Патрик Нес
Въпросът и Възражението (20)

19
Онова, което не знаеш

Виола

— Разкарай се от мен!

Тя запушва устата ми с ръка, държи ме, за да не се надигна, притиска ме с цялата тежест на тялото си, докато облаци прах се издигат от руините на радиокулата.

— Млъквай! — изсъсква.

Ухапвам я по ръката.

Физиономията й се изкривява от болка, става яростна, гневна, но тя не ме пуска, просто приема ухапването и не помръдва.

— Ще пищиш и крещиш колкото си искаш по-късно, моето момиче — казва, — но само след две секунди тука ще гъмжи от войници и, да ти кажа право, щом те хванат, едва ли ще ти повярват, когато им разкажеш как просто случайно си минавала наблизо.

Чака да види реакцията ми. Гледам я в очите известно време, но в крайна сметка кимвам. Тя дърпа ръката си.

— Не смей да ме наричаш моето момиче — казвам, гласът ми е тих, но яростен като нейния. — Никога повече не ми викай така.

Следвам я надолу по стръмния склон, вървим към пътя, плъзгаме се по покритите с роса нападали листа, но продължаваме надолу и надолу. Прескачам корени и паднали дънери, торбата тежи като камък на раменете ми.

Трябва да тръгна с нея, нямам друг избор.

Ако се върна в града, ще ме заловят и Бог знае какво ще ми сторят.

Тя ми отне всички варианти.

Стигаме до куп храсти в основата на хълма. Лечителката се мушва бързо отдолу им и ми махва да я последвам. Плъзвам се край нея, дъхът ми секва, а тя казва:

— Каквото щеш прави, само не викай.

Преди още да отворя уста, тя изскача от храстите. Клоните се затварят зад гърба й и аз трябва да се боря с ударите им, за да се измъкна сред листата. Избутвам, избутвам и едва ли не падам от другата им страна.

Право на пътя.

Там двама войници са застанали до един мъж в каруца, тримата гледат право в мен и госпожа Койл.

Войниците изглеждат повече изненадани, отколкото гневни, но нито един от двамата няма Шум, така че не мога да съм сигурна в нищо.

Затова пък носят пушки.

Вдигат ги и ги насочват към нас.

— Коя, да я вземат мътните, е тази? — излайва единият, мъж на средна възраст с бръсната глава и белег на долната челюст.

— Не стреляй! — казва госпожа Койл и вдига ръка.

— Чухме експлозията — казва другият войник, младо момче, не е по-голям от мен, има руса, дълга до раменете коса.

Тогава по-старият изрича нещо друго, нещо напълно неочаквано.

— Закъсня.

— Достатъчно, Магнус — отвръща госпожа Койл, отпуска ръце и пристъпва към каруцата. — И свалете тия оръжия, тя е с мен.

— Моля? — казвам, но това е всичко, което мога да изрека.

— Трасиращата, която изстрелях, изобщо не работеше — казва й младият войник. — Така и не разбрах къде изобщо падна.

— Казах ти, че е много стара — обажда се Магнус.

— Свърши работа — отвръща госпожа Койл и започва да рови нещо из каруцата. — Няма значение къде е паднала.

— Ей! — казвам. — Какво става тука?

И тогава чувам:

— Хилди?

Госпожа Койл застива на място, двамата войници също и всички вперваме очи в мъжа, седнал в каруцата.

— Ти ли си, а? — казва той. — Хилди, дето й викат още Виола.

Мислите ми препускат толкова бързо, толкова съсредоточени са върху двамата непознати войници, че когато излязохме на пътя, дори не погледнах третия мъж, не видях безизразното му лице, дрехите, шапката, не чух гласа, равния и спокоен Шум, гладък като далечния хоризонт.

Мъжът, който веднъж прекара мен и Тод през едно море от неща.

— Уилф — ахвам.

Сега всички обръщат очи към мен, веждите на госпожа Койл направо са се скрили в косата й.

— Здрасти! — казва Уилф.

— Здрасти — отвръщам, защото съм твърде втрещена, за да кажа нещо повече.

Той докосва с два пръста периферията на шапката си.

— Радвам се да видя, че си жива.

Госпожа Койл движи челюсти, но цяла секунда не може да проговори.

— Любезностите ще останат за по-късно — казва най-после. — Трябва да тръгваме веднага.

— Ще се съберете ли и двете? — пита младият войник.

— Трябва да се съберем — отвръща госпожа Койл. После се пъха под каруцата и отваря един капак на дъното й. После ми махва с ръка. — Влизай.

— Къде? — навеждам се и виждам тайник, оптическата измама го крие от очите, но той е разположен по ширина на цялата каруца, тесен и плитък, нагласен над задната ос.

— Торбата няма да влезе — казва Уилф и протяга ръка. — На мене я дай.

Аз я изхлузвам и му я подавам.

— Благодаря, Уилф.

— Веднага, Виола — обажда се госпожа Койл.

Кимвам на Уилф за последно, пъхвам се под каруцата и пропълзявам в тайника, влизам до дъното му, докато главата ми опира о далечната му стена. Госпожа Койл не чака повече и се напъхва след мен. Младият войник се оказа прав. Няма място. Лечителката е притисната плътно до мен, лице в лице сме, коленете й се забиват в бедрата ми, между носовете ни има един сантиметър. Тя едва дръпва крака вътре и някой поставя капака на тайника на място, запечатвайки ни в пълен мрак.

— Къде отиваме… — опитвам се да попитам, но тя изшътква остро.

Отвън чувам войнишки крачки, бързат нагоре по пътя, следва ги тропот на копита.

— Докладвайте! — крясва един глас, когато крачките спират до групата ни.

Този глас…

Идва от високо, чувам как конят пръхти под мъжа…

А този глас…

— Чухме експлозията, сър — отвръща по-старият от войниците. — Тоя с каруцата казва, че преди час видял жени да го подминават и да се отправят надолу по реката.

Чувам как истинският войник изплюва:

— Кучки.

О, познавам гласа му.

Сержант Хамър.

— От коя част сте вие двамата? — пита той.

— От първа, сър — отвръща младият след колебание, което трае по-малко от миг. — На капитан О'Хеър.

— При тоя женчо? — вика сержант Хамър. — Ако искате да видите какво е да си истински войник, помолете да ви прехвърлят в четвърта, аз ще ви покажа едно друго.

— Тъй вярно, сър — чувам по-стария войник, звучи по-нервно, отколкото ми се иска.

Чувам и Шума на войниците, които води сержант Хамър. Мислят за каруцата. Мислят за взривовете. Мислят за това как ще застрелват жени.

Но от сержант Хамър не идва никакъв Шум.

— Арестувайте този мъж — казва той, има предвид Уилф.

— Тъкмо това правехме, сър.

— Кучки — повтаря сержант Хамър, чуваме го как смушква коня си (подчини се, мисли конят) и как се отдалечава с всичките си хора.

Издишам, дори не съм забелязала, че съм затаила дъх.

— Дори не са го наказали — прошепвам, говоря повече на себе си, отколкото на госпожа Койл.

— По-късно — прошепва тя в отговор.

Чувам как Уилф тръсва поводите, каруцата рязко тръгва и люлеенето от пътуването се подновява.

Значи Кметът се оказа лъжец: Лъгал е през цялото време.

Разбира се, ти знаеше това от самото начало, идиотка такава.

Убиецът на Мади е свободен, може да убива отново, дори лека не са му отнели.

Подскачам и се блъсвам в жената, унищожила единствената ми надежда да се свържа с корабите, които биха могли да ни спасят.

А Тод е някъде, далеч от мен. Изоставен.

Не съм се чувствала толкова самотна през целия си живот.

Тайникът е адски тесен. Не можем да дишаме, лактите и раменете ни са вече насинени, плувнали сме в пот.

Не продумваме.

Времето минава. Минава. После минава още време. Унасям се, топлината на притиснатото в мене чуждо тяло изсмуква енергията ми. Люлеенето притъпява тревогата ми, затварям очи и се скривам от всички грижи.

Събуждам се, когато по-старият войник потропва по дъното, мисля, че сега ще ни пуснат на въздух, но той само казва:

— Стигнахме лошия терен. Дръжте се.

— За какво? — казвам, но думите изчезват от съзнанието ми, защото в следващия миг ми се струва, че каруцата пада от някаква висока скала.

Челото на госпожа Койл ме удря право по носа и кръвта потича веднага. Чувам я как ахва и се задавя, защото аз я удрям, без да искам по гърлото, каруцата подскача ли, подскача, аз чакам мига, в който ще се преобърнем.

И тогава госпожа Койл протяга ръце от двете ми страни, прегръща ме и ме притиска здраво до себе си, притиска и двете ни в стената на тайника, опряла крак о дъното му. Аз се съпротивлявам, съпротивлявам се на насилственото удобство, но постъпката й е умна, защото почти на мига преставаме да се блъскаме една в друга, нищо че каруцата все така се люлее.

Прекарвам последната част от пътуването в прегръдката на госпожа Койл. В прегръдката й влизам в лагера на Възражението.

Най-после каруцата спира и капакът на тайника пада в следващия миг.

— Стигнахме — казва младият войник, русият войник. — Добре ли сте?

— Защо да не сме добре? — кисело го срязва госпожа Койл. Пуска ме и пропълзява навън, протяга ми ръка да ми помогне. Аз се правя, че не забелязвам, излизам сама и се оглеждам.

Слезли сме по стръмен каменист път, толкова тесен, че не знам как каруцата въобще се е промъкнала, прилича на просека сред скали, струпани насред гъста гора. Дървета ни притискат от всички страни, обграждат ни плътно.

Океанът сигурно е зад дърветата. Или съм спала по-дълго, отколкото ми се е сторило първоначално, или тя ме е излъгала и в момента сме по-близо до града, съвсем не сме до океана.

Изобщо няма да се изненадам, ако е така.

Русият войник подсвирва с уста, когато вижда лицата ни, а аз усещам засъхналата под носа ми кръв.

— Сега ще ти донеса нещо да се почистиш — казва.

— Тя е лечителка — казва госпожа Койл. — Остави я да се оправя.

— Аз съм Лий — добавя младият войник и се усмихва широко.

За една кратичка секунда аз се замислям колко ли ужасно изглеждам с кървавия нос и смешните дрехи.

— Аз съм Виола — отвръщам, но не вдигам очи от земята.

— Ето ти и торбата — обажда се Уилф, внезапно оказал се до мен, подава ми лекарствата и превръзките. Поглеждам го и се хвърлям в прегръдката му, притискам го здраво, искам да почувствам, че той е тук и това е един сигурен факт. — Радвам се да те видя, Хилди — казва.

— И аз се радвам, Уилф — отвръщам с натежал глас. Пускам го и вземам торбата.

— Корин ли приготви тия неща? — пита госпожа Койл.

Измъквам един пластир и се заемам с кръвта от лицето си.

— Какво ти пука?

— Можеш да ме обвиниш в много работи, моето момиче — отвръща тя, — но не и че не ми пука.

— Предупредих те — казвам и я поглеждам в очите. — Никога повече не ме наричай така.

Госпожа Койл замислено прокарва език по зъбите си. Поглежда Лий и другия войник, Магнус, и двамата се махат на секундата, изчезват сред близките дървета.

— И теб да те няма, Уилф.

Уилф ме поглежда.

— Оставям те, нали?

— Остави ме, Уилф — преглъщам. — Но не се отдалечавай много.

Той кимва, докосва периферията на шапката си и поема след двамата войници. Двете го проследяваме с поглед.

— Хубаво — казва госпожа Койл и скръства ръце. — Да те чуем сега. — Поглеждам я, гледам лицето й, на което са изписани само агресия и неподчинение, усещам как дишането ми се ускорява, гневът ми се надига толкова бързо, толкова лесно, чувствам се така, сякаш ще се пречупя на две.

— Как посмя…

Но тя ме прекъсва, вече ме прекъсва.

— Онзи, който пръв се свърже с корабите ти, ще има предимство пред другия. Ако той се беше свързал първи, ако им беше разказал за малката противна терористична организация, обесила се на врата му, те щяха да се съгласят да му помогнат, да използват проследяващата си техника, да ни открият лесно и да ни изтрият от лицето на Новия свят.

— Но ако ние…

— Ако ние се бяхме свързали първи с тях, разбира се, бихме могли да им обясним всичко за местния тиранин, но това нямаше как да стане.

— Можехме да опитаме…

— Ти знаеше ли как да сториш това, когато хукна към кулата днес?

Стисвам юмруци.

— Не, но поне щях да…

— Какво щеше? — предизвиква ме с поглед. — Щеше да изпратиш съобщение точно към онези координати в космоса, които Президентът иска да узнае? Не помисли ли, че той всъщност разчита на това ти да опиташ да се добереш до кулата? Как смяташ, защо така и не те арестуваха?

Ноктите се забиват в дланите ми, насилвам се да не слушам думите й.

— Времето ни изтичаше — продължава тя. — А ако ние не можехме да използваме кулата, за да се обадим за помощ, най-добре беше да му попречим и на него да я използва.

— А когато моите хора все пак кацнат? Какъв е планът, какво ще стане тогава?

— Ами — тя отпуска ръце и прави крачка към мен, — ако още не сме победили Президента, ще има значение кой от двама ни ще се докопа първи до кацналите, сещаш ли се? Но поне силите сега са равностойни.

Поклащам глава.

— Нямаше право да унищожаваш кулата.

— Във война сме.

— Война, която ти започна.

— Война, която той започна, моето момиче.

— А ти я прие.

— Трудно решение, но някой трябваше да го вземе.

— А на тебе кой ти даде право да вземаш подобни решения?

— А на него кой му даде право да прибере и заключи в изолатори половината от населението на планетата?

— Ти взривяваш живи хора!

— Инциденти — отвръща тя. — Дълбоко съжаляваме за тях.

Сега аз правя крачка напред.

— Това звучи точно като нещо, което той би казал.

Тя опва рамене и ако имаше Шум, той щеше направо да ме отнесе.

— Виждала ли си затворите, в които той държи арестуваните жени, моето момиче? Онова, което не знаеш, е толкова много…

— Госпожо Койл! — провиква се един глас от дърветата. Лий прекрачва на каменистия път. — Докладът.

— Казвай.

Той премества очи върху мен. Аз отново забивам поглед в земята.

— Три дивизии се придвижват надолу по реката — казва той, — право към океана.

Вдигам рязко глава.

— Идват насам?

Госпожа Койл и Лий ме поглеждат.

— Не — тихо казва Лий. — Отиват към океана.

Примигвам и местя поглед между двамата.

— А ние не сме ли…?

— Разбира се, че не — казва госпожа Койл, а гласът й е равен, подигравателен. — Какво те кара да мислиш, че сме до океана? А, да, чудя се защо ли Президентът е решил, че сме до океана?

Усещам студа на гнева, изстивам под топлите лъчи на слънцето, забелязвам, че цялата треперя под ужасните, тъпи, торбести дрехи.

Тя ме е изпитвала.

За да види дали ще кажа на Кмета къде…

— Как посмя… — почвам пак.

Но гневът изчезва така рязко, както дойде.

— Тод — прошепвам.

Океан, гърмеше Шумът му.

Той обеща да го скрие.

Знаех, че ще удържи на обещанието си…

Ако може.

(о, Тод, дали той…?)

(дали ти…?)

О, не.

— Трябва да се върна — казвам. — Трябва да го спася…

Но тя вече клати глава.

— Нищо не можеш да направиш за него сега…

— Той ще го убие.

Тя ме поглежда съжалително.

— Той вече го е убил, моето момиче.

Усещам как гърлото ми се затваря, но се боря срещу мисълта.

— Няма как да знаеш това.

— Ако приятелят ти не е мъртъв, значи доброволно е разказал наученото от теб на Президента — тя вирва брадичка. — Кое от двете предпочиташ да е вярно?

— Не — казвам и клатя глава. — Не…

— Съжалявам, моето момиче — гласът й е малко по-спокоен отпреди, малко по-мек, но все така категоричен. — Наистина съжалявам, но хиляди животи зависят от нас. А ти вече избра страна, независимо дали ти харесва или не — вдига очи към Лий. — А сега искаш ли да ти покажа твоята армия?