Патрик Нес
Въпросът и Възражението (24)

23
Нещо иде

Виола

— Хилди, водната помпа пак не работи.

— Благодаря, Уилф — подавам му табла с питки, парата още се вие над тях. — Би ли ги занесъл на Джейн, моля ти се. Тя тъкмо слага масата за закуска.

Той поема таблата, в Шума си тананика монотонна песничка. Тръгва към трапезарията и се провиква:

— Жено!

— Защо те нарича Хилди? — пита Лий някъде отзад: тъкмо е излязъл от вратата зад гърба ми, носи торба с брашно, която току-що е напълнил, ръкавите на ризата му са отрязани и ръцете му са бели чак до лактите.

Погледът ми се плъзва по голата кожа на рамото му и аз бързам да обърна очи встрани.

Госпожа Койл ни сложи да работим заедно, защото той повече не може да ходи в Ню Прентистаун, но все пак трябва да върши нещо.

Не, със сигурност няма да й простя.

— Хилди се казваше една жена, която много ни помогна — казвам. — Достойно е човек да носи нейното име.

— Помогна на вас, тоест на…

— Да, на мен и Тод — вземам торбата от ръцете му, влизам обратно в бараката и тежко я слагам на масата.

Разговорът ни прекъсва в тежко мълчание всеки път, когато по някаква причина се спомене името на Тод.

— Никой не го е виждал, Виола — казва кротко Лий. — Но хората ходят до града най-често нощем и в тъмното нали знаеш…

— Тя не би ми казала, дори и ако го беше видяла със собствените си очи — започвам да разпределям брашното в съдовете, в които печем питките. — Мисли, че е мъртъв.

Лий пристъпва от крак на крак.

— Но ти не мислиш така.

Поглеждам го. Той ми се усмихва и аз не мога да се сдържа да не му се усмихна в отговор.

— А ти ми вярваш, така ли?

Свива рамене.

— Уилф ти вярва. Ще се изненадаш като разбереш колко тежи думата на Уилф тук.

— Не — отвръщам и поглеждам през прозореца натам, накъдето изчезна Уилф. — Никак даже няма да се изненадам.

Денят минава като всички останали дни, а ние готвим ли, готвим. Това е новата ни задача, моята и на Лий, да готвим. Възложено ни е цялото готвене, за целия лагер. Научихме се да печем хляб буквално от А и Б, мелим си зърното, защото иначе няма кой да приготви брашно. Научихме се да дерем катерици, да вадим костенурки от черупките и да чистим риба. Научихме колко бульон трябва, за да се приготви супа за сто души. Научихме се да белим картофи и круши по-бързо от всяко друго живо същество на цялата тъпа планета.

Госпожа Койл се кълне, че с такъв труд се печелят войните.

— Това не е причината да се присъединя към нея — казва Лий, докато скубе шестнайсетата си горска яребица за деня.

— Поне си се присъединил по своя воля — отвръщам и скубя друга яребица. Перушината се носи из въздуха като ято лепкави мухи, които остават закачени за всяко нещо, до което се допрат. Пух се е полепил под ноктите ми, в сгъвките на лактите, в ъгълчетата на очите.

Знам го, защото Лий също целият е олепен в перушина, перца са заплетени в дългата му златна коса, която има същия цвят като златистите косъмчета по ръцете му.

Лицето ми пак пламва и аз продължавам яростно да скубя.

Първият ни ден заедно стана втори ден, после трети, после седмица, която премина в следваща седмица, а и в по-следваща седмица, готвя все с Лий, мия съдовете с Лий, три дена валя, без да спре и двамата с Лий не сме мърдали от бараката кухня и не сме се разделяли и за миг.

Но все пак. Все пак.

Нещо иде, нещо се мъти, никой нищо не ми казва.

Забита съм тук и няма измъкване.

Лий хвърля шепа пера на масата и отскубва друга.

— Тоя вид яребици ще вземе да изчезне, ако продължаваме така.

— Ами Магнус само тях може да улучва — отвръщам. — Останалите животни бягат много бързо.

— Каква загуба за животинското царство — казва Лий, — само защото във Възражението няма един свестен стрелец.

Засмивам се твърде високо. Извъртам очи.

Довършвам яребицата и взимам следващата.

— Ще оскубя три, докато ти оскубеш две — закачам го. — А и омесих повече питки от теб тази сутрин, а и…

— Половината ги изгори.

— Защото ти беше напалил пещта твърде силно.

— Аз не съм създаден за готвач — отвръща той с усмивка. — Създаден съм да бъда войник.

Ахвам.

— Значи мислиш, че аз съм създадена да бъда готвачка, така ли?

Но той ми се смее и продължава да се смее, когато хвърлям по него шепа мокра перушина и го улучвам право в окото.

— Ох — казва и изтрива цапаницата с ръка. — Добре се целиш, Виола. Трябва да държиш пушка.

Бързо свеждам очи към милионната оскубана яребица в скута си.

А може и да не е чак толкова добра идея — довършва той тихо.

— Ти дали… — млъквам.

— Какво дали съм правил?

Облизвам устни, което е грешка, защото после трябва да изплюя налапаните пера, затова, когато най-после изричам думите, те прозвучават по-гневно, отколкото ми се иска:

— Застрелвал ли си някога някого?

— Не — той се изправя рязко. — А ти?

Поклащам глава отрицателно и виждам как той се отпуска от облекчение, затова незабавно добавям:

— Но мен са ме прострелвали.

Той пак се изправя.

— Стига бе!

Казвам го, преди да поискам да го кажа, казвам го, преди да се усетя, а когато го казвам, се сещам, че никога преди не съм го казвала на глас, нито на себе си, нито на никой друг, никога от деня, в който се случи, а ето го тук и сега, изтърколи се насред стаята, пълна с хвърчаща перушина.

— А веднъж намушках човек с нож — спирам да скубя. — Убих го.

В настъпилото мълчание усещам как тялото ми натежава двойно.

Когато започвам да плача, Лий ми подава една от кухненските кърпи и ме оставя да плача, не ми виси на главата, не казва някакви глупави успокоителни думи, нищо не пита, въпреки че сигурно умира от любопитство. Просто ме оставя да плача.

Това е най-правилната постъпка.

— Да, но печелим симпатии — казва Лий към края на вечерята; ядем заедно с Уилф и Джейн, аз се мъча да отложа края колкото е възможно повече, защото, когато приключим, ще трябва да се върнем пак двамата в кухнята да приготвим маята за утрешния хляб. Няма да повярвате колко много хляб изяждат сто души.

Хапвам половината от последната си хапка.

— Само казвам, че тук не сте кой знае колко много хора.

— Да, не сме чак толкова много — сериозно отвръща Лий. — Затова пък имаме шпиони в града, работят за нас и нови хора се присъединяват към каузата всеки ден. Там нещата се влошават буквално с часове. Храната вече е на дажби и никой не получава от лека. Скоро ще почнат да се обръщат срещу него.

— Затворите са пълни — добавя Джейн. — Стотици жени, всичките под ключ, оковани във вериги под земята, гладуват и мрат.

— Жено! — сопва й се Уилф.

— Само казвам какво съм чула!

— Нищо подобно не си чула!

Джейн се нацупва.

— Това, че не съм чула, не означава, че не е вярно.

— В затвора също има много хора, които биха ни подкрепили, ако бяха на свобода — казва Лий. — А и може да се окаже, че…

Спира на средата на думата.

— Какво? — питам и вдигам очи. — Какво може да се окаже?

Той не ми отговаря, само поглежда към съседната маса, където седят госпожа Койл, госпожа Брайтуейт, госпожа Форт, Госпожа Уегънър и госпожа Баркър, Теа също е с тях, всичките седят заедно, както винаги, обсъждат разни неща, шепнат си, издават тайни заповеди, възлагат тайни задачи.

— Нищо — довършва Лий, когато госпожа Койл се изправя и тръгва към нас.

— Каруцата ще ми трябва за тая вечер, Уилф — казва тя.

— Да, госпожо — отвръща той и се изправя.

— Дояж си — казва тя. — Не е бърза работа.

— Радвам се, че помагам — отвръща Уилф, изтръсква трохите от панталоните си и излиза.

— Кого ще взривяваш нощес? — питам.

Госпожа Койл стисва устни.

— Много приказваш, Виола.

— Искам да дойда — казвам. — Ако ще ходите в града тази нощ, искам да дойда.

— Търпение, моето момиче — отвръща тя. — И твоят час ще настъпи.

— Кой час? — викам след нея. — Кога?

— Търпение — повтаря тя.

Но произнася думата нетърпеливо.

Мръква се все по-рано и по-рано. Седя на куп камъни отвън, докато нощта пада, наблюдавам как участниците в тазвечершния набег се въртят около каруците, приготвят се, торбите им са пълни с всякакви тайни неща. Някои от мъжете имат Шум, защото вземат много малки дози от лека от нашите топящи се запаси, скрити в пещерите. Вземат достатъчно, че да се сливат с Шумните мъже в града, но не толкова много, че да издават тайните си. Точната доза се определя трудно, става все по-опасно нашите мъже да излизат по улиците на Ню Прентистаун, но те, въпреки това, продължават да го правят.

А хората в града спят нощем и докато спят, биват ограбвани и взривявани в името на една справедлива кауза.

— Здрасти — казва Лий и сяда до мен, не го виждам добре, просто сянка в мрака.

— Здрасти — отвръщам.

— Добре ли си?

— Защо да не съм добре?

— Ясно — вдига камък и го хвърля напред в тъмното. — Защо ли наистина?

Звездите започват да изгряват. Някъде там сега са корабите с моите хора. Онези, които могат да ни помогнат, не, които задължително ще ни помогнат, ако можехме да се свържем с тях. Симон Уоткин и Брадли Тенч, все добри хора, умни, които веднага ще прекратят тукашната глупост с взривовете и със…

Усещам как гърлото ми пак се свива.

— Ти наистина ли си убила човек? — пита Лий и хвърля нов камък.

— Да — отвръщам и свивам колене към брадичката си.

Лий помълчава малко.

— Заедно с Тод?

— Заради Тод — отвръщам. — Спасих го. Спасих и двама ни.

Слънцето е залязло, истинският студ бавно настъпва. Притискам колене към гърдите си.

— Тя се бои от теб и то много — казва Лий. — Госпожа Койл имам предвид. Смята, че имаш влияние.

Поглеждам го, но не го виждам в тъмнината.

— Това е пълна глупост.

— Чух я да го казва на госпожа Брайтуейт. Каза, че можеш да водиш цели армии в битка, стига само да поискаш.

Поклащам глава, но той също не ме вижда в мрака.

— Тя дори не ме познава.

— Да, но е много умна.

— И всички вървят подире й като малки агънца.

— Всички, освен теб — той ме бутва приятелски с рамо.

— Може би точно това е имала предвид тя при разговора, който подслушах.

Дочуваме ниското ръмжене откъм пещерите, което означава, че прилепите се приготвят за лов.

— А ти защо си тук? — питам. — Защо я следваш?

И преди съм го питала, но той винаги сменяше темата.

Но тази вечер е по-различно. Аз поне се чувствам по-различно.

— Баща ми загина във войната с диваците — казва.

— Много бащи са загинали тогава — отвръщам и мисля за Корин, чудя се къде ли е тя сега, чудя се дали…

— Не го помня много добре — продължава Лий. — Останахме само аз, майка ми и голямата ми сестра, с тях израснах. А сестра ми… — той се засмива. — Ти щеше много да я харесаш. Все приказваше, огън момиче беше, такива скандали сме имали, бедна ти е фантазията.

Пак се засмива, но по-тихо.

— Когато армията дойде, Шавон искаше да се бие, но мама не й позволи. Аз също исках да се бия, но не ми обърнаха внимание, Шавон беше хванала оръжието и мама трябваше буквално да залости вратата, за да й попречи да изтича на улицата пред войниците, когато армията нахлу в селището.

Ръмженето се засилва и Шумът на прилепите започва да кънти от входа на пещерата. Лети, лети, казват те. Далеч, далеч.

— А после вече нищо не можеше да се направи — разказва Лий. — Армията отведе всички жени в сградите източно от града. Мама каза, че трябва да оказваме съдействие, нали разбираш, «поне засега, да видим накъде ще тръгнат нещата, може би той не е чак толкова лош». Такива ми ти работи.

Не отговарям и се радвам, че е тъмно и той не вижда лицето ми.

— Но Шавон не можеше да се предаде без борба, разбираш ли? Крещеше на войниците, пищеше, отказваше да тръгне, а мама я молеше да престане, да не ги гневи, но Шавон… — той замълчава и цъква с език. — Тя удари първия войник, който опита да се допре до нея и да я отведе насила.

Поема дълбоко въздух.

— Настъпи нещо страшно. Опитах се да се боря с тях, но в следващия момент се озовах на пода, коляното на един войник притискаше гърба ми, чувах как мама пищи, но от Шавон не чувах нито звук, после настъпи мрак и когато се събудих, бях сам в къщата.

Лети, лети, чуваме от пещерата. Далеч, далеч, далеч.

— Когато ограниченията бяха отменени, тръгнах да ги търся — продължава Лий. — Но така и не ги намерих. Търсих във всяка къща, във всяко общежитие, във всеки дом на изцелението. А накрая, в последния от тях, госпожа Койл чу гласа ми и ми даде отговор.

Замълчава и вдига очи.

— Ето ги.

Прилепите се изливат от пещерите, сякаш някой е наклонил света и ги изсипва на свобода, точно над главите ни, порой от още по-черен мрак на черното небе. Гръмкото шшшшш, което издават крилете им, заглушава думите и за минута не говорим, а само ги гледаме.

Всеки е дълъг най-малко по два метра, крилете им са покрити с козина, имат къси, заоблени уши и по едно зелено светещо петно фосфор на върха на всяко крило — с тях заслепяват и объркват пеперудите и бръмбарите, улавят ги и ги ядат. Фосфорът искри в нощта, над нас за кратко се просва одеяло от примигващи звездички. Седим, заобиколени от пляскащи криле, от цвъртящ Шум. Лети, лети, далеч, далеч, далеч.

А след пет минути вече са изчезнали, отлетели са в гората и няма да се върнат до заранта.

— Нещо иде — казва Лий в последвалата тишина. — Знаеш го. Не мога да кажа какво, но ще тръгна с нея, защото има още места, където не съм търсил.

— Тогава и аз ще дойда — казвам.

— Тя няма да ти позволи — той се обръща към мен. — Но ти обещавам, че ще търся Тод. Със същите очи, с които ще търся Шавон и майка, ще търся и него.

Над лагера прокънтява камбана, която казва, че всички участници в среднощния набег вече са заминали, а останалите трябва да отиват да спят. Лий и аз оставаме в мрака още малко, рамото му е притиснато до моето, а моето рамо е притиснато до неговото.