Патрик Нес
Въпросът и Възражението (29)

28
Войник

Виола

— Тихо — казва госпожа Койл и вдига пръст до устните си.

Вятърът е спаднал и чуваме как всяка наша стъпка чупи клонки, нападали под дърветата. Спираме, стараем се да доловим крачките на маршируващи войници. Нищо.

Нищо.

Госпожа Койл кимва и продължаваме надолу по хълма сред дърветата. Аз я следвам. Само двете сме.

Аз, тя и бомбата, привързана за гърба ми.

Спасителната акция доведе в лагера 132-ма затворника. 29 от тях починаха веднага, или ги донесоха мъртви още от пътя. Корин беше трийсетата. Останаха затворнички, неизведени от килиите при акцията, например бедната госпожа Фокс, чиято съдба най-вероятно никога няма да узная. Госпожа Койл пресметна, че сме убили към двайсетина от техните войници. По чудо само шестима членове на Възражението загинаха при атаката, в това число Теа и госпожа Уегънър, но други петима бяха заловени и при всички положения в момента ги изтезаваха, за да измъкнат информация за скривалището на Възражението.

Затова се наложи да преместим лагера. Спешно.

Много от ранените изобщо не можеха да се движат сами, но нямаше време, натоварихме всичко — храна, амуниции, медицински материали, оръжия, всичко, което можеше да се носи — на каруците, на конете, на гърбовете на здравите хора и побягнахме в горите, движихме се, без да спираме през цялата нощ, през целия следващ ден и през нощта след него, докато стигнахме до едно езеро в подножието на грамаден скалист склон, където поне имаше достатъчно вода и подходящ терен за издигане на заслони.

— Ще свърши работа — каза госпожа Койл.

Издигнахме лагера под скалите.

И започнахме да се готвим за война.

Махва с ръка и аз на секундата се гмурвам в храстите. Стигнали сме малка отбивка, която се влива в главния път, и аз чувам войнишка част, която шумно се движи в далечината в посока, обратна на нашето движение.

Запасите ни от лека намаляват с всеки изминал ден и госпожа Койл въведе дажби, но след голямото нападение вече е твърде опасно за който и да било мъж, независимо дали има Шум или не, да ходи в града, а това означава, че вече няма кой да ни вози в тайниците на каруците. Сами караме каруцата донякъде, а останалия път изминаваме пеша.

Бягствата след поставянето на бомбата станаха по-трудни, така че трябва много да внимаваме.

— Окей — прошепва госпожа Койл.

Изправям се. Само луните осветяват гората.

Пресичаме пътя приведени почти до земята.

След като се преместихме до езерото, след спасителната акция, след смъртта на Корин…

След като аз се присъединих към Възражението…

Започнах да научавам разни неща.

— Базисно обучение — така ги нарича госпожа Койл тези неща. Занятията се водят от госпожа Брайтуейт, в тях участвам не само аз, но и всеки пациент, оздравял достатъчно, че да може да се включи, а това означава, че се включиха почти всички спасени, човек никога не би помислил, че толкова много хора ще пожелаят, учим се заедно как да зареждаме пушка и да стреляме, как да се сливаме с тълпата и да събираме информация, как да планираме нощни преходи, как да разчитаме следи, учим езика на знаците, кодови думи.

Учим се как да сглобим и задействаме бомба.

— Откъде всички тук знаете как се прави това? — попитах веднъж на вечеря, докато цялото тяло ме болеше от всичкото тичане и гмуркане, и носене на тежки неща през деня. — Вие сте лечителки. Откъде знаете как да…

— Как се ръководи армия ли? — отвърна госпожа Койл. — Забравяш войната с диваците.

— Ние представлявахме самостоятелна военна част — добави госпожа Форт, наведена ниско над чинията си с каша.

Лечителките вече разговарят с мен, сега, когато със собствените си очи се убедиха колко усърдно тренирам.

— Не ни обичаха много-много — изкикоти се госпожа Лоусън от отсрещната страна на масата.

— Не одобрявахме начина, по който някои от генералите ни водеха войната — обясни госпожа Койл. — Смятахме, че партизанските военни действия са далеч по-ефективни.

— И тъй като нямахме Шум — допълни госпожа Надари, — се промъквахме много лесно навсякъде, сещаш ли се?

— Мъжете от щабквартирата обаче, не смятаха, че ние сме решението на всичките им проблеми — продължи да се смее госпожа Лоусън.

— Все спорехме, оттам дойде и името ни — каза госпожа Койл.

— А после се състави ново правителство, градът беше възстановен и ние… — продължи госпожа Форт, — проявихме известен разум и съхранихме тайно необходимите материали, в случай че отново възникне необходимост от взривна дейност.

— Експлозивите в мината — казах. — Скрили сте ги още преди години.

— И виж какво добро решение се оказа, че сме взели тогава — отвърна госпожа Лоусън. — Никола Койл винаги е била далновидна жена.

Примигнах при «Никола», не ми се струваше нормално госпожа Койл да има малко име.

— Да — завърши госпожа Койл. — Мъжете са същества на войната. Най-добре е за всички жени да помнят това и да вземат необходимите мерки.

Целта ни е напълно изоставена, точно както очаквахме. Малка е, но натоварена със силно символично значение, издигната е високо над нивите източно от града. Кладенецът и съоръжението над него напояват само нивите, не доставят вода за къщите. Но ако градът позволява на Кмета да затваря, да изтезава и да убива безнаказано, то този град не заслужава да яде.

Освен това целта е далеч от центъра на града, така че няма никаква възможност да зърна Тод.

Затова ме е взела със себе си, но засега няма да споря с нея. Засега.

Движим се по пътя, който свършва при кладенеца, крием се в канавката, задържаме дъха си, когато минаваме покрай най-близката спяща ферма, на горния етаж още свети лампа, но е толкова късно през нощта, че сигурно става дума за някаква предпазна мярка.

Госпожа Койл пак махва с ръка и аз я задминавам, гмуркам се под простряното пране. Препъвам се в някаква захвърлена детска играчка, но запазвам равновесие.

Бомбата по принцип е безопасна при носене, издържа на тръскане или дори изпускане.

Но все пак.

Издишам треперливо и поемам към кладенеца.

Дори през седмиците, през които се криехме и изобщо не се доближавахме до града, седмиците, през които се бяхме притаили и само тренирахме и се подготвяхме, дори тогава неколцина побягнали от Кмета и хората му ни намериха.

— Какво твърди той? — ахна госпожа Койл, когато чу разказите им.

— Казва, че вие сте избили всички диваци — повтори жената, притиснала пластир до кървящия си нос.

— Чакай, чакай — намесих се. — Всичките диваци са мъртви?

Жената кимна.

— А той твърди, че ние сме го сторили — потрети госпожа Койл.

— Че защо ще твърди нещо подобно? — попитах.

Госпожа Койл се изправи и се вгледа към отсрещния бряг на езерото.

— За да настрои града срещу нас. Да направи така, че ние да излезем лошите.

— Той точно това казва — повтори жената. Аз я открих, докато тичах из гората при една от тренировките. Беше се препънала в камък и си беше разбила носа. — Държи речи всеки ден. Хората го слушат.

— Не съм изненадана — отвърна госпожа Койл.

Вдигнах очи към нея.

— Не сте го сторили, нали? Не сте избили диваците?

Лицето й пламна от гняв.

— Точно за какви хора ни смяташ, моето момиче?

Аз издържах погледа й.

— АМИ не знам. Ти взриви спешното помещение. Изби войниците вътре.

Но тя само поклати глава, макар че не разбрах дали трябваше да приема това за отговор на въпроса си.

— Сигурна ли си, че не са те проследили? — попита тя жената.

— Скитам из горите три дни вече — отвърна тя. — Не аз ви намерих — после ме посочи. — Тя намери мен.

— Да — отбеляза госпожа Койл в отговор, без да ме изпуска от очи. — Виола много я бива да намира разни работи.

При кладенеца обаче се оказва, че имаме проблем.

— Твърде близо е до къщата — прошепвам.

— Не е — прошепва госпожа Койл в отговор, заобикаля ме и отваря торбата на гърба ми.

— Сигурна ли си? — продължавам. — Бомбата, с която взривихте радиокулата, беше…

— Има бомби и бомби — тя наглася нещо на взривното устройство на гърба ми, после ме завърта, за да я погледна в очите. — Готова ли си?

Хвърлям поглед към къщата, където може да спи всеки; жени, невинни мъже, деца. Няма да убия никого, освен ако наистина не се наложи. Ще се наложи, ако трябва да убия някого заради Тод или заради Корин например.

— Сигурна ли си? — питам пак.

— Ти ми се доверяваш, Виола, или не ми се доверяваш — тя накланя глава на една страна. — Е, решавай?

Ветрецът отново подухва и довява до нас слаб спящ Шум от Ню Прентистаун, неопределим, сумтящ, похъркващ Рев, почти тих, ако Шумът изобщо може да бъде наречен тих.

Тод е някъде там.

(не е мъртъв, каквото ще да ми разправя тя)

— Давай да свършваме — казвам и смъквам торбата от гърба си.

Спасителната акция не се оказа спасителна за Лий. Сестра му и майка му не бяха сред спасените затворници, нито пък сред онези, които починаха при нас. Възможно е да бяха останали в единствения затвор, който Възражението не успя да разбие тогава.

Но въпреки това…

— Дори и да са мъртви — каза той една вечер, докато седяхме заедно на брега на езерото и хвърляхме камъчета във водата с болящите ни от целодневните тренировки ръце, — просто искам да го знам.

Поклатих глава.

— Ако не го знаеш със сигурност, значи все още има надежда.

— Дали знам или не знам няма никакво отношение към това дали те са живи или не — той седи близо до мен, но не много близо. — Мисля, че са мъртви. Чувствам, че са мъртви.

— Лий…

— Ще го убия — гласът му беше глас на мъж, даващ обещание, а не отправящ заплаха. — Ако успея да го доближа достатъчно, ще го убия, пред тебе се заклевам.

Луните се издигнаха над езерото и се отразиха във водите. Хвърлих още едно камъче, което отскочи от лунната пътека. До нас долиташе тихото шумолене на дърветата край лагера. Чувахме Шум от време на време, аз чувах все повече усилващото се жужене на Шума на самия Лий, който не беше сред късметлиите с дажба от лека.

— Не е каквото си мислиш — казах тихо.

— Да убиеш някого ли?

Кимнах.

— Дори и ако е някой, който си го заслужава, някой, който ще убие теб, ако ти не убиеш него, дори тогава не е каквото си мислиш.

Последва дълго мълчание и той каза:

— Знам.

Вдигнах очи.

— Убил си някой от войниците?

Той не отговори, но това само по себе си беше отговор.

— Лий? — повторих. — Защо не ми каза?

— Защото не е каквото си мислиш, че ще е, сещаш ли се? — отвърна той. — Дори и ако онзи си го заслужава.

После хвърли още едно камъче в езерото. Раменете ни не се опираха. Между нас зееше пространство.

— Все пак ще го убия — довърши той.

Обелвам защитната хартия и залепвам бомбата на стената на кладенеца, лепилото е направено от дървесна смола. Изваждам от торбата две жички, увивам краищата им около краищата на други две, които стърчат от бомбата, едната я пъхвам на нужното място, другата остава свободна.

Бомбата е активирана. Вадя малък зелен брояч от предния джоб на торбата, закачам неговата жичка за свободно висящата. Натискам червеното му бутонче, а после едно сиво. Зелените числа светват на циферблата.

Вече мога да наглася таймера на бомбата.

Натискам едно сребърно бутонче, докато числата покажат 30:00. Натискам червеното бутонче още веднъж, лепвам брояча до бомбата, плъзвам го в гнездото му, после натискам сивото бутонче още веднъж. Зелените числа веднага започват да се сменят на 29:59, 29:58, 29:57.

Бомбата е жива.

— Браво — прошепва госпожа Койл. — Да ни няма.

След почти месец криене в гората и чакане затворниците да се възстановят, чакане здравите да се обучат достатъчно, чакане нашата истинска армия да се роди, дойде нощта, в която чакането свърши.

— Ставай, моето момиче — ми каза госпожа Койл, коленичила до леглото ми.

Примигнах и се събудих. Все още цареше пълен мрак. Госпожа Койл говореше тихо, за да не събуди другите в палатката.

— Защо? — прошепнах.

— Нали каза, че ще сториш каквото поискам.

Станах, излязох навън в студа и се заех да обувам ботушите, докато госпожа Койл ми приготвяше торба, която да сложа на гърба си.

— Отиваме в града, нали? — попитах, докато си завързвах връзките.

— Гениално прозрение — промърмори тя на торбата.

— Защо тази нощ? Защо сега?

Тя вдигна очи към мен.

— Защото трябва да им напомним, че все още сме тук и ги наблюдаваме.

Торбата на гърба ми вече е празна. Прекосяваме обратно двора, плъзваме се край къщата и се ослушваме дали някой не ни е усетил.

Не, не ни е усетил.

Готова съм да тръгваме, но госпожа Койл е опряла ръка на предната фасада на къщата, обширна и боядисана в бяло.

— Тука — прошепва.

— За какво? — оглеждам се, страх ме е, че още не сме избягали, а броячът цъка.

— Забрави ли кои сме? — пъха ръка в джоба на лечителската си престилка, все така ходи с нея, макар че панталоните са далеч по-практични. Измъква нещо и ми го хвърля. Улавям го, без да мисля.

— Честта е твоя — казва тя.

Поглеждам в дланта си. Държа трошливо късче син въглен от обгоряло парче пълзящо растение — използваме ги за огрев. Ръката ми се омазва в синьо, кожата ми става синя.

Гледам го още секунда.

— Тик-так — казва госпожа Койл.

Преглъщам; Вдигам въглена и драсвам бързо три пъти върху бялата стена на къщата.

В-то ме гледа, изписано от собствената ми ръка.

Най-после издишам тежко.

Когато вдигам глава, госпожа Койл вече се е скрила в канавката на пътя. Аз бързам след нея, навела ниско глава.

След двайсет и осем минути стигаме при каруцата дълбоко в гората и чуваме Бум.

— Поздравления, войнико — казва госпожа Койл, когато стигаме лагера. — Току-що произведе първия изстрел на последната битка.