Патрик Нес
Въпросът и Възражението (21)

20
Руини

Тод

— Кучки — обажда се господин Хамър, възседнал коня си.

— Никой не ви иска мнението, сержант — отвръща Кметът.

Морпет бавно крачи сред дима и изкривените парчета метал.

— Оставили са знака си, във всеки случай — допълва сержант Хамър и посочва към дънера на едно голямо дърво в края на поляната.

Върху него е изписано грамадното синьо В на Възражението.

— Ще се вземе предвид съмнението, което имате в качеството на собственото ми зрение — срязва го Кметът така, че господин Хамър просто млъква.

Долетяхме направо от манастира, срещнахме господин Хамър и хората му, когато вече се качваха по хълма, имаха вид на готови за истинска битка. А горе на хълма заварихме Айвън и хората му, които е трябвало да охраняват радиокулата. Сигурно са повишили Айвън или са го назначили тук, мисля си, сигурно защото всички диваци вече са прибрани и маркирани, но в момента той изглежда така, сякаш му се иска никога да не беше и чувал за радиокулата.

Защото нея вече я няма. Представлява само камара димящ метал, преломена е на една страна, паднала е, подобно на пиян мъж, препънал се и решил да си остане легнал и да се наспи.

(мъча се с всички сили да не мисля за това как тя ме питаше как се стига до кулата)

(как ми казваше, че ние трябва да се доберем първи до нея)

(о, Виола, нали не си…)

— Ако имат толкова експлозив, че да взривят нещо толкова голямо… — обажда се отдясно Дейви, докато оглежда пораженията. Не си довършва изречението, но всички си мислим същото, тази мисъл е в Шума на всички наоколо.

В Шума на всички, които имат Шум, искам да кажа, защото явно господин Хамър е извадил късмет.

— Ей, момче — подвиква ми той. — Ти стана ли мъж вече?

— Вие нямате ли си работа някъде другаде, сержант? — обажда се Кметът, без дори да го поглежда.

— Бързам, сър — отвръща господин Хамър, смигва ми зловещо, пришпорва коня и подвиква на хората си да го последват. Втурват се надолу по хълма възможно най-бързо, оставят ни с Айвън и войниците, а техният Шум е изпълнен е дълбоко съжаление за това, че са тръгнали към мястото на първата, подвеждащата експлозия.

Измамата е била доста прозрачна, като се замисли човек. Една малка бомба, която приковава вниманието на всички, отвлича охраната и тя освобождава мястото, на което искаш да поставиш втората, важната бомба.

Но защо им е трябвало на Възражението да взривяват манастира?

Защо нападнаха диваците?

Защо нападнаха мен?

— Редник Фароу — обръща се Кметът към Айвън.

— Ефрейтор Фароу всъщност… — отвръща той.

Кметът бавно обръща глава към него и Айвън млъква, когато осъзнава за какво става дума.

— Редник Фароу — повтаря Кметът. — Ще нарежете и приберете всичкия използваем метал оттук, а след това ще докладвате на командващия ви офицер, като му предадете целия си запас от лека…

Спира на средата на изречението. Чуваме Шума на Айвън ясно като бял ден. Кметът хвърля поглед наоколо. Всички войници, охранявали кулата, имат Шум. Всеки от тях вече е бил наказван веднъж и лекът му е бил отнет.

— Ще се предадете на командващия ви офицер, който ще ви наложи съответното наказание.

Айвън мълчи, но Шумът му изръмжава.

— Нещо не е ясно ли, редник? — пита Кметът, а гласът му е опасно звънък. Поглежда Айвън право в очите и задържа погледа му. — Ще се предадете на командващия ви офицер, който ще ви наложи съответното наказание — повтаря, но в гласа му има нещо ново, някакво странно трептене.

Обръщам поглед към Айвън. Очите му са станали мътни, разфокусирани, челюстта му се е отпуснала.

— Ще се предам на командващия офицер, който ще ми наложи съответното наказание — изрича той.

— Точно така — казва Кметът и погледът му се връща към руините.

Раменете на Айвън увисват, когато очите на Кмета го пускат от хватката си, мъжът примигва като току-що събуден, челото му се смръщва.

— Но, сър… — казва той на гърба на Кмета.

Кметът се извръща и видът му сочи колко е изненадан, че въобще отново го заговарят.

Но Айвън настоява:

— Ние идвахме да помогнем на вас, когато…

Очите на Кмета засвяткват.

— Когато Възражението са ви наблюдавали как правите точно онова, което те искат и са взривили моята радиокула.

— Но, сър…

Без дума повече Кметът измъква пистолета си от кобура и прострелва Айвън в крака.

Айвън пада с вой. Кметът поглежда към останалите войници.

— Още някой желае ли да изкаже мнението си, преди да се върнете на работа?

Другите войници от провалилата се охрана се преструват, че не обръщат внимание на писъците на Айвън и започват да разчистват руините, а Кметът бутва Морпет и се изправя точно срещу голямото синьо В, което гърми наоколо високо и ясно, като взривното си послание.

— Възражението — казва тихо, само на себе си. — Възражението.

— Нека ние се заемем с тях, тате — обажда се Дейви.

— Мм? — Кметът обръща бавно глава към нас, сякаш е забравил за присъствието ни.

— Можем да се бием — продължава Дейви. — Доказахме го вече. Вместо това ти ни караш да пазим някакви животни, които отдавна са победени.

Кметът мисли цяла минута, а аз изобщо не мога да разбера точно кога и как Дейви превърна себе си и мене в някакво нас.

— Ако смяташ, че те отдавна са победени, Дейвид — най-после казва баща му, — то знаеш твърде малко за диваците.

Шумът на Дейви зажужава.

— Май вече понаучих някои работи за тях.

Колкото и да го мразя, трябва да се съглася с последното.

— Да — отвръща Кметът, — наистина научи някои работи. И двамата научихте някои работи — после ме поглежда в очите и аз веднага се сещам за това как спасих живота на номер 1017, как рискувах собствения си живот, за да спася неговия.

А той ме ухапа и ме издраска за благодарност.

— Какво ще кажете тогава да се заемете с един нов проект? — внезапно пита Кметът и сбутва Морпет към нас. — Такъв проект, в който ще можете да използвате всичките си новопридобити познания и умения?

Шумът на Дейви се изпълва с несигурност. В него има гордост, но и съмнение, о, да, съмнение.

Моят Шум е пълен с чист ужас.

— Готов ли си да станеш водач, Тод? — пита Кметът бодро.

— Аз съм готов, тате — обажда се Дейви.

Кметът гледа само мен. Знае, че мисля само за нея, но пренебрегва всичките ми въпроси.

— Възражението — казва и посочва към буквата В. — Ако искат да бъдат Възражение, добре, нека да бъдат — после ни поглежда отново. — Но за да има на света Възражение, първо някой трябва да зададе…

Оставя гласа си да заглъхне и се усмихва, сякаш се е сетил за някаква своя си шега.

Дейви развива дългото бяло руло върху тревата, без да го е грижа за утринната роса. На хартията са изписани думи, нарисувани са схеми и квадрати, под които пък са изписани още думи.

— Най-вече изчисления — прочита Дейви. — Твърде много ш… изчисления. Гледай само какво става.

Побутва чертежа към мене, чакайки съгласието ми.

Е, добре де…

Да, окей, аз…

Както и да е.

— Твърде много ш… изчисления — повтарям и усещам как се изпотявам.

Днес е денят след онзи, в който взривиха кулата, а ние сме си пак в манастира, пак трябва да караме групите диваци да работят. Моето бягство изглежда е напълно забравено, сякаш се е случило в някакъв друг живот, а сега е време да се мисли за нови работи, а не за миналото. Кметът и дума не обелва за Виола, а аз пак бачкам за Дейви, който пак е кисел.

Така че всичко си е както преди.

— Във война сме, трябва да се бием, а той ни кара да строим някакъв ш… дворец — смръщва се Дейви и се взира в чертежите.

Не е точно дворец, но Младши не е далеч от истината. Преди ставаше дума само за груби постройки, в които диваците да спят през зимата, но нарисуваното тук прилича на чисто нова сграда, която ще бъде обитавана от хора, сграда, която ще заема по-голямата част от терена на манастира.

Отгоре на листа дори е написано наименованието й.

Наименование, в което погледът ми се спъва, аз…

Дейви ме поглежда рязко, очите му се разширяват. Правя Шума си възможно най-Шумен.

— Да почваме — казвам и се изправям.

Но Дейви не ме изпуска от поглед.

— Виж какво пише тука, а, какво ще кажеш? — пита той и посочва куп написани думи. — Не е ли страхотно?

— Да — казвам. — Страхотно.

Очите му стават още по-широки от удоволствие.

— Това е списък на материалите, кретенче — гласът му направо тържествува. — Не можеш да четеш, нали?

— Млъквай — казвам и отвръщам поглед.

— Не можеш да четеш! — Дейви се усмихва под студеното слънце, а всички диваци ни гледат. — Що за идиот може да доживее до твоята възраст, без да…

— Млъквай, ти казвам!

Челюстта на Дейви увисва, когато се сеща за нещо друго.

Знам какво ще ми каже, още преди да го е казал.

— Книгата на майка ти — започва. — Тя е написала всичко вътре само за теб, а ти дори не можеш…

Е, кажете какво друго мога да направя, освен да го ударя право в мръсната муцуна?

Ставам все по-висок и едър, и в този бой Дейви пострадва доста, но по нищо не личи да му пука особено. Връщаме се на работа, а той продължава да се кикоти и да прави голямо шоу от това, че чете плановете пред мене.

— Бая са сложнички тия инструкции — казва, а кървавата му уста е разтегната в най-широката усмивка.

— Давай да почваме, м… ти!

— Хубаво, де, хубаво — отвръща той. — Първата задача е това, дето вече сме го свършили. Разчистване на терена — вдига очи. — Мога да ти го напиша, ако искаш.

Шумът ми лумва в червено, но Шумът не е оръжие.

Освен ако не си Кметът.

Все си мисля, че животът не може да се скапе повече, но във всеки следващ момент той отново ме опровергава, сещате ли се? Бомби и падащи кули, и работа рамо до рамо с Дейви и Кметът, който ми обръща такова специално внимание и…

(и не знам къде е тя)

(и не знам какво ще й стори Кметът)

(а дали тя е поставила бомбите?)

(а, дали?)

Връщам се към работата.

1150 чифта дивашки очи ни гледат, гледат мен, приличат на ш… добитък, който вдига глава от пашата, защото е чул силен шум.

Тъпи ш… овце.

— МАРШ НА РАБОТА! — крясвам.

— Изглеждаш ужасно — казва кметът Леджър, когато вечерта се сривам на дюшека.

— Млък — отвръщам.

— Здраво те натиска, а? — донася ми чинията с вечерята, която вече ме чака. Дори не е изял кой знае колко от моето, преди да се прибера.

— А тебе не те ли натиска здраво? — пресичам го и заравям вилицата в яденето.

— В интерес на истината, мисля, че изобщо е забравил за мен — кметът Леджър сяда на своето легло. — Вече не помня от колко време не съм говорил с него.

Вдигам очи. Шумът му е сив, сякаш крие нещо, но това си е обичайно за него.

— Както си чистя — продължава и ме наблюдава как ям, — все слушам хората как си приказват.

— И какво си приказват хората? — питам, щото ми е ясно, че и без това ще ми каже.

— Ами… — Шумът му се размърдва от неудобство.

— Какво ами?

И тогава виждам защо Шумът му е толкова равен: просто той знае нещо, което крие, което не иска да ми каже, но все пак му се струва, че трябва да ми го каже, така че го казва:

— Домът на изцелението — изрича. — Онзи, де.

— Какво за него? — казвам, като се преструвам, че не ме интересува, но не успявам да го заблудя.

— Затворен е — казва кметът Леджър. — Пуст.

Спирам да ям.

— Как така пуст?

— Ами пуст — отвръща той нежно, защото знае, че за мен новината е лоша. — Няма никой в него, нито пациенти, нито никой. Всички са изчезнали.

— Изчезнали? — прошепвам.

Изчезнали са.

Изправям се, въпреки че няма къде да отида, все така с тъпата чиния с яденето в ръка.

— Как така изчезнали? Какво е сторил той с нея?

— Нищо не е сторил — отвръща кметът Леджър. — Приятелката ти е избягала. Така чух. Избягала с другите жени, когато кулата паднала — потрива брадичка с ръка. — Всички останали от дома са арестувани и са в затвора. Но приятелката ти… се е измъкнала.

Измъкнала се го произнася така, сякаш има предвид не «избягала», а «планирала да избяга».

— Не знаеш това — отвръщам. — Не знаеш каква е истината, не я познаваш.

Той свива рамене.

— Може би — казва той, — но го научих от един от войниците, които са охранявали дома на изцелението.

— Не — казвам, макар че не съм съвсем наясно какво имам предвид. — Не.

— Всъщност ти колко добре я познаваш? — пита кметът Леджър.

Млъквай.

Дишам тежко, гърдите ми се вдигат и отпускат.

Добре е, че е успяла да избяга, нали?

Нали?

Преди беше в опасност, а сега…

(но)

(но тя ли е взривила кулата?)

(защо не ми каза, ако е имала намерение да го стори?)

(излъга ли ме тогава?)

Не трябва да мисля за това, не трябва да мисля за това, но то връхлита…

Тя обеща.

Но си е тръгнала.

Тръгнала си е без мен.

(Виола?)

(защо ме изостави?)