Патрик Нес
Въпросът и Възражението (27)

26
Възражението

Тод

— О, боже — повтаря кметът Леджър под нос. — О, Боже.

— Ти пък какво толкова се разстрои? — сопвам се най-накрая.

Вратата не се отключи в обичайното време. Утринта дойде и отмина, никакъв знак, че някой въобще си спомня за нас в камбанарията. Навън градът гори и Рева, но аз не мога да се сдържа да не мисля, че кметът Леджър страда толкова, само защото закъсняват със закуската.

— Капитулацията трябваше да донесе мир — казва той. — А тази проклета жена съсипа всичко.

Поглеждам го подозрително.

— Ами то и преди това тука не беше райско. Имаше вечерен час и затвори, и прочие…

Но той клати глава.

— Преди тя да започне своята малка кампания, Президентът вече отпускаше юздите. Разхлабваше ограниченията. Нещата щяха да се подредят.

Ставам и поглеждам през прозореца на запад, където димът се издига и пожарите бушуват, и мъжкият Шум гърми.

— Човек трябва да мисли практично — продължава кметът Леджър, — дори и когато си има работа с тиранин.

— Значи ти така смяташ, че си постъпил? — питам. — Практично?

Той присвива очи.

— Не разбирам накъде биеш, момче.

Аз също не знам накъде бия, но съм уплашен и гладен, и сме заключени в тая тъпа кула, докато целият свят се разпада пред очите ни, и ние можем само да наблюдаваме, но нищо не можем да сторим, за да променим хода на нещата, и не знам каква роля играе Виола във всичко това, нито дори къде е сега, и не знам какво ме чака в бъдеще, и не разбирам как някой може да мисли, че от това зло може да излезе нещо добро, всичко, което знам, е, че когато насред цялата каша кметът Леджър ми разправя как трябва да съм практичен, това просто ме вбесява.

А да, и още нещо.

— Не ме наричай момче.

Той прави крачка към мене.

— Един мъж веднага би разбрал, че нещата в света са твърде сложни, за да бъдат определяни просто като добро и зло.

— Да, един мъж, който мисли само как да спаси собствената си кожа, без съмнение веднага би разбрал това. Шумът ми казва опитай, хайде де, само опитай!

Кметът Леджър стисва юмруци.

— Онова, което не знаеш, Тод — отвръща, а ноздрите му треперят. — Онова, което не знаеш.

— Какво толкова не знам, а? — почвам, но вратата прави щрак-щрак, от което и двамата подскачаме.

Влиза Дейви, носи пушка.

— Хайде — казва само на мен. — Тате ни вика.

Тръгвам, без да кажа дума. Кметът Леджър кресва «Хей!» зад нас, но Дейви просто заключва вратата.

— Петдесет и шест войника са убити — казва ми, докато се спускаме надолу по стълбите на камбанарията. — Ние убихме десетина от техните, още десетина заловихме, но повечето избягаха и отведоха почти двеста затворника.

— Двеста? — казвам и спирам насред крачката. — Колко хора има по затворите въобще?

— Не спирай, кретенче. Тате чака.

Хуквам да го настигна. Пресичаме главното помещение на катедралата и се отправяме към портата.

— Кучки — казва Дейви и клати глава. — Няма да повярваш на какво са способни. Взривили са спалното. Спалното помещение! Докато войниците вътре са спели.

Излизаме от катедралата и потъваме в хаоса на площада. Дим се носи от запад, няма видимост, всичко е мътно. Войници, сами, или строени в части, тичат натам, или пък се връщат, като блъскат пред себе си разни цивилни, удрят ги с прикладите. Други стоят на стража около групички ужасени жени, държани на далеч от други групички ужасени мъже.

— Но им дадохме да се разберат — казва Дейви с гримаса.

— Ти участва ли в боя?

— Не — свежда очи към пушката си. — Но следващия път ще участвам.

— Дейвид! — чуваме. — Тод!

Кметът язди през площада, препуска бързо и тежко, подковите на Морпет хвърлят искри.

— Нещо се е случило в манастира — вика той. — Отивайте там. Веднага!

Хаос цари из целия град. Навсякъде виждаме войници на коне, които блъскат и подкарват пред себе си арестанти, подреждат ги в редица, която си подава кофи с вода за гасене на по-малките пожари, предизвикани от първите три бомби, а те наистина са унищожили електроцентралата, пречиствателната станция и един хранителен магазин, и трите места още горят, защото всички маркучи са отнесени при затворите, където мъжете се мъчат да овладеят големите пламъци.

— Няма да разберат откъде им е дошло — казва Дейви, докато препускаме.

— Кой няма да разбере?

— Възражението и всички, които им помагат.

— Да ти кажа, вече няма да останат хора на тоя свят.

— Ще останем ние — отвръща Дейви и ме поглежда. — Все е някакво начало.

Пътят утихва, когато се отдалечаваме от града, постепенно човек може отново да се самоубеди, че нещата са си както обикновено, но това трае само докато се обърне назад и види стълбовете дим, кълбящ се из въздуха. Толкова далеч от града по пътя няма жива душа, постепенно настъпва такава тишина, сякаш светът вече е свършил.

Подминаваме хълма, на чийто връх още се виждат руините на радиокулата, край тях днес не се мяркат войници. Правим последния завой и излизаме пред манастира.

И двамата едновременно дърпаме силно юздите назад.

— Мътните да го вземат — промълвява Дейви.

Цялата предна част на зида е взривена. По стената няма караул, само една гигантска дупка в зида на мястото на портата.

— Кучки — казва Дейви. — Освободили са ги.

При тази мисъл усещам как стомахът ми се свива от някаква зловеща радост.

(дали тя го е сторила?)

— Е, сега ще трябва и с тях да се бием — изскимтява Дейви.

Но аз скачам от Ангарад, стомахът ми е обърнат, свит, странно лек. Свободни, мисля. Те са свободни.

(дали това не е била причината тя да се присъедини към Възражението?)

Чувствам такова…

Облекчение.

Ускорявам крачка, когато наближавам дупката от взрива, ръцете ми стисват пушката, но ме обзема чувството, че тя няма да ми потрябва.

(ах, Виола, знаех си, че мога да разчитам…)

Тогава стигам дупката и спирам.

Светът спира.

Стомахът ми се вдига в гърлото.

— Избягали ли са? — вика Дейви и застава до мен.

И вижда онова, което виждам аз.

— Какво… — започва.

Диваците не са избягали.

Те са си още тук.

До последния.

Всичките 1150.

Мъртви.

— Не разбирам — казва Дейви и се оглежда.

— Млъквай — прошепвам.

Всичко построено е съборено, теренът отново е поляна и по него на камари са натрупани телата, нахвърляни са едно върху друго, пръснати са по тревата като смет, мъжки, женски, деца и бебета, пръснати като смет.

Някъде нещо гори и над терена се вие слаб бял дим, кълби се, обвива купчините тела, опипва ги с димните си пръсти, търси, но тук няма нищо живо.

И тишина.

Няма цъкане, нито ровене, нито дишане.

— Трябва да кажем на татко — казва Дейви и обръща гръб. — Трябва да кажем на татко.

Изхвърча навън през дупката, мята се на Смъртоносен и отлита към града.

Не тръгвам с него.

Нозете ми могат да вървят само напред, само сред тях, влача пушката по земята.

Камарите от тела са по-високи от ръста ми. Трябва да гледам нагоре, за да видя мъртвите, висящи надолу лица, отворените очи, зелените мухи, облепили, раните от куршуми по главите. Повечето са застреляни, най-често в средата на високите чела, но има и заклани, гърлата са прерязани, гърдите са разпрани, виждам и откъснати крайници, глави, обърнати към гърбовете и…

Пускам пушката на тревата. Едва си давам сметка за това.

Продължавам да крача, не мигам, челюстта ми е увиснала, не вярвам на онова, което виждам, не мога да приема мащаба му…

Трябва да прекрачвам тела, протегнати крака, ръце с гривни, които аз съм поставил, изкривени усти, които съм хранил, пречупени гръбнаци, които аз…

Които аз…

О, Господи, Боже.

О, Господи, не, аз ги мразех…

Опитвах се да не ги мразя, но не можех…

(не, можех, ако…)

Мисля за всички пъти, когато съм ги ругал…

Всички пъти, когато съм мислил за тях като за овце…

(ножът е в ръката ми, забивам го…)

Но никога не съм искал това…

Никога, аз никога…

После заобикалям най-високата камара, струпана до източната стена…

И тогава я виждам.

И се отпускам на колене в замръзналата трева.

Изписана е на зида, голяма е като възрастен мъж.

Буквата В.

Буквата на Възражението.

Написана е със синьо.

Отпускам се бавно напред, докато челото ми опира тревата, студът нахлува в черепа ми.

(не)

(това не може да го е сторила тя)

(не е възможно)

Дъхът ми ме обвива в пара, топи калта пред устата ми. Не помръдвам.

(в това ли са те превърнали?)

(такава ли са те направили?)

(Виола?)

(Виола?)

Чернотата започва да ме надвива, пада върху мен като одеяло, като вода, която се качва над главата ми, не, Виола, не, не може да си била ти, не може да си била ти (нали не може?) не, не, не, не може…

Не…

Не…

И сядам…

И се накланям назад…

И сам се удрям по лицето.

Удрям се много силно.

Отново.

И отново.

Не чувствам нищо.

Не чувствам как устната ми се сцепва.

Как окото ми се подува.

Не…

Господи, Боже, не…

Моля те…

И замахвам да се ударя пак…

Но тогава немотата ме поглъща.

Чувствам как изстивам отвътре…

Дълбоко, дълбоко отвътре…

(къде си да ме спасиш?)

Немотата.

Онемявам.

Гледам диваците, мъртви, мъртви край мене.

А Виола я няма…

По-далечна никога не е била…

(ти ли стори това?)

(това ли стори, вместо да ме намериш?)

И отвътре аз просто умирам.

А едно тяло се претъркулва от камарата и пада право върху мен.

Отскачам, изтъркулвам се сред още тела, изправям се с труд на крака, трия ръце в панталоните, изтривам допира на мъртвия.

Второ тяло пада.

Поглеждам нагоре към камарата.

1017 си проправя път сред труповете навън.

Вижда ме и замръзва, ръцете и главата му стърчат сред мъртвите, костите му изпъкват под кожата, кльощав така, сякаш отдавна не е сред живите.

Разбира се, че е оцелял. Разбира се. Ако някой от тях къташе достатъчно злоба и горчивина, която да го задържи в живота, това е той.

Хуквам към камарата и започвам да го тегля навън, освобождавам го, трябва да го измъкна изпод мъртвите, изпод всички мъртви.

Той се изхлузва и двамата падаме заедно назад, претъркулваме се на земята, разделяме се на секундата и вперваме очи един в друг.

Дишаме тежко, във въздуха се вдигат облаци пара.

Не изглежда ранен, дори превръзката е паднала от ръката му. Просто ме гледа, очите му са отворени широко като моите.

— Жив си — казвам тъпо. — Ти си жив.

Той ме гледа в отговор, няма Шум, няма цъкане, нищо. Само аз и той в утринната тишина, дим се вие във въздуха като филизите на лоза.

— Как? — питам. — Как оживя?

Няма отговор, само ме гледа ли, гледа.

— Ти дали… — почвам, но трябва да се изкашлям, за да си прочистя гърлото. — Дали видя едно момиче?

И тогава го чувам, туп тупур-туп…

Копита по пътя. Дейви е викнал татко си и двамата идват.

Втренчвам се в 1017.

— Бягай — казвам. — Трябва да се махаш оттук…

Туп тупур-туп…

— Моля те — шепна. — Моля те, прости ми, прости ми, но, моля те, просто бягай, просто бягай, просто се махай…

Спирам, защото той се изправя на крака. Не откъсва очи от мен, не мига, лицето му е безизразно.

Туп тупур-ТУП…

Прави крачка, после втора, после хуква, тича към взривената дупка.

После спира и поглежда назад към мен.

Към мен.

Ясен къс Шум ме блъсва.

В Шума съм само аз, сам.

В Шума 1017 държи пушка.

В Шума той дърпа спусъка.

В Шума аз умирам в нозете му.

После се обръща и изхвърча през взривеното, и потъва в гората.

— Знам колко трябва да ти е тежко, Тод — казва Кметът, докато оглежда взривения зид. Излезли сме отвън. Никой повече не иска да гледа телата.

— Но защо? — питам и се мъча да преглътна стегнатото в гърлото. — Защо биха сторили нещо такова?

Кметът гледа кръвта, протекла по лицето ми от ударите, които сам си нанесох, но си премълчава.

— Сигурно са мислели, че се каним да използваме диваците като войници.

— Но да избият всичките? — вдигам очи към него на коня. — Преди днешния ден от Възражението никога никого не са убивали, не и умишлено.

— Петдесет и шест войника — обажда се Дейви.

— Седемдесет и пет — поправя го Кметът. — Избягалите затворници са триста.

— Нали помниш, че преди пак хвърлиха бомба сред диваците? — добавя Дейви към мен. — Кучки.

— Възражението започна военната си кампания — обяснява Кметът, без да откъсва очи от мен. — А ние ще отговорим подобаващо.

— Мътните ги взели, как ще им отговорим само — казва Дейви и зарежда пушката без причина.

— Съжалявам за Виола — казва ми Кметът. — Аз съм разочарован толкова, колкото и ти от факта, че тя е взела участие в това.

— Изобщо не знаем дали е взела участие — прошепвам.

(взела ли е?)

(взела ли си участие?)

— Няма значение — отвръща Кметът. — Твоите момчешки дни окончателно и напълно изтекоха. Сега имам нужда от водачи. Имам нужда ти да бъдеш водач. Готов ли си да станеш водач, Тод Хюит?

— Аз съм готов — казва Дейви и в Шума си чувства, как го изоставят.

— Отдавна знам, че мога да разчитам на теб, сине.

Шумът на Младши пак порозовява.

— Искам да чуя окончателен отговор от Тод — Кметът прави крачка към мен. — Ти повече не си мой затворник, Тод Хюит. Тази фаза приключи. Но сега искам да знам дали ще се присъединиш към мен… — кимва с глава към взривения зид — … или ще се присъединиш към тях. Нямаш друг избор.

Поглеждам към манастира, към телата, към всички ужасени мъртви лица, към цялата безсмислена смърт.

— Ще ми помогнеш ли, Тод?

— Как да ти помогна? — казвам, без да вдигам очи.

Но той само пита отново:

— Ще ми помогнеш ли?

Мисля за номер 1017, за това как той е сам сега, сам-самичък в целия свят.

Приятелите му, семейството му са струпани на камара като смет, захвърлени на мухите.

Не мога да спра да ги виждам, дори като затворя очи.

Не мога да спра да виждам голямото синьо В.

О, не ме предавай, мисля.

О, никога не ме оставяй.

(но нея я няма)

(няма я)

А аз съм мъртъв.

Отвътре съм мъртъв, мъртъв, мъртъв.

Нищо не ми остана.

— Ще ти помогна — казвам. — Ще ти помогна.

— Отлично — сърдечно възкликва Кметът. — Знаех си, че си специален, Тод. Знаех си го през цялото време.

При тези думи Шумът на Дейви изписква жално, но Кметът не му обръща внимание. Обръща Морпет с лице към терена на манастира, сега изпълнен със смърт.

— Колкото до това как точно да ми помогнеш… — продължава. — Е, всички ние вече се срещнахме с Възражението — после се извръща да ни погледне, а очите му греят. — Време е те да се срещнат с Въпроса.