Метаданни
Данни
- Серия
- Живият хаос (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ask and the Answer, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Златка Паскалева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Борба за власт
- Вътрешен конфликт
- Далечно бъдеще
- Добро и зло
- Друга планета
- Извънземен (разум)
- Теория на хаоса
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 4,8 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kris(2014)
- Разпознаване и корекция
- aisle(2014)
- Допълнителна корекция
- cattiva2511(2021)
Издание:
Патрик Нес. Не пускай ножа
Английска. Първо издание
Студио АртЛайн, София, 2011
Коректор: Лидия Михайлова
ISBN: 978–954–2908–04–3
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от cattiva2511
23
Нещо иде
Виола
— Хилди, водната помпа пак не работи.
— Благодаря, Уилф — подавам му табла с питки, парата още се вие над тях. — Би ли ги занесъл на Джейн, моля ти се. Тя тъкмо слага масата за закуска.
Той поема таблата, в Шума си тананика монотонна песничка. Тръгва към трапезарията и се провиква:
— Жено!
— Защо те нарича Хилди? — пита Лий някъде отзад: тъкмо е излязъл от вратата зад гърба ми, носи торба с брашно, която току-що е напълнил, ръкавите на ризата му са отрязани и ръцете му са бели чак до лактите.
Погледът ми се плъзва по голата кожа на рамото му и аз бързам да обърна очи встрани.
Госпожа Койл ни сложи да работим заедно, защото той повече не може да ходи в Ню Прентистаун, но все пак трябва да върши нещо.
Не, със сигурност няма да й простя.
— Хилди се казваше една жена, която много ни помогна — казвам. — Достойно е човек да носи нейното име.
— Помогна на вас, тоест на…
— Да, на мен и Тод — вземам торбата от ръцете му, влизам обратно в бараката и тежко я слагам на масата.
Разговорът ни прекъсва в тежко мълчание всеки път, когато по някаква причина се спомене името на Тод.
— Никой не го е виждал, Виола — казва кротко Лий. — Но хората ходят до града най-често нощем и в тъмното нали знаеш…
— Тя не би ми казала, дори и ако го беше видяла със собствените си очи — започвам да разпределям брашното в съдовете, в които печем питките. — Мисли, че е мъртъв.
Лий пристъпва от крак на крак.
— Но ти не мислиш така.
Поглеждам го. Той ми се усмихва и аз не мога да се сдържа да не му се усмихна в отговор.
— А ти ми вярваш, така ли?
Свива рамене.
— Уилф ти вярва. Ще се изненадаш като разбереш колко тежи думата на Уилф тук.
— Не — отвръщам и поглеждам през прозореца натам, накъдето изчезна Уилф. — Никак даже няма да се изненадам.
Денят минава като всички останали дни, а ние готвим ли, готвим. Това е новата ни задача, моята и на Лий, да готвим. Възложено ни е цялото готвене, за целия лагер. Научихме се да печем хляб буквално от А и Б, мелим си зърното, защото иначе няма кой да приготви брашно. Научихме се да дерем катерици, да вадим костенурки от черупките и да чистим риба. Научихме колко бульон трябва, за да се приготви супа за сто души. Научихме се да белим картофи и круши по-бързо от всяко друго живо същество на цялата тъпа планета.
Госпожа Койл се кълне, че с такъв труд се печелят войните.
— Това не е причината да се присъединя към нея — казва Лий, докато скубе шестнайсетата си горска яребица за деня.
— Поне си се присъединил по своя воля — отвръщам и скубя друга яребица. Перушината се носи из въздуха като ято лепкави мухи, които остават закачени за всяко нещо, до което се допрат. Пух се е полепил под ноктите ми, в сгъвките на лактите, в ъгълчетата на очите.
Знам го, защото Лий също целият е олепен в перушина, перца са заплетени в дългата му златна коса, която има същия цвят като златистите косъмчета по ръцете му.
Лицето ми пак пламва и аз продължавам яростно да скубя.
Първият ни ден заедно стана втори ден, после трети, после седмица, която премина в следваща седмица, а и в по-следваща седмица, готвя все с Лий, мия съдовете с Лий, три дена валя, без да спре и двамата с Лий не сме мърдали от бараката кухня и не сме се разделяли и за миг.
Но все пак. Все пак.
Нещо иде, нещо се мъти, никой нищо не ми казва.
Забита съм тук и няма измъкване.
Лий хвърля шепа пера на масата и отскубва друга.
— Тоя вид яребици ще вземе да изчезне, ако продължаваме така.
— Ами Магнус само тях може да улучва — отвръщам. — Останалите животни бягат много бързо.
— Каква загуба за животинското царство — казва Лий, — само защото във Възражението няма един свестен стрелец.
Засмивам се твърде високо. Извъртам очи.
Довършвам яребицата и взимам следващата.
— Ще оскубя три, докато ти оскубеш две — закачам го. — А и омесих повече питки от теб тази сутрин, а и…
— Половината ги изгори.
— Защото ти беше напалил пещта твърде силно.
— Аз не съм създаден за готвач — отвръща той с усмивка. — Създаден съм да бъда войник.
Ахвам.
— Значи мислиш, че аз съм създадена да бъда готвачка, така ли?
Но той ми се смее и продължава да се смее, когато хвърлям по него шепа мокра перушина и го улучвам право в окото.
— Ох — казва и изтрива цапаницата с ръка. — Добре се целиш, Виола. Трябва да държиш пушка.
Бързо свеждам очи към милионната оскубана яребица в скута си.
А може и да не е чак толкова добра идея — довършва той тихо.
— Ти дали… — млъквам.
— Какво дали съм правил?
Облизвам устни, което е грешка, защото после трябва да изплюя налапаните пера, затова, когато най-после изричам думите, те прозвучават по-гневно, отколкото ми се иска:
— Застрелвал ли си някога някого?
— Не — той се изправя рязко. — А ти?
Поклащам глава отрицателно и виждам как той се отпуска от облекчение, затова незабавно добавям:
— Но мен са ме прострелвали.
Той пак се изправя.
— Стига бе!
Казвам го, преди да поискам да го кажа, казвам го, преди да се усетя, а когато го казвам, се сещам, че никога преди не съм го казвала на глас, нито на себе си, нито на никой друг, никога от деня, в който се случи, а ето го тук и сега, изтърколи се насред стаята, пълна с хвърчаща перушина.
— А веднъж намушках човек с нож — спирам да скубя. — Убих го.
В настъпилото мълчание усещам как тялото ми натежава двойно.
Когато започвам да плача, Лий ми подава една от кухненските кърпи и ме оставя да плача, не ми виси на главата, не казва някакви глупави успокоителни думи, нищо не пита, въпреки че сигурно умира от любопитство. Просто ме оставя да плача.
Това е най-правилната постъпка.
— Да, но печелим симпатии — казва Лий към края на вечерята; ядем заедно с Уилф и Джейн, аз се мъча да отложа края колкото е възможно повече, защото, когато приключим, ще трябва да се върнем пак двамата в кухнята да приготвим маята за утрешния хляб. Няма да повярвате колко много хляб изяждат сто души.
Хапвам половината от последната си хапка.
— Само казвам, че тук не сте кой знае колко много хора.
— Да, не сме чак толкова много — сериозно отвръща Лий. — Затова пък имаме шпиони в града, работят за нас и нови хора се присъединяват към каузата всеки ден. Там нещата се влошават буквално с часове. Храната вече е на дажби и никой не получава от лека. Скоро ще почнат да се обръщат срещу него.
— Затворите са пълни — добавя Джейн. — Стотици жени, всичките под ключ, оковани във вериги под земята, гладуват и мрат.
— Жено! — сопва й се Уилф.
— Само казвам какво съм чула!
— Нищо подобно не си чула!
Джейн се нацупва.
— Това, че не съм чула, не означава, че не е вярно.
— В затвора също има много хора, които биха ни подкрепили, ако бяха на свобода — казва Лий. — А и може да се окаже, че…
Спира на средата на думата.
— Какво? — питам и вдигам очи. — Какво може да се окаже?
Той не ми отговаря, само поглежда към съседната маса, където седят госпожа Койл, госпожа Брайтуейт, госпожа Форт, Госпожа Уегънър и госпожа Баркър, Теа също е с тях, всичките седят заедно, както винаги, обсъждат разни неща, шепнат си, издават тайни заповеди, възлагат тайни задачи.
— Нищо — довършва Лий, когато госпожа Койл се изправя и тръгва към нас.
— Каруцата ще ми трябва за тая вечер, Уилф — казва тя.
— Да, госпожо — отвръща той и се изправя.
— Дояж си — казва тя. — Не е бърза работа.
— Радвам се, че помагам — отвръща Уилф, изтръсква трохите от панталоните си и излиза.
— Кого ще взривяваш нощес? — питам.
Госпожа Койл стисва устни.
— Много приказваш, Виола.
— Искам да дойда — казвам. — Ако ще ходите в града тази нощ, искам да дойда.
— Търпение, моето момиче — отвръща тя. — И твоят час ще настъпи.
— Кой час? — викам след нея. — Кога?
— Търпение — повтаря тя.
Но произнася думата нетърпеливо.
Мръква се все по-рано и по-рано. Седя на куп камъни отвън, докато нощта пада, наблюдавам как участниците в тазвечершния набег се въртят около каруците, приготвят се, торбите им са пълни с всякакви тайни неща. Някои от мъжете имат Шум, защото вземат много малки дози от лека от нашите топящи се запаси, скрити в пещерите. Вземат достатъчно, че да се сливат с Шумните мъже в града, но не толкова много, че да издават тайните си. Точната доза се определя трудно, става все по-опасно нашите мъже да излизат по улиците на Ню Прентистаун, но те, въпреки това, продължават да го правят.
А хората в града спят нощем и докато спят, биват ограбвани и взривявани в името на една справедлива кауза.
— Здрасти — казва Лий и сяда до мен, не го виждам добре, просто сянка в мрака.
— Здрасти — отвръщам.
— Добре ли си?
— Защо да не съм добре?
— Ясно — вдига камък и го хвърля напред в тъмното. — Защо ли наистина?
Звездите започват да изгряват. Някъде там сега са корабите с моите хора. Онези, които могат да ни помогнат, не, които задължително ще ни помогнат, ако можехме да се свържем с тях. Симон Уоткин и Брадли Тенч, все добри хора, умни, които веднага ще прекратят тукашната глупост с взривовете и със…
Усещам как гърлото ми пак се свива.
— Ти наистина ли си убила човек? — пита Лий и хвърля нов камък.
— Да — отвръщам и свивам колене към брадичката си.
Лий помълчава малко.
— Заедно с Тод?
— Заради Тод — отвръщам. — Спасих го. Спасих и двама ни.
Слънцето е залязло, истинският студ бавно настъпва. Притискам колене към гърдите си.
— Тя се бои от теб и то много — казва Лий. — Госпожа Койл имам предвид. Смята, че имаш влияние.
Поглеждам го, но не го виждам в тъмнината.
— Това е пълна глупост.
— Чух я да го казва на госпожа Брайтуейт. Каза, че можеш да водиш цели армии в битка, стига само да поискаш.
Поклащам глава, но той също не ме вижда в мрака.
— Тя дори не ме познава.
— Да, но е много умна.
— И всички вървят подире й като малки агънца.
— Всички, освен теб — той ме бутва приятелски с рамо.
— Може би точно това е имала предвид тя при разговора, който подслушах.
Дочуваме ниското ръмжене откъм пещерите, което означава, че прилепите се приготвят за лов.
— А ти защо си тук? — питам. — Защо я следваш?
И преди съм го питала, но той винаги сменяше темата.
Но тази вечер е по-различно. Аз поне се чувствам по-различно.
— Баща ми загина във войната с диваците — казва.
— Много бащи са загинали тогава — отвръщам и мисля за Корин, чудя се къде ли е тя сега, чудя се дали…
— Не го помня много добре — продължава Лий. — Останахме само аз, майка ми и голямата ми сестра, с тях израснах. А сестра ми… — той се засмива. — Ти щеше много да я харесаш. Все приказваше, огън момиче беше, такива скандали сме имали, бедна ти е фантазията.
Пак се засмива, но по-тихо.
— Когато армията дойде, Шавон искаше да се бие, но мама не й позволи. Аз също исках да се бия, но не ми обърнаха внимание, Шавон беше хванала оръжието и мама трябваше буквално да залости вратата, за да й попречи да изтича на улицата пред войниците, когато армията нахлу в селището.
Ръмженето се засилва и Шумът на прилепите започва да кънти от входа на пещерата. Лети, лети, казват те. Далеч, далеч.
— А после вече нищо не можеше да се направи — разказва Лий. — Армията отведе всички жени в сградите източно от града. Мама каза, че трябва да оказваме съдействие, нали разбираш, «поне засега, да видим накъде ще тръгнат нещата, може би той не е чак толкова лош». Такива ми ти работи.
Не отговарям и се радвам, че е тъмно и той не вижда лицето ми.
— Но Шавон не можеше да се предаде без борба, разбираш ли? Крещеше на войниците, пищеше, отказваше да тръгне, а мама я молеше да престане, да не ги гневи, но Шавон… — той замълчава и цъква с език. — Тя удари първия войник, който опита да се допре до нея и да я отведе насила.
Поема дълбоко въздух.
— Настъпи нещо страшно. Опитах се да се боря с тях, но в следващия момент се озовах на пода, коляното на един войник притискаше гърба ми, чувах как мама пищи, но от Шавон не чувах нито звук, после настъпи мрак и когато се събудих, бях сам в къщата.
Лети, лети, чуваме от пещерата. Далеч, далеч, далеч.
— Когато ограниченията бяха отменени, тръгнах да ги търся — продължава Лий. — Но така и не ги намерих. Търсих във всяка къща, във всяко общежитие, във всеки дом на изцелението. А накрая, в последния от тях, госпожа Койл чу гласа ми и ми даде отговор.
Замълчава и вдига очи.
— Ето ги.
Прилепите се изливат от пещерите, сякаш някой е наклонил света и ги изсипва на свобода, точно над главите ни, порой от още по-черен мрак на черното небе. Гръмкото шшшшш, което издават крилете им, заглушава думите и за минута не говорим, а само ги гледаме.
Всеки е дълъг най-малко по два метра, крилете им са покрити с козина, имат къси, заоблени уши и по едно зелено светещо петно фосфор на върха на всяко крило — с тях заслепяват и объркват пеперудите и бръмбарите, улавят ги и ги ядат. Фосфорът искри в нощта, над нас за кратко се просва одеяло от примигващи звездички. Седим, заобиколени от пляскащи криле, от цвъртящ Шум. Лети, лети, далеч, далеч, далеч.
А след пет минути вече са изчезнали, отлетели са в гората и няма да се върнат до заранта.
— Нещо иде — казва Лий в последвалата тишина. — Знаеш го. Не мога да кажа какво, но ще тръгна с нея, защото има още места, където не съм търсил.
— Тогава и аз ще дойда — казвам.
— Тя няма да ти позволи — той се обръща към мен. — Но ти обещавам, че ще търся Тод. Със същите очи, с които ще търся Шавон и майка, ще търся и него.
Над лагера прокънтява камбана, която казва, че всички участници в среднощния набег вече са заминали, а останалите трябва да отиват да спят. Лий и аз оставаме в мрака още малко, рамото му е притиснато до моето, а моето рамо е притиснато до неговото.