Патрик Нес
Въпросът и Възражението (22)

21
Мината

Виола

Отварям очи при звука на пляскащи пред вратата криле, но този звук вече ми е познат, тъй като съм в лагера вече няколко дни — той означава, че прилепите се завръщат в пещерите след нощния си лов, че слънцето всеки момент ще изгрее, че вече почти е дошло време да се измъквам от завивките.

Някои от жените вече се размърдват, протягат се на походните легла. Други са още мъртви за света, още хъркат, още попръцкват, още се носят в пустото нищо на съня.

Цяла секунда на мен също ми се иска да съм там.

Спалното помещение представлява дълга барака с пометен под от отъпкана пръст, дървени стени, дървена врата, почти без прозорци и с една желязна печка в средата, която далеч не топли достатъчно. Останалото пространство е изпълнено с походни легла на два етажа, на които, от стена до стена, са налягали спящи жени.

Аз съм най-новата тук, затова спя в самия край.

Наблюдавам жената на леглото през пътеката. Тя сяда, напълно будна е и контролира тялото си, а през останалото време сякаш също не спи, просто сякаш превключва сама себе си на пауза, докато отново започне да функционира.

Госпожа Койл също се обръща в леглото си, сяда и спуска крака на пода, вдига очи и ме поглежда над останалите спящи.

Мен проверява най-напред.

Без съмнение, за да се увери, че не съм избягала през нощта и не съм отишла да търся Тод.

Не вярвам, че е мъртъв. Не вярвам също така, че е издал на Кмета онова, което му казах за океана.

Трябва да има друго обяснение.

Не мърдам, само гледам госпожа Койл в отговор.

Не съм избягала, мисля. Още не.

Но това е така най-вече поради факта че изобщо не знам къде се намираме.

Не сме до океана. Изобщо не сме близо до океана, сигурна съм, макар че никой не ми е подсказал с нищо къде сме, защото «потайност» е ключовата дума в този лагер. Никой не съобщава каквато и да било информация на друг, освен ако не е абсолютно наложително. Това е предпазна мярка, за да не може никой нищо да издаде, ако бъде заловен при поставяне на бомба или при набезите за брашно и лекарства — вече и такива мисии се провеждат, тъй като припасите на Възражението са на привършване.

Госпожа Койл пази информацията, защото тя е най-ценното, с което разполага.

Всичко, което знам, е, че лагерът се намира в изоставена мина, започната — както много други неща на тази планета — с огромен оптимизъм от първите заселници, но изоставена само след няколко години. Около отворите на дълбоките пещери в околните скали са пръснати доста бараки. Някои от тях са новопостроени, други са още отпреди двайсет години: всички те служат за спални помещения, за зали за събрания, за трапезарии и за каквото още се сетите.

В пещерите — поне в онези, в които няма прилепи — са складирани храните и другите припаси, те никога не достигат и винаги са строго пазени от госпожа Лоусън, която все така жали за дечицата, които е изоставила в града, и залива с жалбите си всеки, който я помоли за още едно одеяло.

Дълбоко под пещерите са минните галерии, в началото са копаели в търсене на въглища или каменна сол, но тъй като не намерили нито едното, нито другото, започнали да търсят диаманти или злато, сякаш някой има нужда от тях на тази планета. Сега в мината са скрити експлозивите и оръжията. Не знам как са ги докарали до тук, не знам дори изобщо откъде са ги взели, но ако лагерът бъде открит, оръжията ще бъдат взривени, вероятно изтривайки от белия свят и всички нас.

Но засега няма нужда от това, лагерът се намира до естествен кладенец със сладка вода, скрит дълбоко сред горите. Единственият подстъп към мината е между скалите и дърветата, през мястото, откъдето дойдохме ние с госпожа Койл, пътят е толкова стръмен и труден за преодоляване, че всеки нападател ще бъде чут, далеч, преди да стигне лагера.

— А нападателите ще дойдат — каза ми госпожа Койл още първия ден. — Просто трябва да сме сигурни, че сме готови да ги посрещнем.

— Защо още не са дошли? — попитах. — Сигурно много хора знаят, че тук има изоставена мина.

Тя само ми намигна и потупа с пръст едната си ноздра.

— Това пък какво означава? — казах.

Но повече нищо не узнах, защото информацията е най-ценното, с което разполагаме, сещате ли се?

На закуска получавам обичайното студено отношение от Теа и останалите познати помощнички: нито една от тях не ми продумва, все още ме винят за смъртта на Мади, винят ме за това, че по някаква тяхна си логика се явявам предателка, а доколкото разбирам, ме обвиняват и за цялата проклета война.

Не че ми пука.

Защото не ми пука.

Оставям ги в трапезарията и изнасям чинията със сива овесена каша в студената утрин, сядам на една скала до отвора на най-близката пещера. Ям и наблюдавам как лагерът бавно се пробужда, стяга се и се приготвя да върши онова, което терористите вършат денем.

Най-голямата изненада за мен беше да видя колко малко хора всъщност има тук. Може би стотина души. Толкова. Това е то могъщото Възражение, което причинява такива неприятности в Ню Прентистаун, като взривява разни неща. Сто човека. Лечителки и помощнички, бивши пациентки и разни непознати, мнозина изчезват нощем и се завръщат на сутринта, има и такива, които въртят целия лагер, грижат се за няколкото коня, които Възражението притежава, за воловете, които теглят каруците, за кокошките, които снасят сутрешните яйца и за милион още други наложителни неща.

Само сто човека. Няма да могат да сторят нищо, ако истинската армия на Кмета реши да дойде да ни смачка.

— Как си, Хилди?

— Здрасти, Уилф — казвам, когато той идва при мен, също с чиния каша в ръце. Премествам се да му направя място. Той мълчи, просто си яде кашата и ме оставя аз да си ям моята.

— Уилф? — чуваме и двамата. Към нас се е запътила съпругата на Уилф, носи две чаши, от които се вдига пара. Внимателно крачи сред камъните, веднъж се препъва, разлива малко кафе и кара Уилф да се надигне разтревожено, но после крачката й отново става стабилна. — А заповядайте! — буквално кресва тя и ни набутва чашите в ръцете.

— Благодаря — отвръщам и поемам кафето.

Тя пъха длани под мишниците си, за да ги стопли и се усмихва, очите й са широко отворени и търсещи, сякаш не наблюдава, а изяжда с тях видяното.

— Много е студено да хапвате така навънка — казва, сякаш това приятелско подхвърляне предполага да започнем да й се обясняваме.

— Така си е — вика само Уилф и продължава невъзмутимо да яде.

— Не е толкова страшно — казвам и също се връщам към кашата.

— Чухте ли, че снощи влезли в зърнения склад? — казва тя, снишавайки гласа си до шепот, но от това той по някакъв начин гръмва още по-силно. — Пак ще имаме хляб!

— Така си е — повтаря Уилф.

— Обичаш ли хляб? — пита ме Джейн.

— Обичам.

— Човек трябва да има хляб — казва тя, обръщайки се към земята, към небето, към скалите. — Човек трябва да има хляб.

После се врътва и поема пак към трапезарията, изглежда Уилф няма нищо против, по нищо не личи дори да забелязва какво изобщо прави тя. Но аз знам, отлично знам, че гладкият и чист Шум на Уилф, неговият Шум без думи, мълчанието му, привидната му безизразност, изобщо не разкриват истинската му същност, изобщо даже не я разкриват.

Уилф и Джейн били бежанци, избягали в Хейвън, когато армията ги гонела по петите, изпреварили ни по пътя в дните, когато Тод спеше с треска в Карбонел Даунс, по пътя Джейн се разболяла и след като поразпитал тук-там, Уилф я завел право в дома на изцелението, ръководен от госпожа Форт, а после армията връхлетяла, преди Джейн да се възстанови напълно. Уилф, чийто чист Шум изключвал всяко подозрение в измама, бил възприет от войниците като местния идиот и те му позволили да посещава жена си, макар че на всички други мъже това било забранено.

Когато жените побягнали, Уилф им помогнал. Когато го попитах защо им е помогнал, той сви рамене и каза:

— Щото щяха да спасят Джейн.

По-слабите скрил в каруцата си, после конструирал и самия тайник, за да може да води госпожа Койл и останалите на взривните им мисии, седмици наред той ги карал до града и обратно, рискувайки живота си безброй пъти, но никой не го закачал, защото войниците не можели да допуснат, че мъж с толкова прозрачен Шум може да крие каквото и да било.

Поведението на Уилф било голяма изненада и за ръководството на Възражението.

За мен, обаче; не беше изненада.

Той спаси мен и Тод веднъж, спаси ни, макар че нищо не го задължаваше да го стори. После спасил Тод, когато той бил в далеч по-голяма опасност. Още първия ден, когато ме видя в лагера, беше готов да обърне воловете и да се върне с мен в града, за да намерим Тод, но сержант Хамър вече познаваше лицето му, знаеше, че Уилф трябва да е арестуван и по тази причина всяко негово пътуване обратно би било равносилно на смъртна присъда.

Гребвам последната лъжица от кашата и въздъхвам тежко, когато я слагам в устата си. Възможно е да въздишам заради студа, заради скучната каша, заради това че в лагера така си и стоя без работа.

Но по някакъв начин Уилф разбира истинската причина за въздишката ми. По някакъв начин Уилф винаги разбира.

— Сигурен съм, че той е добре, Хилди — казва и дояжда и своята закуска. — Ще оцелее той, такъв си е нашият Тод.

Вдигам очи към леденото слънце и преглъщам, макар че в устата ми вече няма каша.

— Пази си силите — казва Уилф и се изправя, — за туй, което иде.

Примигвам.

— Какво иде? — питам, но той вече крачи към трапезарията и сръбва кафе.

Дори не се обръща.

Допивам си кафето, разтривам рамене, мисля си как днес ще я попитам, не, как днес ще й съобщя, че възнамерявам да се присъединя към следващата мисия, че трябва да отида до града, че трябва да го намеря…

— Седиш си тука съвсем самичка?

Вдигам очи. Лий, русият войник, се е изправил над мен и ми се усмихва с всичките си прекрасни зъби.

На секундата усещам как горещина облива лицето ми.

— Не, не — казвам и скачам, обръщам му гръб и вдигам чинията си.

— Не си тръгвай… — казва той.

— Не, аз вече приключих…

— Виола…

— Мястото си е твое…

— Нямах това предвид…

Но аз вече тичам към трапезарията и се проклинам, задето лицето ми е толкова червено.

Лий не е единственият мъж. Е, той едва ли може да бъде наречен мъж, още е съвсем млад, но и той, както и Уилф, и възрастният Магнус вече не може да се преструва на войник и не може да се връща в града, защото сержант Хамър вече го познава по лице.

Но има други мъже, които ще заемат местата им. Защото, сещате ли се, това е най-голямата тайна на Възражението.

Поне една трета от членовете са мъже, мъже, които се преструват на войници, за да водят и извеждат жените свободно от града, мъже, които помагат на госпожа Койл да подбира целите си, мъже с опит в правенето на експлозиви, мъже, които вярват в каузата й и които искат да воюват срещу Кмета и срещу неговия ред.

Мъже, които са изгубили съпругите и дъщерите, и майките си, и които сега се борят да ги освободят или да отмъстят за смъртта им.

Най-често за последното.

Предполагам, че е много удобно всички в града да си мислят, че Възражението се състои само от жени; това позволява на мъжете да влизат и излизат безпрепятствено от града, макар че Кметът сигурно се досеща за какво става дума, което е и причината да отнема лека на почти всички от собствената си армия, а по същата причина запасите от лека, притежавани от самото Възражение, се превръщат постепенно от благословия в бреме.

Хвърлям бърз поглед към Лий зад гърба си и пак обръщам очи напред.

Не съм сигурна каква е причината той да е тук.

Още не съм успяла…

Дори не съм имала възможност да го попитам за това.

Не внимавам и когато стигам до вратата на трапезарията, тя се отваря сама, преди да съм докоснала дръжката.

Заставам очи в очи с госпожа Койл.

Дори не я поздравявам.

— Вземи ме с вас на следващия набег — казвам.

Изражението на лицето й не се променя ни най-малко.

— Знаеш много добре, че не мога да го сторя.

— Тод ще се присъедини към нас — продължавам. — Няма да се поколебае и секунда.

— Останалите не са сигурни в теб, моето момиче — отварям уста да отговаря, но тя ме пресича. — Дори и ако приемем, че твоят мил е още жив. Което няма и никакво значение, защото аз пак не мога да те взема с нас, тъй като не мога да рискувам да те заловят. Ти си най-ценната сред нас. Момичето, което може да окаже помощ на Президента, когато корабите кацнат.

— Аз…

Тя вдига ръка.

— Няма да водя отново този разговор. Има твърде много друга важна работа за вършене.

Лагерът тъне в мълчание. Зад гърба на лечителката са се събрали хора, които искат да излязат, но не смеят да й кажат да се помести, сред тях са госпожа Форт и госпожа Надари, но дори те чакат търпеливо. Подобно на Теа, те не са ми казали и две думи откак съм дошла, всички са просто помощнички на госпожа Койл, все хора, които не могат и да си мечтаят да й говорят по начина, по който й говоря аз.

Отнасят се към мен така, сякаш съм мъничко опасна.

Леко съм изненадана да открия, че това ми е приятно.

Поглеждам я в очите, в очите, които никога няма да се предадат.

— Няма да ти простя — казвам тихо, защото говоря само на нея. — Няма. Нито сега, нито когато и да било.

— Не искам прошката ти — отвръща тя също толкова тихо. — Но ще дойде ден, когато ще разбереш.

Очите й блясват и тя се усмихва.

— Знаеш ли — казва, — мисля, че е време да ти намерим някаква работа.