Патрик Нес
Въпросът и Възражението (3)

2
Стъпи на врата ми

Тод

Рано на следващата сутрин, набързо и с много шум, пред катедралата в основата на камбанарията бива скован дървен подиум с микрофон, а когато настъпва следобедът, хората на Ню Прентистаун започват да се събират около него.

— Защо идват? — питам, докато гледам отгоре.

— Ти как мислиш? — отвръща кметът Леджър, седнал в тъмния си ъгъл, разтривайки слепоочията си, а Шумът му жужи горещ и метален. — Идват, за да видят новата власт.

Мъжете на площада не приказват много-много, лицата им са бледи и мрачни, но въпреки това не мога да кажа какво точно си мислят, защото не чувам Шума им, сещате ли се? Но определено мъжете тук изглеждат много по-спретнати от мъжете в родния ми град, косите им са по-къси, обръснати са, облечени са по-хубаво и чисто. Мнозина са закръглени и меки точно като кмета Леджър.

Хейвън сигурно е удобно място за живеене, място, където на мъжете не им се налага да се борят всеки ден, за да оцелеят.

Може би тъкмо прекаленото удобство е проблемът тук.

Кметът Леджър изпухтява под нос, но премълчава.

Хората на Кмета Прентис, възседнали коне, са разположени на стратегически места пред площада, най-малко десет-дванайсет души са, пушките им са готови за стрелба, следят за поведението на тълпата, нищо че слухът за приближаващата армия държи всички съвсем кротки. Виждам господин Тейт и господин Морган, и господин О'Хеър, мъже, сред които съм израснал, мъже, които съм свикнал да виждам как всеки ден се грижат за фермите си, мъже, които си бяха просто мъже до деня, в който се превърнаха в нещо друго.

Никъде не виждам Дейви Прентис, но, само при мисълта за него, Шумът ми започва да ръмжи.

Сигурно е успял да спре влачещия го кон, а после се е върнал на хълма до водопада и е намерил раницата. В нея бяха само куп съсипани дрехи и книгата.

Книгата на майка ми.

Думите, които мама е написала за мен.

Написала ги е, когато съм се родил. Продължила е да пише до деня, в който е умряла.

В който е била убита.

Моят син, който, кълна се, ще види как светът ще премине към доброто.

Думите, които Виола ми прочете, защото аз не…

А сега проклетият Дейви Прентис.

— Моля ти се — обажда се кметът Леджър през зъби, — поне се опитай да… — после млъква и почва да ме гледа извинително. — Извинявай — казва за хиляден път откакто господин Колинс ни събуди с яденето тази сутрин.

Преди да успея да му отвърна подобаващо обаче, усещам най-тежкото и най-рязко свиване в сърцето, усещам най-силното дръпване в гърдите, най-силното през целия ми живот, толкова е изненадващо, че ахвам.

Поглеждам отново навън.

Жените на Ню Прентистаун приближават.

Започват да се събират отдалече; струпват се на групички по далечните улички, застават настрана от основната маса на мъжете, защото хората на Кмета Прентис, възседнали конете си, ги обграждат и не им позволяват да се доближат повече.

Мълчанието на жените е много по-различно от мълчанието на мъжете без Шум, най-малкото аз го чувствам по различен начин. Мълчанието на жените е като грамадна загуба, като вълна от тъга, изправена срещу Шума на света и аз трябва да изтрия сълзите от очите си, но се притискам още по-силно до отвора в стената, мъча се да ги видя по-добре, мъча се да видя всяка една от тях.

Мъча се да видя дали тя не е там.

Но нея я няма.

Няма я.

Жените приличат на мъжете, повечето носят панталони и ризи с различна кройка, някои са облечени в дълги поли, но всички изглеждат чисти и спретнати, и добре гледани и нахранени.

Косите им са събрани в разнообразни прически, дръпнати назад на опашки или подстригани късо, или пък пуснати дълги, а русите сред тях са много по-малко, отколкото си мислех, съдейки по видяното в Шума на мъжете в моя роден град.

И тогава виждам, че ръцете на повечето жени са скръстени на гърдите, а на лицата им е изписано съмнение.

На лицата им е изписан гняв, по-силен от гнева по лицата на мъжете.

— Някой в града противопостави ли се на решението ти да се предадете? — питам кмета Леджър, без да поглеждам към него. — Имаше ли хора, които искаха да се борят?

— Тук имаме демокрация, Тод — въздъхва той. — Знаеш ли какво е демокрация?

— Нямам представа — отговарям, без да откъсвам очи от жените, без да спирам да я търся.

— Демокрацията означава, че мнението на малцинството бива изслушвано — продължава кметът Леджър, — но мнозинството решава.

Поглеждам го.

— Всички хора тук пожелаха да се предадат, така ли?

— Президентът направи предложение — отвръща кметът Леджър и докосва сцепената си устна — на нашия демократично избран Съвет и обеща, че градът ще остане непокътнат, ако се съгласим да се предадем.

— И вие му повярвахте?

Очите на мъжа блясват.

— Ти или забравяш, или изобщо не знаеш, че скоро всички ние се бихме в една голяма и кръвопролитна война, война, която трябваше да сложи край на всички войни, война, която се проведе горе-долу по времето около твоето раждане. Ако съществува начин, по който подобен конфликт може да бъде предотвратен днес…

— Е, този начин е доброволно да се оставите на милостта на един убиец.

Кметът Леджър отново въздъхва.

— Мнозинството в Съвета, председателстван от мен, реши, че капитулацията е най-сигурният начин да се спасят възможно най-много животи — той отпуска глава на тухлите зад гърба си. — Не всичко на този свят е само черно и бяло, Тод. Всъщност, почти нищо не е само черно и бяло.

— Ами ако…

Щрак-щрак. Резето на вратата се плъзва встрани и господин Колинс влиза при нас с насочен пистолет в ръка.

Вперва очи право в кмета Леджър.

— Мърдай — казва.

Аз местя поглед от единия до другия.

— Какво става? — питам.

Кметът Леджър се изправя в ъгъла си.

— Изглежда цената на решението трябва да бъде заплатена, Тод — казва, мъчейки се гласът му да звучи безгрижно, но аз чувам как жуженето му лумва от страх. — Това беше един прекрасен град — после се обръща само към мен. — А аз бях един добър човек. Моля те да запомниш това.

— За какво говориш? — отвръщам.

Господин Колинс хваща кмета Леджър за лакътя и го изблъсква през вратата.

— Ей! — викам аз и скачам. — Къде го водиш?

Господин Колинс вдига юмрук да ме удари…

И аз се свивам и се дърпам от него.

(млъквайте!)

Господин Колинс се разсмива и вратата се заключва зад двама им.

Щрак-щрак.

А аз оставам сам в кулата на камбанарията.

А жуженето на кмета Леджър изчезва надолу по стълбите, и когато изчезва, чувам нещо друго.

Марш, марш, марш някъде в далечината.

Приближавам до отвора.

Ето ги.

Армията победителка влиза в Хейвън.

Потича по зигзагообразния път подобно на черна река, прашна и мръсна, сякаш изляла се от скъсана язовирна стена. Маршируват в редове от четирима или петима, първите вече изчезват сред дърветата в основата на водопада, докато последните едва превалят ръба. Тълпата ги наблюдава, мъжете обръщат глави, жените се взират от страничните улички.

Марш, марш, марш — звукът се усилва, отеква вече по улиците на самия град. Подобно на часовник, който отмерва обратно броене.

Тълпата чака. Аз също чакам.

И тогава, сред дърветата, при последния завой на пътя…

Ето ги.

Армията.

Води я господин Хамър.

Господин Хамър, който живееше в бензиностанцията на Прентистаун, господин Хамър, който мислеше зли, кървави мисли, които никое момче никога през живота си не трябва да чува, господин Хамър, който застрелваше хората във Фарбранч в гърба, докато бягаха.

Господин Хамър води армията.

Вече го чувам, подвиква заповеди на хората наоколо. Стъпи, крещи той в ритъма на марша.

Стъпи.

Стъпи.

Стъпи, на врата.

Армията навлиза на площада, излива се по единия му ръб, вклинява се между мъжете и жените като непреодолима сила. Господин Хамър е достатъчно близо и аз виждам усмивката му, усмивката, която отлично познавам, усмивка, която удря, усмивка, която зашлевява, усмивка, която владее.

А когато господин Хамър доближава съвсем, вече съм сигурен.

Това е усмивка без Шум.

Някой, може би от хората на Кмета, е отишъл да посрещне армията още преди водопада. Носел е лека със себе си. От армията не долита никакъв друг Шум, освен тропането на крака и напевните заповеди.

Стъпи, стъпи, стъпи на врата.

Маршируват по ръба на площада, докато стигат подиума. Господин Хамър спира до единия му заден ъгъл, а останалите мъже започват да се строяват зад гърба му, подреждат се гърбом към мен, лицата им са обърнати към тълпата, която напрегнато се взира в тях.

Започвам да разпознавам войниците, докато се строяват. Господин Уолъс. Господин Смит младия. Господин Фелпс от магазина. Мъже от Прентистаун, но и още много, много други, непознати мъже.

Армията, която расте с всяка измината крачка.

Виждам Айвън, мъжа от хамбара във Фарбранч, мъжът, който тайно ми съобщи, че Прентистаун има съюзници. Той оглавява една малка част от армията, войниците му стоят зад гърба му, доказват думите му с присъствието си, с напрегнатите ръце, със заредените пушки.

Последният войник заема мястото си, отшумява последната заповед.

Стъпи, на Врата!

И тогава вече не се чува нищо, освен мълчание, мълчанието се носи над Ню Прентистаун като вятър.

А после чувам как портите на катедралата се отварят някъде под мен.

И Кметът Прентис излиза, за да направи обръщение към новия си град.

— В момента — казва той в микрофона, след като е приел поздрава на господин Хамър и е изкачил стъпалата на подиума, — вие сте смъртно изплашени.

Мъжете от града отвръщат на погледа му, мълчат, не издават нито звук, нито Шум, нито жужене.

Жените от града стоят в страничните улички и също мълчат.

Армията стои напрегната като ударник, готова на всичко.

Усещам, че съм затаил дъх.

— В момента — продължава Кметът, — вие мислите, че сте победени. Мислите, че вече няма надежда. Мислите, че съм дошъл тук да подпиша смъртната ви присъда.

Обърнат е с гръб към мен, но усилвателите, скрити в четирите ъгъла на подиума, карат гласа му да гърми над площада, над града, сигурно и над цялата долина, че и отвъд нея. Кой друг може да слуша думите му? Кой друг, след като всички живи хора от Новия свят са събрани днес на този площад, а мъртвите са под земята?

Кметът Прентис говори на цялата планета.

— И сте прави — казва той, а аз съм сигурен, че усещам усмивката в думите му.

— Вие наистина сте победени. Наистина сте завладяни. А аз наистина ще прочета присъдата ви.

Той замълчава, за да може хората да смелят чутото. Шумът ми заръмжава силно и виждам как неколцина от мъжете вдигат очи към кулата, към мен. Опитвам се да не съм много Шумен, но кои ли са тези хора, които ме гледат? Кои ли са тези чисти и спретнати, и добре нахранени хора, които току-що са се предали на врага?

— Но не аз ви завладях — обажда се Кметът. — Не аз ви победих, не аз ви стъпках и поробих.

Пак замълчава и се взира в тълпата. Облечен е целият в бяло, с бяла шапка, с бели ботуши, целият подиум е покрит с бели чаршафи и така, огряна от следобедното слънце, фигурата на Кмета е направо ослепителна.

— Вие бяхте поробени от собствената си леност — казва той. — Победи ви вашето самодоволство. Вие сте обречени — гласът му рязко се повишава, подчертавайки обречени така силно, че половината тълпа подскача, от собствените си добри намерения!

Вече сам се напряга, диша тежко в микрофона.

— Вие сте си позволили да станете толкова слаби, така крехки пред лицето на предизвикателствата на този свят, че само за едно поколение сте се превърнали в хора, които капитулираха пред един Слух!

Кметът започва да крачи по подиума с микрофона в ръка. Всички уплашени лица от тълпата, всички войници в армията, всички до един местят очи, следейки движението му, напред-назад, напред-назад.

Аз също следя движението му.

— Позволихте на една армия просто да влезе в града ви и, вместо да я накарате да го завладее, вие й го поднесохте доброволно!

Продължава да крачи, гласът му гърми.

— Е, знаете как постъпих аз. Аз взех предложеното. Аз ви взех. Отнех живота ви. Отнех града ви. Отнех ви бъдещето.

После се засмива, сякаш не може да повярва на собствения си късмет.

— Очаквах война — казва.

Някои от хората в тълпата са забили поглед в земята, не смеят да погледнат съседа си в очите.

Чудя се дали се срамуват.

Надявам се да се срамуват.

— Но вместо война — продължава Кметът, — получих разговор. Разговор, който започна с думите «Моля ви, не ни правете зло» и завърши с «Моля, вземете всичко, което пожелаете».

Рязко спира насред подиума.

— Очаквах Война! — изревава и свива юмрук.

И всички на площада трепват и се свиват.

Ако цяла тълпа може да трепне и да се свие, точно това се случва.

Повече от хиляда мъже трепват и се свиват пред един, сам-самичък.

Не виждам как реагират жените.

— Вие не ми дадохте война — казва Кметът с весел глас, — и по тази причина сега ще си понесете последствията.

Чувам как портите на катедралата отново се отварят и господин Колинс излиза, блъскайки пред себе си кмета Леджър с вързани на гърба ръце, изтиква го покрай цялата строена армия.

Кметът Прентис го наблюдава как приближава, неговите ръце са скръстени на гърдите. Най-после сред тълпата на мъжете се понася тих ропот, ропотът на жените е много по-ясен и силен, а конниците наоколо трябва да заплашат неколцина души с пушките си, за да въдворят тишина. Кметът дори не поглежда ропота, сякаш това е нещо, за което не си заслужава и да се мисли. Просто гледа как господин Колинс блъска кмета Леджър към стъпалата от задната страна на подиума.

Кметът Леджър изкачва стъпалата и спира, втренчен в тълпата. Тълпата също го гледа, някои от мъжете присвиват очи от пронизителното му жужене, а аз осъзнавам, че в жуженето вече се различават отделни цели думи, думи на страх, картини на страх, картини, в които господин Колинс му насинява окото и му сцепва устната, картини, в които кметът Леджър се предава и бива заключен в кулата.

— На колене — казва Кметът Прентис и макар че го казва тихо, макар че го казва встрани от микрофона, някак си аз чувам думите му, които отекват като камбана право в главата ми, а от това как всички в тълпата рязко си поемат дъх разбирам, че и те са го чули по същия начин.

И сякаш преди още да осъзнае какво точно прави, кметът Леджър коленичи на подиума, изглежда изненадан от постъпката си, от това, че изобщо е там, пред всички тези хора.

Целият град го гледа как коленичи.

Кметът Прентис не помръдва за момент.

После прави крачка към коленичилия.

И измъква нож.

Ножът е голям, блестящ, смъртоносен и свети на слънцето.

Кметът го вдига високо над главата си.

Бавно се извърта на четирите си страни.

Така че да е сигурен, че всички са огледали оръжието.

Стомахът ми се свива и за миг помислям, че…

Но не е моят…

Не е моят…

И после някой от тълпата, някой от другия край на площада изкрещява:

— Убиец!

Един самотен глас, понесъл се над тълпата.

Глас на жена.

Сърцето ми подскача…

Но, разбира се, това не може да е тя…

Но поне има някой, който да изкрещи. Поне някой.

Кметът Прентис бавно прекрачва до стойката, на която отново е поставил микрофона.

— Победилият ви враг се обръща към вас — казва, гласът му е почти любезен, сякаш извикалата жена от тълпата изобщо не проумява смисъла на нещата. — Това, че водачите ви ще бъдат екзекутирани, е неизбежен резултат от поражението ви.

Обръща се към кмета Леджър, все така коленичил на подиума. Бившият кмет се мъчи да изглежда спокоен, но всички чуват колко силно е желанието му да остане жив, колко детински звучат мислите му, колко силно се излива над тълпата новопоявилият се негов Шум.

— Сега ще научите — продължава Кметът Прентис, отново обърнат към тълпата, — що за човек е новият ви Президент. Както и какво ще изисква от вас.

Мълчание, пълно мълчание, нарушавано само от скимтенето на кмета Леджър.

Кметът Прентис приближава до него, ножът святка в ръката му. Сред тълпата отново се надига ропот, когато най-после осъзнават на какво им предстои да станат свидетели. Кметът Прентис застава зад гърба на кмета Леджър и отново вдига ножа. Стои там, наблюдава как тълпата го наблюдава, наблюдава лицата в тълпата, докато те гледат и слушат как бившият им кмет се мъчи да сдържи Шума си и не успява.

— ГЛЕДАЙТЕ! — изкрещява Кметът Прентис. — Вижте Бъдещето Си!

Ръката му извърта ножа под ъгъл да намушка човека в краката му, движението на оръжието сякаш повтаря гледайте…

Ропотът на тълпата се усилва…

Кметът Прентис вдига ръка…

Глас, отново женски, може би гласът, обадил се преди малко, отново изкрещява:

— Не!

И тогава аз изведнъж осъзнавам какво в действителност предстои да се случи.

На стола одеве, в помещението с пъстроцветния кръгъл прозорец, Кметът ме победи, докара ме до пълно поражение, изтика ме до ръба на смъртта, накара ме да осъзная ясно, че смъртта идва…

И после залепи лековит пластир на раните ми.

И едва тогава аз сторих онова, което той искаше от мен.

Ножът изсвистява във въздуха и прерязва въжето, вързало китките на кмета Леджър.

Градът ахва, планетата ахва.

Кметът Прентис изчаква момент, после повтаря:

— Вижте бъдещето си — казва го тихо, встрани от микрофона.

Но думите отново откънтяват директно в главата ми.

После пъхва ножа в канията, закачена отзад на колана му и се обръща отново към микрофона.

И започва да лепи лековити пластири върху раните на тълпата.

— Аз не съм онзи, за когото ме смятате — казва. — Не съм тиранин, дошъл да изколи враговете си. Не съм безумец, явил се, за да унищожи онова, което прави възможно собственото ми съществуване. Не съм — поглежда към кмета Леджър — палач.

Тълпата, и мъжете, и жените, пазят такава дълбока тишина, че ми се струва, че площадът е напълно празен.

— Войната приключи — продължава Кметът, — и на нейно място ще настъпи нов мир.

После посочва към небето. Хората вдигат погледи, сякаш Кметът сочи нещо, което заплашва да падне на главите им.

— Може би сте чули слуха — казва Кметът, — че към нас пътуват нови заселници.

Стомахът ми се свива.

— Като ваш Президент най-отговорно ви заявявам — продължава Кметът, — че слухът напълно отговаря на истината.

Откъде знае? Откъде знае, мътните го взели?

При тези новини тълпата отново забръмчава, приказват и мъжете, и жените. Кметът не им нарежда да мълчат, а весело ги надвиква.

— Ние ще бъдем готови да посрещнем новите хора сред нас!

— Ще бъдем едно гордо общество, което ще ги приветства с добре дошли в новия Рай! — гласът му отново се извисява. — Ще им покажем, че с право са обърнали гръб на Стария свят, за да встъпят в Небесната Благодат!

Бръмченето нараства, вече всички говорят едновременно.

— Ще отнема лека на всички ви — казва Кметът.

Леле майко, колко внезапно замлъква бръмченето.

Кметът също мълчи, оставя мълчанието да се натрупа, след това добавя:

— На първо време.

Мъжете се споглеждат, после обръщат очи към Кмета.

— На прага сме на нова ера — казва Кметът Прентис. — Вие ще заслужите доверието ми, като ми помагате да изградя нашето ново общество. Когато това дело бъде завършено и новото общество вече има сили да посрещне първите предизвикателства и да отпразнува първите си успехи, вие отново ще си спечелите правото да се наричате мъже. Ще си спечелите правото лекът да ви бъде върнат и тогава ще настъпи моментът, когато всички ние наистина ще станем братя.

Не поглежда към жените. Мъжете в тълпата също не поглеждат към жените. На жените лекът изобщо не им е необходим, сещате ли се?

— Ще бъде трудно — продължава Кметът. — Няма да ви лъжа. Но наградата си заслужава — махва с ръка към армията. — Моите помощници вече започнаха да ви организират. Ще продължите да следвате заповедите им, но ви уверявам, че те няма да са твърде тежки и вие скоро ще се убедите, че аз не съм потисник. Не съм смъртната ви присъда. Аз не съм — прави пауза, — ваш враг.

После за последен път вдига високо глава над тълпата от мъже.

— Аз съм вашият спасител — завършва.

И дори без да чувам Шума им, аз виждам, как мъжете в тълпата се замислят дали има и най-малка възможност Кметът да казва истината, дали пък нещата, въпреки всичко, няма да се оправят, дали в крайна сметка, независимо от всичките им страхове, не им се е разминало.

Не ви се е разминало, мисля. Ама никак даже не ви се е разминало.

Тълпата още не се е разотишла след изявлението на Кмета, когато от ключалката се разнася щрак-щрак.

— Добър вечер, Тод — казва Кметът и пристъпва в камбанарията затвор, оглежда се и сбръчква нос от миризмата. — Хареса ли ти речта ми?

— Откъде знаеш, че новите заселници идват? — питам. — Говорил ли си с нея? Как е тя?

Той не отговаря, но и не ме удря заради нахалството. Само се усмихва и казва:

— Всичко с времето си, Тод.

Чувам как пред вратата се разнася Шум, който се качва по стълбите Жив, жив съм, казва той, жив, жив, жив и в камбанарията влиза кметът Леджър, отново блъскан от господин Колинс.

Застива на място, когато вижда Кмета Прентис.

— Утре ще ви докарат нови легла — казва Кметът Прентис, без да откъсва поглед от мен — и тоалетни принадлежности.

Кметът Леджър движи беззвучно челюстта си, но думите излизат едва след няколко опита:

— Господин Президент…

Кметът Прентис не му обръща внимание.

— Утре започваш и първата си работа, Тод — казва.

— Работа ли? — зяпвам.

— Всеки трябва да работи, Тод — обяснява Кметът. — Трудът е пътят към свободата. Аз също ще работя. Както и кметът Леджър.

— Ще работя ли? — обажда се бившият кмет.

— Но ние сме в затвора — отбелязвам.

Кметът се усмихва наистина весело и аз се зачудвам как ли ще ме ужили този път.

— Наспи се сега — отвръща, излиза от килията, но в последния момент се обръща и ме поглежда в очите. — Синът ми ще дойде да те вземе утре сутринта.