Патрик Нес
Въпросът и Възражението (23)

22
1017

Тод

— Не можете ли да се поразмърдате, ш… неща такива?

Четирима-петима диваци, застанали най-близо до мен, се свиват, нищо че дори не съм повишил тон кой знае колко.

— Живо!

Както винаги от тях не долитат нито мисли, нито Шум, нищо.

Могат да получават лека само с храната, която продължавам да им рина всеки ден. Но защо им го дават? Защо на тях, след като го отнемат от всички мъже? Лекът ги превръща в море от тихи, бели и цъкащи гърбове, наведени в студа, в бели усти, от които излита мълчаливо пара, в бели ръце, които изхвърлят шепи пръст и когато човек обхване с поглед терена на манастира и види всички тези бели работещи тела, спокойно може да ги сбърка с овце, сещате ли се?

По-внимателният поглед, обаче, ти показва семействата, групите, съпрузите и съпругите, бащите и синовете. Виждаш как по-старите изхвърлят по-малки шепи и работят по-бавно. Виждаш как по-младите им помагат, мъчат се да скрият от нас, че по-старите не могат да работят толкова много. Виждаш бебе, привързано до гърдите на майка си в стар парцал. Виждаш, как един от най-високите мъжки е организирал останалите в група, в която работата кипи. Виждаш няколко дребнички женски, които мажат с кал инфектираната рана под гривната с номера на една по-едра женска. Виждаш ги как работят заедно, държат си главите наведени, стараят се да не привличат върху себе си нито моето внимание, нито вниманието на Дейви, нито онова на стражите край бодливата тел.

Всичко това го виждаш, само ако се вгледаш по-внимателно.

Но е по-лесно да не се вглеждаш въобще.

Опасно е да им даваме лопати, разбира се. Могат да ги използват като оръжия срещу нас, а въоръжените мъже върху зида се изнервят, дори ако само някой дивак си протегне ръката малко по-височко. Така че диваците до един са приведени до земята, местят камъни, тихи са като облаците по небето, страдат, но не предприемат нищо.

Аз съм въоръжен, във всеки случай. Върнаха ми пушката.

Защото е ясно, че вече надали ще опитам да бягам, сещате ли се?

Нея вече я няма.

— Живо! — викам на диваците, а Шумът ми пламва ален само при мисълта за нея.

Зървам как Дейви ме гледа с изненадана усмивка. Обръщам му гръб и прекосявам терена, приближавам до друга работеща група. Почти съм стигнал, когато чувам зад гърба си високо изцъкване.

Завъртам се и търся с очи виновника.

Няма защо да търся, той е винаги един и същ, все той.

1017 се е изправил и ме гледа, а в очите му няма прошка. После премества поглед към ръцете ми.

Чак тогава осъзнавам, че съм стиснал насочената към него пушка.

Дори не си спомням да съм я свалял от рамото си.

Диваците работят усърдно, но даже и при това положение, от изпълнението на задачата за строежа на сградата ни делят още поне няколко месеца, а след няколко месеца ще е средата на зимата, а диваците изобщо няма да разполагат с подслона, който уж трябваше да построят сами за себе си, но аз знам, че диваците по принцип прекарват много повече време на открито от хората, но не мисля, че дори и те могат да оцелеят без убежище през зимния мраз, а сега-засега нищо не подсказва, че нашите работници ще бъдат преместени на някое друго, по-удобно място.

След седем дни всички стари постройки на територията на манастира са вече разрушени: изпреварваме предварителния график с два дни, а и нито един дивак не умря през това време, имахме само няколко счупени ръце. Войниците отведоха нанякъде всички наранени.

Не ги видяхме повече.

Към края на втората седмица след взрива при радиокулата всички траншеи са изкопани и започва наливането на основите, ние с Дейви само надзираваме — такива са заповедите — а диваците са онези, които изобщо знаят как се строи сграда.

— Тате казва, че с тяхна помощ бил възстановен градът след края на войната — обяснява Дейви. — Макар че като я гледаш тая сбирщина, никога няма да повярваш, че изобщо умеят да вършат нещо.

Изплюва люспа от семките, които чопли. При всички тия бомби и набезите на Възражението срещу складовете, храната доста намаля, но Дейви винаги успява да свие по нещо отнякъде. Седнали сме на купчина камъни и наблюдаваме терена, доскоро пуст, а сега нашарен с четвъртити ями и камари камъни така, че за диваците буквално няма място.

Но те все пак са тук, живи, скупчени покрай зида, гушат се едни в други, за да се топлят. Не се съпротивляват, нищо не правят, нищо не искат.

Дейви изплюва още люспи.

— Ти ще проговориш ли скоро?

— Че аз си говоря — отвръщам.

— Не, не говориш, само викаш по работната сила, а на мен ръмжиш. Това не е говорене — изплюва още люспи ловко, надалеч и улучва най-близкия дивак по главата. Той само маха боклука от себе си с бързо движение и продължава да работи.

— Тя те заряза — казва Дейви. — Приеми го.

Шумът ми скача.

— Млъквай.

— Не искам да те обидя.

Обръщам се и го зяпвам смаяно.

— Какво? — отвръща той. — Просто казвам, не се сърди. Тя те остави, това не значи, че е умряла или нещо такова страшно — плюе люспи. — Доколкото си я спомням, тя отлично може да се грижи за себе си.

В Шума му изплува спомена за това, как тя го удари с електрошока, когато той ни настигна за първи път на брега на реката. Това би трябвало да ме накара да се усмихна, но аз не се усмихвам, защото я виждам, изправена в Шума му, как изстрелва електродите и поваля Дейви на секундата.

Тя е само в Шума му, не е тук, пред мен, от плът и кръв.

(къде е отишла?)

(къде, мътните да я вземат, е отишла?)

Кметът Леджър ми разказа, че веднага след взрива на радиокулата армията изпратила потеря към океана, защото някой бил получил информация, че Възражението се крие там…

(аз ли съм ги издал? — От мен ли са го чули? — Изгарям само като си го помисля…)

Но когато господин Хамър и хората му стигнали океана, не открили нищо, освен отдавна-отдавна изоставени домове стари лодки, наполовина потънали във вълните.

Защото се оказало, че информацията за местонахождението на Възражението била фалшива.

При тази мисъл също изгарям.

(излъга ли ме тя?)

(излъга ли ме тя умишлено?)

— Божичко, кретенче — Дейви изплюва още люспи. — Какво да кажем ние другите, дето си нямаме гаджета, а? Всички жени са или в затвора, защото поставят бомби наляво-надясно, или обикалят на толкова големи групи, че не можеш никоя да заговориш.

— Тя не ми е гадже — отвръщам.

— Все едно — продължава той. — Мисълта ми е, че сега ти просто си съвсем сам, сам като всички нас, време е вече да се примириш.

Внезапно в Шума му се мярва тежък, страшен порив от някакво чувство, но той го заличава на секундата, защото вижда, че го гледам.

— Какво зяпаш?

— Нищо — отвръщам.

— Добре правиш — отвръща той, става, взема си пушката и с тежка стъпка се отправя към диваците.

По някакъв начин номер 1017 все прави така, че да се навърта край мен. Аз обикновено наглеждам групите в дъното на терена, а те в момента се занимават с до изкопаването на последните траншеи. Дейви се държи по-близо до портата, неговите диваци вече нареждат готовите носещи колони, чийто ред идва, когато бетонът на основите е вече налят. Номер 1017 също трябва да работи при него, но когато и да вдигна очи, го виждам застанал край мен, не се отделя и на крачка, независимо колко пъти го пращам насила на неговото си място.

Работи, разбира се, копае, трупа пръст на равномерни купчини, но не откъсва очи от мен, винаги се мъчи да срещне погледа ми.

Цъка ми.

Тръгвам към него, ръката ми лежи на затвора на пушката, по небето започват да се събират сиви облаци.

— Пратих те при Дейви — излайвам му. — Какво правиш пак тук?

Дейви чува името си и се провиква от другия край:

— Какво има?

— Защо си ми пратил тоя обратно? — викам и аз.

— А бе за кого говориш! — крещи Дейви. — Те изглеждат абсолютно еднакво!

— Ами за номер 1017!

Дейви свива престорено рамене.

— Е, и, какво за него?

Чувам изцъкване, грубо, саркастично изпъкване зад гърба ми.

Извръщам се и, заклевам се, номер 1017 ми се хили.

— Ти, боклук скапан… — отварям уста и пушката се плъзва в ръцете ми.

И тогава пред очите ми блясва искра Шум.

Шум, който идва от номер 1017.

Бърз е като мисълта, но ясен и несъмнен, Шум, в който аз стоя пред него, посягам към пушката, в картината няма нищо друго, освен онова, което той в момента вижда…

После блясва още една искра, в която той измъква пушката от ръцете ми…

А после всичко изчезва.

Аз все така си стискам пушката, номер 1017 все така е затънал до колене в калта на траншеята.

Няма и следа от Шум.

Оглеждам го от главата до петите. По-кльощав е отпреди, но те всички са изпосталели, защото не получават достатъчно храна, но сега се замислям дали по някаква причина 1017 не е пропускал умишлено някои хранения.

За да не приема лека.

— Каква игра играеш? — питам го тихо.

Но той ми обръща гръб и се заема с работата си, ръцете му загребват пръст, изхвърлят я, а ребрата му се броят през бялата, бялата кожа.

Номер 1017 не отговаря на въпроса ми.

— Защо продължаваме да им даваме лека, при положение че татко ти лишава от него всички мъже в града?

Следващият ден е настъпил, двамата с Дейви обядваме. Облаците са натежали в небето, сигурно скоро ще вали, не е валяло отдавна, дъждът ще бъде леденостуден, но заповедите са да продължим работа без оглед на времето, така че вече цял ден гледаме как диваците изливат бетона на последните основи.

Айвън се появи при нас тази сутрин, оздравял е, но още куца, Шумът му беснее безспир. Чудя се към коя ли власт ще се ориентира сега.

— Ами лекът им пречи да заговорничат един с друг — отвръща Дейви. — Не могат да си обменят разни идеи.

— Но те го правят чрез цъкането — продължавам. — Нали?

Дейви свива рамене в смисъл «На кого му пука, бе, кретенче».

— Останаха ли сандвичи?

Подавам му сандвич, без да изпускам диваците от очи.

— Не е ли редно ние да знаем какво си мислят? — казвам. — Как смяташ, не би ли било по-добре за нас да знаем какво си мислят?

Намирам с очи номер 1017, който, то се знае, гледа право в мен.

Цоп. Първата капка дъжд пада на миглите ми.

— Ох, да те вземат мътните — казва Дейви и вдига очи към небето.

Не спира да вали вече три дни. Теренът става все по-кален, но Кметът не позволява да спрем работата, така че цели три дълги дни ние се пързаляме и затъваме в калта, а после опъваме импровизирани навеси от найлон из полето, за да може изобщо да се работи.

Дейви гледа да стои все на сушина, уж надзирава как се вдигат навесите, аз стоя повече под дъжда и притискам ъглите на найлоните към земята с големи камъни.

Тъпа, проклета работа.

— По-бързо! — викам на диваците, които ми помагат. Пръстите ми замръзват, защото никой не ми дава ръкавици, а Кметът никакъв не се мярка, не съм го виждал, за да го помоля да позволи сам да си потърся.

— Ох! — налапвам разкървавената си ръка, обелил съм си кокалчетата за хиляден път.

Диваците си работят, по нищо не личи изобщо да забелязват дъжда, което е добре, защото под навесите няма място за всички им.

— Ей — викам, внимавайте с оня край! Внимавайте с оня…

Силен вятър отскубва един от найлоните, който току-що сме закрепили в калта. Един от диваците го хваща, найлонът го повдига и го събаря с лекота. Аз скачам и се втурвам към найлона, а той се понася с плющене из калния терен, аз посягам и тъкмо да го хвана…

Подхлъзвам се лошо, претъркулвам се от другата страна на размекната камара пръст и падам на хълбок…

И тогава разбирам къде се намирам, накъде падам…

Право в отходната яма.

Заравям ръце в калта, за да се спра, но няма как да стане и цопвам вътре с гадно пляс.

— Гнус! — изкрещявам и се мъча да се изправя. Затънал съм до хълбоците в поръсени с вар дивашки лайна, целият съм омазан и смърдя така, че ми се повдига…

И тогава пред мен блясва искра Шум.

В Шума аз стоя в ямата.

В Шума един дивак се е надвесил над мен.

Вдигам очи.

Цяла тълпа диваци ме зяпат.

А пред всички им, най-отпред.

Номер 1017.

Надвесен над мен.

В ръцете си държи грамаден камък.

Не казва нищо, просто стои с камъка, той е достатъчно голям да ми навреди много, ако бъде хвърлен ловко.

— Така значи, а? — викам му. — Това ли искаш?

Той само ме гледа в отговор.

Не виждам повече от Шума му.

Посягам към пушката, посягам бавно.

— Е, казвай, какво ще правим сега? — той вижда в Шума ми колко готов съм аз, колко готов съм за схватката.

Колко готов съм да го…

Пушката ляга удобно в ръцете ми.

Но той само ме гледа.

И после пуска леко камъка в краката си, обръща се и се запътва към отлетелия найлон. Наблюдавам го как се отдалечава, пет крачки, десет крачки, тялото ми се поотпуска. Вече изпълзявам от ямата, когато го чувам. Изцъкването.

Грубиянското, гадно изцъкване.

И пердето ми пада.

Хуквам към него, крещя, но не знам какво точно произнасям, Дейви смаяно се обръща точно когато стигам до най-близката палатка, номер 1017 тъкмо е влязъл в нея, аз връхлитам подире му, размахвам пушката като смахнат, 1017 се обръща да ме посрещне, но аз не му оставям време да направи каквото и да било, удрям го право в лицето с приклада, той пада на земята, аз пак вдигам пушката, той свива ръце да се предпази, аз го удрям пак и пак…

По ръцете…

И по лицето…

И по изпъкналите ребра…

И Шумът ми вилнее…

И удрям…

И удрям…

И удрям…

И крещя…

Крещя, колкото ми глас държи…

— ЗАЩО СИ ТРЪГНА?

— ЗАЩО МЕ ОСТАВИ?

И после чувам студеното, хрускаво пук, когато ръката му се счупва.

Звукът изпълва пространството, надвива шума на дъжда, обръща стомаха ми наопаки, буца засяда в гърлото ми.

Спирам насред поредния замах.

Дейви стои със зяпнала уста.

Диваците се дърпат от мене в ужас.

А от земята номер 1017 ме гледа, алена кръв тече от чудноватия му нос и от ъгълчетата на високо разположените му очи, но не издава нито звук, нито Шум, нито цъкане, нито мисли, нищо…

(и пак сме в лагера край реката и на земята лежи един мъртъв дивак, и тя е толкова уплашена, че отстъпва от мене, и навсякъде има кръв, и аз отново го сторих, и аз отново го сторих, и защо си тръгна, Боже Господи, Виола, мътните да те вземат, защо ме остави…)

А 1017 ме гледа.

И погледът му, Бог ми е свидетел, е поглед на победител.