Патрик Нес
Въпросът и Възражението (26)

25
Нощта, в която се случва

Виола

— Имам нужда от помощта ти — казва госпожа Лоусън, застанала на вратата на кухнята.

Вдигам покритите си с брашно ръце.

— Тъкмо съм по средата на…

— Госпожа Койл изрично ме помоли да те доведа.

Смръщвам се. Не ми харесва думата «довеждам».

— Кой ще опече хляба за утре? Лий отиде да събира дърва…

— Госпожа Койл каза, че имаш опит с медицински консумативи — прекъсва ме госпожа Лоусън. — Донесохме много и момичето, на което възложих да ги подреди, не можа да се справи.

Въздъхвам. Е, всичко е по-добро от готвенето.

Излизам след нея в полумрака, влизам в пещерата и след ред завои стигаме до обширната кухина, в която държим най-важните запаси.

— Може да отнеме малко повече време — обажда се госпожа Лоусън.

Цялата вечер и по-голямата част от нощта прекарваме в броене на всичките лекарства, пластири, превръзки, компреси, бельо, упойки, турникети, спринцовки, уреди за мерене на кръвно налягане, стетоскопи, бели престилки, хапчета за пречистване на вода, шини, тампони, клампи, таблетки Джефърсов корен и болкоуспокояващи, с които разполагаме, подреждаме ги на купчинки, но не на местата им по лавиците, изправени до стените на кухината, а на пода, близо до главния тунел.

Избърсвам студената пот от челото си.

— Не трябва ли да ги приберем?

— Не още — отвръща госпожа Лоусън. Оглежда спретнатите купчинки. После потрива ръце, на лицето й е изписана тревога. — Надявам се да стигнат.

— За какво да стигнат? — проследявам погледа й, който се мести от купчинка на купчинка. — За какво да стигнат, госпожо Лоусън?

Тя вдига очи към мен и прехапва устни.

— Спомняш ли си нещата, на които те научихме в дома на изцелението?

Взирам се в нея цяла секунда, подозрението ми расте ли, расте, а после хуквам навън от пещерата.

— Чакай! — вика тя след мене, но аз вече съм в главния тунел и изхвърчам насред лагера.

А той е съвършено пуст.

— Не се ядосвай — казва ми госпожа Лоусън, след като ме оставя да прегледам бараките една по една.

Стърча глупаво с ръце на кръста, оглеждам празната мина. Госпожа Койл ми намери работа, отвлече вниманието ми, а после е заминала с всички други лечителки, с изключение на госпожа Лоусън. Теа и другите помощнички също ги няма.

Всички са изчезнали. Всички каруци, всички коне, всички волове.

Лий е изчезнал.

Уилф също го няма, само Джейн е тук, единствената останала, освен нас.

Тази нощ.

Тази нощ ще се случи.

— Знаеш, че тя не можеше да те вземе — казва госпожа Лоусън.

— Тя не ми вярва — отвръщам. — Никоя от вас не ми вярва.

— Сега не му е времето — казва тя със строгия тон на лечителка, който вече съм намразила. — Важният въпрос е, че когато се върнат, ще имаме нужда от ръцете на всяка лечителка, с която разполагаме.

Отварям уста за спор, но виждам как тревожно кърши ръце, колко притеснени са очите й, как напрежението клокочи в нея.

А после тя довършва:

— Ако изобщо някой се върне.

Не ни остава друго, освен да чакаме. Джейн ни прави кафе, седим в стягащия студ, наблюдаваме пътя към гората, следим кой ще дойде.

— Мраз — казва Джейн и забива връхчето на обувката си под късче лед, замръзнало до камъка при крака й.

— Тази работа трябваше да се свърши по-рано — казва госпожа Лоусън над чашата си, топлейки лицето си на парата. — Преди времето да се развали.

— Коя работа? — питам.

— Спасяването — простичко ми отговаря Джейн. — Уилф ми каза на тръгване.

— Кого ще спасяват? — питам, макар че, естествено, кого другиго, освен…

Чуваме как камъни започват да се търкалят по пътя. Скачаме, над нас вече е изскочил Магнус.

— Бързо! — вика. — Насам!

Госпожа Лоусън грабва най-потребното за първа помощ, и хуква към гората. Джейн и аз правим същото.

Не сме преполовили пътя, когато те започват да излизат сред дърветата.

На каруци, на раменете на здравите, на носилки, на коне, хора и хора се изливат на пътя, а още и още напредват през гората.

Всички спасени.

Затворничките, арестувани от Кмета и армията му.

А в какво състояние са само…

— О, Господи — казва Джейн тихо до мен, двете сме спрели от смайване.

О, Господи, Боже.

Следващите часове са ми една мъгла, пренасяме ранените в лагера, някои са толкова зле, че трябва да им окажем помощ на място. Аз помагам ту на една лечителка, ту на втора, ту на трета, тичам от рана към рана, тичам до пещерата за още превръзки, бързам толкова, че ми трябва доста време, преди да осъзная, че повечето от нараняванията, които виждам, съвсем не са получени в честни схватки.

— Били са ги — казвам.

— И са гладували — гневно отвръща госпожа Лоусън, докато поставя инжекция на една жена, вече внесена в пещерата. — И са изтезавани.

Жената е една от многото, потокът няма край. Повечето спасени са в шок, не говорят, взират се в мен с най-ужасяващото мълчание на света, опират се на рамото ми без думи, по ръцете и лицата им има белези от изгаряния, стари, нелекувани възпалени рани, подути очи, не са яли от дни, дни и дни.

— Той го е сторил — казвам сама на себе си. — Той е сторил това.

— Дръж се, моето момиче — вика ми госпожа Лоусън. Изхвърчаме от пещерата с ръце, пълни с превръзки, но те далеч не достигат. Госпожа Брайтуейт бясно ми маха. Дръпва превръзки от мен, светкавично превързва крака на една пищяща жена на земята.

— Джефърсов корен — кресва.

— Не съм донесла — отвръщам.

— Ами бягай да донесеш, мътните те взели!

Връщам се в пещерата, снова между разтревожени лечителни, помощнички и фалшиви войници, клекнали до ранените, пръснати са навсякъде — по пътя, в каруците, навсякъде. Ранените не са само жени. Има мъже затворници, съсипани от глад, пребити. Виждам хора от лагера, очевидно ранени в днешната схватка, лицето на Уилф е изгорено от едната страна и върху раната е залепен пластир, но той не спира да помага при пренасянето на пациентите и носилките в лагера.

Втурвам се пак в пещерата, грабвам още превръзки и Джефърсов корен и се връщам в касапницата за стотен път. Пресичам лагера и тръгвам нагоре по пътя, откъдето се задават още хора.

Спирам за секунда и оглеждам новите лица, преди да се затичам пак към госпожа Брейтуейт.

Госпожа Койл още я няма.

Няма го и Лий.

— Ами той обикаляше из най-опасните места — казва ми госпожа Надари, докато й помагам да изправим една упоена с Джефърсов корен жена на крака. — Търсеше някого сякаш.

— Майка си и сестра си — казвам и поемам тежестта на жената на рамото си.

— Не успяхме да отведем всички — отвръща госпожа Надари. — В една от сградите бомбата изобщо не избухна…

— Шавон! — чувам от далечината.

Извръщам се, сърцето ми бие лудо, вълнувам се повече, отколкото съм очаквала, усмивката се появява на лицето ми.

— Намерил ги е!

Но в следващия миг виждам, че греша.

— Шавон? — вика Лий и изтичва сред дърветата до пътя, униформата е почерняла на ръката и рамото му, лицето му е покрито с пепел, очите му бясно търсят, насам, натам, оглежда всички хора наоколо, крачи сред тях. — Мамо?

— Бягай — казва ми госпожа Надари. — Иди да видиш дали е ранен.

Оставям ранената жена в ръцете й и хуквам към Лий, не обръщам внимание на това, че лечителките от всички страни викат името ми.

— Лий! — повиквам го.

— Виола? — вижда ме. — Тук ли са? Знаеш ли дали са тук?

— Ранен ли си? — хващам го, опипвам почернелия ръкав, гледам ръцете му. — Изгорил си се.

— Имаше пожари — казва той и аз се взирам право в очите му. Той ме гледа, но не ме вижда, вижда онова, което е видял в затворите, вижда пламъците и онова, което изгаря в тях, вижда намерените затворници, вижда пазачите, които е трябвало да убие.

Но не вижда нито сестра си, нито майка си.

— Тук ли са? — моли ме. — Кажи ми, че са тук.

— Аз не ги познавам — отвръщам тихо.

Лий се втренчва в мен със зяпнала уста, диша тежко, грапаво, плитко, защото е нагълтал много дим. — Беше… — казва. — О, Господи, Боже мой, Виола, там беше… — гледа нагоре и край мен, някъде над рамото ми. — Трябва да ги намеря. Трябва да са тук някъде.

Подминава ме.

— Шавон? Мамо?

Не мога да се въздържа и извиквам след него:

— Лий? А видя ли Тод?

Но той се отдалечава, препъва се нататък.

— Виола! — чувам и разбирам, че друга лечителка ме вика на помощ.

Но после глас зад мен казва:

— Госпожа Койл!

Обръщам се и вдигам очи. На високото се е появила госпожа Койл, язди кон, слиза колкото е възможно по-бързо по ронещите се камъни. Зад нея на седлото има още някой, някой, завързан за кръста й, за да не падне. Пронизва ме надежда. Може да е Шавон. Или майката на Лий.

(или може да е той, може да е той, може да е…)

— Помагай, Виола — вика госпожа Койл и дърпа юздите.

Хуквам нагоре към тях, конят се извръща и аз виждам кой е на седлото, в безсъзнание, увиснал на една страна.

Корин.

— Не — повтарям полугласно, умът ми отказва да го приеме. — Не, не, не, не, не, не — докато я слагаме сред камъните, а госпожа Лоусън тича към нас с ампули и пластири. — Не, не, не — когато вземам главата й в скута си, за да не лежи на коравите камъни, а госпожа Койл скъсва ръкава и, за да сложи инжекцията. — Не — когато госпожа Лоусън идва и също ахва.

— Намерила си я — казва госпожа Лоусън.

Госпожа Койл кимва.

— Намерих я.

Чувствам главата на Корин в дланите си, чувствам как кожата гори от треската, виждам как са хлътнали страните й, виждам синините, обезцветената подпухнала кожа. Ключиците й, изхвръкнали над деколтето на мръсната и разкъсана престилка на лечителка. Кръглите изгаряния по шията. Успоредните порязвания по ръцете. Изтръгнатите нокти.

— О, Корин — шепна и сълзите ми капят, капят по нея. — О, не.

— Не ни напускай, моето момиче — говори госпожа Койл, не знам дали го казва на мен или на Корин.

— Ами Теа? — пита госпожа Лоусън, без да вдига глава.

Госпожа Койл поклаща глава.

— Теа е мъртва? — обаждам се.

— Госпожа Уегънър също загина — отвръща госпожа Койл и тогава забелязвам опушеното й лице, изгарянията по челото й. — И други загинаха. — Устните й се свиват в права черта. — Но и от техните загинаха.

— Хайде, моето момиче — казва госпожа Лоусън на Корин, която не идва в съзнание. — Винаги си била упорита. Имаме нужда от ината ти сега.

— Дръж — казва ми госпожа Койл и ми подава торбичка с течност, която се влива във вената на Корин. Поемам я с една ръка с другата придържам главата на Корин в скута си.

— Гледай — госпожа Лоусън отлепя парче вкоравен парцал от хълбока на Корин. Всички едновременно усещаме страшната миризма.

Повдига ни се, но това не е най-лошото. По-лошото е онова, което миризмата означава.

— Гангрена — казва госпожа Койл, но наблюдението няма смисъл, защото всички виждаме, че фазата на инфекцията отдавна е прехвърлена. Миризмата означава, че плътта е мъртва. Означава, че яде Корин жива. Корин сама ме бе научила какво означава миризмата, а сега не искам да си спомням уроците й.

— Дори не са й дали първа помощ — изръмжава госпожа Лоусън, изправя се и хуква към пещерата да донесе от най-силните антибиотици, които имаме.

— Дръж се, мое трудно момиче — тихо казва госпожа Койл и гали Корин по челото.

— Останала си до последно, за да я намериш — казвам. — Затова се върна последна.

— Тя не се предаде, никога не отстъпи, не и тя — казва госпожа Койл с дрезгав глас, дрезгав не само от вдишания дим. — Без значение какво са й причинявали.

Гледам лицето на Корин със затворените очи, с отпуснатата челюст, с изчезващия дъх.

Госпожа Койл е права. Корин не се предала, не издала нито едно име, поела сама болката, спасила чужди дъщери, чужди майки от това те да я поемат.

— Инфекцията — преглъщам през подутото си гърло, — миризмата, тя значи, че…

Госпожа Койл прехапва устните си до бяло и поклаща глава.

— О, Корин — казвам. — О, не.

И точно тогава, в ръцете ми, в скута ми, лицето на Корин се обръща към моето…

И тя умира.

Когато това се случва, настъпва само тишина. Няма звуци, нито борба, нито болка, нищичко. Тя просто се отпуска в пълна тишина, онзи вид тишина, която, в мига, в който я чуеш, разбираш, че е безкрайна, тишината, която заглушава всичко наоколо, тишината, която поглъща Шума на света.

Всъщност единственото, което мога да чувам сега, е собственото си дишане, влажно, тежко, никога няма да усетя отново лекотата на живота. И в тишината на дишането си аз вдигам очи, поглеждам надолу по хълма към лагера, виждам останалите ранени наоколо, устите им са отворени в крясъка на болката, очите им пустеят от ужасите, в които те са все така втренчени, дори след спасяването. Виждам госпожа Лоусън, която тича към нас с лекарствата, твърде късно вече, твърде късно. Виждам Лий, връща се обратно по пътя, вика майка си и сестра си, не иска да повярва, че в кървавия хаос тях все така ги няма.

Мисля за Кмета в катедралата, за обещанията му, за лъжите му.

(мисля за Тод във властта на Кмета)

Свеждам поглед към Корин в скута ми, Корин, която така и не ме хареса, но въпреки това даде живота си за мен.

Ние самите сме решенията, които вземаме.

Когато вдигам поглед към госпожа Койл, влагата в очите ми кара всичко да потъне в бляскави, размазани искри, превръща изгряващото слънце в бляскаво петно в небето.

Но нея я виждам достатъчно ясно.

Зъбите ми са стиснати, а гласът ми е гъст като кал.

— Готова съм — казвам. — Ще сторя, каквото поискаш.