ти си виновна — продължава господин Хамър. — Доказателствата срещу теб са толкова много, че нищо не ни пречи да преценим, че трябва да останеш зад решетките до края на живота си — спира точно пред очите й. — Аз съм тук като твой приятел — казва. — Аз съм тук, пред теб, сега, защото съм единственият човек на света, който може да те спаси от участ, по-лоша от смъртта.

Жената преглъща и изглежда така, сякаш всеки момент отново ще повърне.

— Но аз нищо не знам — отвръща със слаб глас. — Просто нищичко не знам.

Господин Хамър въздъхва.

— Е, това наистина е разочароващо, право да ти кажа.

После минава зад гърба й, хваща рамката и потапя жената във водата.

И я държи вътре…

И я държи вътре…

Вдига очи и поглежда към нас през огледалото, защото знае, че го наблюдаваме…

Усмихва ни се и я държи още във водата…

Водата завира от мятането на жертвата вътре, каишите не са чак толкова стегнати…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, мисля със затворени очи…

— Отвори очи, Тод — казва Кметът…

Отварям ги…

А господин Хамър още държи жената във водата…

Тя започва да се мята още по-страшно…

Толкова страшно, че кръв потича от стегнатите й КИТКИ…

— ГОСПОДИ — промълвява Дейви…

— Той просто ще я убие — казвам аз с равен глас…

Това е само видеозапис…

Това е само видеозапис…

(само дето не е видеозапис…)

(не чувствам нищо…)

(защото съм мъртъв…)

(мъртъв съм…)

Кметът се навежда край мен и натиска един бутон на стената.

— Струва ми се, че това е достатъчно, капитане — казва, а гласът му се понася над Арената на Въпроса.

Господин Хамър вдига рамката. Но я вдига бавно.

Жената виси на нея, брадичката й е опряна на гърдите, вода тече от носа и устата й.

— Той я уби — казва Дейви.

— Не — отвръща Кметът.

— Признай — казва господин Хамър на жената — и всичко това ще свърши.

Следва дълго, дълго мълчание, много дълго.

А после от жената се дочува скърцащ звук.

— Какво казваш? — пита господин Хамър.

— Аз го направих — скърца жената.

— А стига бе! — възкликва Дейви.

— Какво си направила? — пита господин Хамър.

— Аз сложих бомбата — отвръща жената с наведена глава.

— И се опита да накараш други жени да се присъединят към терористичната организация, в която членуваш.

— Да — прошепва жената. — Аз сторих всичко.

— Ха! — обажда се Дейви и от него блика облекчение, облекчение, облекчение, което той се мъчи да прикрие. — Тя призна! Призна!

— Нищо не е признала — казвам, без да откъсвам очи от жената, без да помръдвам и мускул.

— Какво? — зяпва ме Дейви.

— Тя си измисля признанието — отвръщам, без да свалям поглед от огледалото, — за да спре той да я дави — леко завъртам глава, за да стане ясно, че говоря на Кмета. — Нали?

Кметът помълчава, преди да ми отговори. Дори и без да чувам Шума му, разбирам, че е впечатлен. Откак започнах да се упражнявам с Кръга нещата край мен придобиха възможно най-зловеща яснота.

Може би точно в това е смисълът на упражнението.

— Почти сигурно е, че си измисля — казва накрая. — Но сега ние разполагаме със самопризнание, което можем да използваме срещу нея.

Дейви нервно мести очи от мен към татко си и обратно.

— Искаш да кажеш, че сега ще я… Разпитвате още?

— Всички жени са част от Възражението, всички до една — отвръща Кметът. — Ако не участват буквално, то съчувстват. Трябва да узнаем онова, което тя наистина мисли. Трябва да узнаем какво тя всъщност знае.

Дейви обръща очи към жената, която диша тежко, увиснала на рамката.

— Не разбирам — казва.

— Когато я върнат в затвора, всички останали жени там ще разберат какво е преживяла тук — казвам.

— Почти — поправя ме Кметът и леко слага ръка на рамото ми. Сякаш изразява одобрение. Аз не помръдвам, не реагирам и той дърпа ръката си. — Всички останали жени там просто ще узнаят какво ги чака, ако не дават необходимите отговори. А по този начин ние рано или късно ще узнаем онова, което действително ни е необходимо и то ще го узнаем от онзи, който действително го знае. Бомбата снощи не беше просто подновяване на военните действия, тя беше начало на нещо много по-мащабно. Задължително трябва да разберем какъв ще бъде следващият им ход.

Дейви не сваля очи от жената.

— А какво ще стане се нея?

— Ще бъде наказана за престъплението, което току-що си призна, разбира се — казва Кметът, без да обръща внимание на Дейви, който се опитва да го прекъсне с изтъкването на поредния очевиден факт. — Не знаем какво ще се случи. Може пък тя наистина да знае нещо — връща поглед към огледалото. — Има само един начин да разберем това.

— Искам да ти благодаря за помощта, която ни оказа днес — казва господин Хамър, слага ръка под брадичката на жената и я повдига. — Беше много смела и можеш да се гордееш с отпора, който ни оказа — после й се усмихва, но тя отказва да срещне погледа му. — Демонстрира много по-силен дух от мнозина мъже, които съм разпитвал.

После прави крачка встрани до една малка масичка и вдига пешкира, с който тя е покрита. Отдолу са подредени няколко парчета блестящ метал. Господин Хамър си избира едно.

— А сега можем да пристъпим към втората част от нашето интервю — казва и се връща при жената.

А жената започна да пищи.

— Това беше… — казва Дейви и крачи наоколо, докато чакаме отвън пред Кантората, но това е всичко, което може да изрече. — Беше просто… — обръща се към мен. — Боже, Господи, Тод.

Не отвръщам нищо, вадя една ябълка от джоба си.

— Ябълка — прошепвам на Ангарад, опрял чело до нейното. Ябълка отвръща тя и дърпа назад меките си устни. Тод, казва и сдъвква, а после пита Тод?

— Ти не си виновна, момичето ми — прошепвам и я галя по муцуната.

Връщаме се до портата, където Айвън още е на стража, пак се опитва да срещне погледа ми. Чувам го как тихичко ме вика в Шума си.

Не му обръщам внимание.

— Това е напрегнато, м… му — казва Дейви, мъчейки се да прочете Шума ми, мъчейки се да види какво мисля за преживяното, но аз държа Шума си равен и сив, доколкото мога.

Не чувствам нищо.

Не допускам нищо вътре.

— Нещо си много хладнокръвен тия дни — продължава Дейви с презрителен тон, пренебрегвайки молбите на Смъртоносен, който също иска ябълка. — Окото ти не мигна, когато той…

— Господа — казва Кметът и също излиза през портата с тежка торба в едната ръка.

Айвън застава мирно и прекратява всяка дейност на Шума си.

— Татко — отвръща Дейви вместо поздрав.

— Умря ли? — казвам, като гледам само в очите на Ангарад.

— Мъртва тя не ни върши работа, Тод — отвръща Кметът.

— Със сигурност изглеждаше умряла — обажда се Дейви.

— Само докато беше в безсъзнание — отговаря Кметът. — Имам нова задача за вас двамата.

Сърцата ни тупват по няколко пъти, докато смелим израза нова задача.

Затварям очи. Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Ще спреш ли да го повтаряш, мътните да те вземат! — кресва Дейви.

Но всички чуваме ужаса в Шума му, свирепата тревога, страха от татко му, страха от новата задача, страха, че той просто няма де в състояние да…

— Няма да водите разпити, ако от това се боиш — казва Кметът.

— Не ме е страх — отвръща Дейви малко по-високо, отколкото е необходимо. — Кой казва, че ме е страх?

Кметът пуска торбата в краката ни.

Познавам я много добре.

Не чувствам нищо, не допускам нищо вътре.

Дейви също гледа торбата. Дори той е шокиран.

— Само затворничките — казва Кметът. — За да предотвратим проникването на вражески елементи сред тях.

— Искаш да ги… — Дейви поглежда татко си. — Върху хора?

— Те не са хора — поправя го Кметът, — а врагове на държавата.

Аз не откъсвам очи от торбата.

В торбата има клещи за маркиране и гривни с номера.