Патрик Нес
Въпросът и Възражението (19)

18
Да живееш означава да воюваш

Виола

След като войниците отвеждат Тод, аз рухвам до такава степен, че Корин се принуждава да ми даде успокоително, слага ми инжекция, а аз усещам убождането толкова слабо, колкото слабо чувствам и ръката й, подпряла гърба ми: тя не се движи, не ме гали, не прави нищо, за да ме накара да се почувствам по-добре, просто ме крепи, държи ме при себе си, не ме пуска.

Съжалявам, че трябва да го кажа, но не съм й благодарна за това.

Когато се събуждам в леглото си, тъкмо съмва, слънцето още не се е издигнало цялото над хоризонта, утринните сенки още не са отстъпили.

Корин седи на стол до краката ми.

— Един по-дълъг сън би ти се отразил много добре — казва тя, — но се опасявам, че не можеш да си го позволиш.

Сядам бавно, навеждам се напред, докато буквално се сгъвам одве. Тежестта в гърдите ми е толкова непоносима, сякаш лежа в гроб.

— Знам — прошепвам. — Знам.

Дори не знам защо Тод падна така рязко. Беше замаян, почти изпадна в безсъзнание, от устата му потече пяна, а после войниците го изправиха на крака и го повлякоха нанякъде.

— Ще дойдат да ме вземат — произнасям, а за да кажа думите, трябва да преглътна стегнатото в гърлото си. — След като приключат с Тод.

— Да, смятам, че ще дойдат — простичко отвръща Корин, загледана в ръцете си, в сметановобелите мазоли, подули връхчетата на пръстите й, в пепелявата мъртва кожа, която се лющи от дланите й, които непрекъснато киснат в гореща вода.

Утринта е изненадващо, хапещо студена. Дори и при затворен прозорец чувствам ледена тръпка. Обвивам ръце около тялото си.

Него го няма.

Няма го.

И аз не знам какво ще стане сега.

— Израснах в селище на име Кентиш Гейт — внезапно произнася Корин, без да ме поглежда в очите. — Беше в края на една грамадна гора.

Вдигам очи.

— Моля?

— Баща ми загина във войната с диваците — продължава тя, — но майка, о, тя беше боец, беше от оцеляващите. От деня, в който вече можех да се държа права на краката си, работех с нея в овощните ни градини, берях ябълки и пъстри шишарки, и розови плодове.

Взирам се в нея и не мога да разбера защо сега, защо ми разказва историята си точно сега?

— Наградата за тежкия труд — разказва Корин, — беше годишният излет, който правехме след края на беритбата, само аз и майка, навлизахме толкова дълбоко в гората, колкото ни позволяваше смелостта — тя вдига очи към зората. — Толкова е плътен животът, Виола. Толкова много живот има тук, във всяко ъгълче на всяка гора, във всеки поток, във всяка река, във всяка планина. Тази планета гъмжи от живот.

Прокарва пръст по мазолите на другата ръка.

— Последният път, когато отидохме на излет, бях на осем години. Вървяхме цели три дни все на юг, пътуването беше подарък за мен, трябваше да покаже колко пораснала съм вече. Бог знае на колко километра сме се били отдалечили, но бяхме сами, напълно сами, бяхме само аз и тя и това беше единственото, което имаше значение.

Тя замълчава и мълчи дълго. Аз не се обаждам.

— Ухапа я пръстенчата червена, ухапа я по петата, докато си разхлаждаше краката в едно поточе — потърква длани. — Смъртоносна е отровата на червените змии, нали знаеш, смъртоносна, но бавна.

— О, Корин — казвам тихо.

Тя рязко се изправя, сякаш съчувствието ми я обижда и прекрачва до прозореца.

— Мъчи се седемнайсет часа, преди да умре — казва, без да ме гледа. — Седемнайсет страшни часа, пълни с болка, а когато ослепя, ме сграбчи и ме замоли да я спася, молеше ме, молеше ме безспир да спася живота й.

Аз мълча.

— Днес вече знам, че животът й е можел да бъде спасен, лечителките са открили в практиката начин за това: трябва само да се свари във вода малко корен ксантус — скръства ръце. — В онзи ден край нас беше пълно с този корен. Имаше го в излишък.

Шумът на Ню Прентистаун започва да се усилва заедно с издигането на слънцето. Светлината блика от далечния хоризонт, но ние все така стоим, мълчаливи и неподвижни.

— Съжалявам, Корин — казвам накрая. — Но защо…?

— Всяка жена тук е нечия дъщеря — отвръща тя тихо. — Всеки войник навън е нечий син. Единственото престъпление на този свят, единственото престъпление, е отнемането на живота. Друго престъпление не съществува.

— И по тази причина ти няма да воюваш — казвам.

Тя рязко се извръща.

— Да живееш означава да воюваш — срязва ме. — Да запазя поне един живот, означава да воювам срещу всичко, което съставляват принципите на онзи мъж — тя изпуфтява гневно. — А сега означава да воювам и срещу нея, срещу нейните бомби. Воювам срещу тях всеки път, когато слагам компрес на насиненото око на някоя жена, всеки път, когато изваждам желязо от раната на някой войник, пострадал от бомбите.

Повишила е глас, но сега отново заговаря тихо.

— Такава е моята война — казва. — Така воювам аз.

Отива пак до стола и измъква вързоп с дрехи иззад него.

— Та като стана дума за война — обръща се към мен, — искам да облечеш това.

Не ми оставя време да споря, нито да й задавам въпроси за плана. Взема ми престилката на помощничка, взема ми и старите, многократно прани дрехи и ме накарва да облека някакви парцали — блуза с дълги ръкави, дълга до земята пола, шал, който напълно скрива косата ми.

— Корин — почвам, докато го навивам на главата си.

— Замълчи и побързай.

Когато съм облечена, тя ме отвежда по коридора към далечния изход на дома на изцелението, обърнат към реката. До вратата е приготвена голяма торба от зебло, пълна е с лекарства, превръзки и пластири. Корин ми я подава и казва.

— Изчакай да чуеш звука. Ще го познаеш.

— Корин…

— Шансовете ти са много добри, така да знаеш — сега ме гледа право в очите, — но ако стигнеш до скривалището им, искам да използваш това, което носиш, за да лекуваш, разбра ли ме? Имаш дарба за лечителка, тя е вътре в тебе, нищо че не го знаеш.

Дишам тежко, нервно, но я поглеждам в отговор и казвам:

— Добре, госпожо.

— Госпожо… — проточва тя и поглежда през малкото прозорче, изрязано във вратата. Един отегчен войник е застанал до ъгъла на сградата и си чопли носа. Корин се обръща отново към мен — Така. А сега ме удари, ако обичаш.

Примигвам.

— Моля?

— Удряй — повтаря тя. — Искам да ми потече кръв от носа или най-малкото да ми сцепиш устната.

— Корин…

— По-живо, защото улиците скоро ще гъмжат от войници.

— Няма да те удрям!

Тя ме сграбчва за лакътя и стисва така, че се дърпам назад, но няма измъкване.

— Действително ли смяташ, че ако Президентът дойде и те отведе, изобщо ще се върнеш след това? Той вече те разпитва веднъж и се опита да изтръгне истината от теб, сега се мъчи да те накара да му я кажеш като държи приятеля ти и те изнудва. Как смяташ, дали търпението на подобен мъж трае вечно, а?

— Корин…

— Рано или късно той ще те нарани — казва тя. — А ако отново откажеш да му помагаш, ще те убие.

— Но аз нищо не знам…

— Него изобщо не го е грижа, че нищо не знаеш! — изсъсква тя през зъби. — Ако мога да предотвратя отнемането на един живот, ще го сторя, дори и това да е животът на такова дразнещо създание като теб.

— Боли ме — казвам тихо, когато пръстите й се впиват дълбоко, дълбоко в ръката ми.

— Хубаво — отвръща тя. — Искам да се ядосаш достатъчно, че да ме удариш.

— Но защо…

— Просто удряй! — кресва тя.

Поемам въздух до дъното на дробовете си, после отново поемам, а после удрям Корин по лицето с всичка сила.

Чакам, свита до прозорчето на вратата, наблюдавам войника. Стъпките на Корин заглъхват надолу по коридора; докато тя тича обратно към приемния кабинет. Аз чакам. Войникът е един от многото, останали без лек, и в сравнително тихата утрин чувам мислите му. Мисли, изпълнени с отегчение, мисли за селото, в което е живял, преди армията да връхлети, мисли за армията, към която е бил принуден да се присъедини.

Мисли за едно мъртво момиче, което е познавал преди.

Тогава чувам слабия вик на Корин, долита от предната част на сградата. Тя крещи колкото й глас държи, че Възражението са дошли и са се промъкнали в дома на изцелението през нощта, удряли са я, докато изпаднала в безсъзнание, а после ме отвлекли под самия нос на Президента, но че тя, Корин, видяла всички ни как бягаме в посока, противоположна на онази, в която след малко аз се канех да поема наистина.

Версията беше слаба, едва ли някой щеше да се хване, защото надали е възможно някой да се промъкне незабелязано при такава тежка охрана.

Но аз знаех, че Корин всъщност разчита на друго. Сред хората отново бе започнала да се надига легендата, легендата за мистериозното и непобедимо Възражение.

Как са били заложени всички онези бомби, без никой нищо да забележи?

Как така никой още не е бил заловен?

Ако Възражението може да стори това, то защо да не е възможно да са се промъкнали и край тежковъоръжените стражи?

А може би лицата на Възражението са невидими?

Чувам как войникът започва да мисли точно тези неща в мига, в който рязко обръща глава, чул крясъците на Корин. Мислите му стават все по-мощни и завладяват напълно Шума му, когато се втурва напред, завива зад ъгъла и се скрива от очите ми.

Колко бързо стана! Време е.

Мятам торбата с лекарствата на рамо.

Отварям вратата.

Хуквам.

Тичам към дърветата, израсли успоредно на реката. По самия бряг има пътечка, но аз не стъпвам на нея, бягам сред най-близките дървета, и докато торбата натъртва гърба и ребрата ми с острите ръбове на кутиите вътре, не мога да спра да мисля за това, как Тод и аз бягахме така от армията, бягахме, бягахме и бягахме.

Трябва да стигна до океана.

Колкото и да ми се иска да спася Тод, единствената ми възможност да го сторя, е да открия първо нея.

И тогава да се върна за него.

Ще се върна.

Никога няма да те изоставя, Тод Хюит.

Болката пронизва сърцето ми в мига, в който си спомням думите си.

Беше едва вчера, а вече наруших обещанието си.

(дръж се, Тод)

(оцелей)

Тичам.

Спускам се надолу по реката, заобикалям патрули, пресичам задни дворове, претичвам приведена зад огради, държа се колкото мога, по-далеч от къщите.

Долината отново се стеснява. Хълмовете притискат пътя, фермите се разреждат все повече. В един момент чувам отмерени крачки и трябва да се шмугна в храстите, докато войниците отминат, затаявам дъх, свивам се възможно най-ниско до земята. Изчаквам, докато чувам само подвикванията на птичките (къде е безопасно) и далечния рев на града, после изчаквам още малко, надигам глава и оглеждам пътя.

В далечината реката прави завой, а пътят се губи сред надигащите се хълмове, покрити с дървета. Вече съм достатъчно далеч от града, къщите са само ферми и хамбари, пръснати сред още и още хълмове, сред още и още дървета. Точно срещу мен започва малка отбивка от пътя, водеща до малка фермерска къща с дръвчета в двора, засадени като по конец. Вдясно се простират нивите й, но зад къщата отново започва гъста гора. Ако мога да премина незабелязано по отбивката, гората ще бъде най-сигурното ми скривалище. Ако се наложи, ще се крия докато мръкне и ще продължа през нощта.

Отново оглеждам пътя и в двете посоки. Вслушвам се за тежките войнишки крачки, за случаен Шум, за трясъка на каруци.

Поемам дълбоко дъх.

И се втурвам напряко през пътя.

Не изпускам от поглед къщата, торбата ме удря по гърба, ръцете ми са свити, дробовете ми се задъхват, защото тичам все по-бързо и по-бързо, и по-бързо…

Нагоре по отбивката…

Почти стигам дърветата…

Почти…

И един фермер се показва сред тях и се изправя пред мен.

Спирам рязко, плъзвам се в прахта, малко остава да падна. Той също отскача назад, очевидно е силно изненадан от срещата ни, от това, че съм се появила така неочаквано пред очите му.

Взираме се един в друг.

Шумът му е тих, дисциплиниран, почти кавалерски, точно затова и не успях да го чуя още от пътя. Под мишница носи кошница, а в свободната си ръка стиска червена круша.

Оглежда ме от главата до петите, вижда торбата на гърба ми, вижда ме сам-самичка насред пътя, нарушила всички разпоредби, вижда как тежко дишам, тъй като очевидно съм тичала до тук.

А после думата се появява в Шума му, ярка като утринен лъч.

Възражението, мисли той.

— Не — казвам, — не съм от…

Но фермерът вдига пръст пред устните си.

После кимва с глава към пътя.

И тогава чувам далечния звук от тежки войнишки крачки.

— Насам — прошепва фермерът. Посочва тясна пътечка, която води право в гората, към която се бях запътила, толкова тясна, че човек лесно би я пропуснал, ако не знае за съществуването й, или ако някой не му я покаже. — Бързо.

Поглеждам фермера отново, мъча се да видя уловката, мъча се да разбера дали има уловка, но нямам време. Нямам достатъчно време.

— Благодаря — казвам и хуквам.

Пътечката веднага ме извежда в най-гъстата част на гората, върви все нагоре, явно съм на хълм. Твърде тясна е, налага се непрекъснато да си пробивам път сред клони и пълзящи растения. Дърветата ме поглъщат и се затварят зад гърба ми, мога да продължавам само напред и напред с надеждата, че не съм влязла сама в капана. Стигам до върха на хълма, единствено за да видя склона от противоположната му страна, следва го друг хълм, който трябва да изкача. Изкачвам го. Движа се все така на изток, но нямам достатъчно добра видимост, за да разбера къде е пътят, къде е реката и накъде точно трябва да…

Внезапно излизам на една поляна.

На десет метра от мен се е изправил войник.

С гръб към мен е (слава Богу, слава Богу), сърцето ми подскача, замятва се бясно, заковавам се на място и почти падам обратно в храстите, и чак тогава виждам какво всъщност охранява войникът.

Ето я.

Насред поляната, стъпила на триметровите си метални нозе, тя се издига на още почти петдесет метра нагоре към небесата. Дърветата наоколо са изсечени, в основата й има малка постройка, от нея тръгва път, който води обратно към големия път и към реката в основата на хълма.

Открих радиокулата.

Ето я.

А войниците край нея не са кой знае колко много. Преброявам петима, не, шестима.

Само шестима. Пръснати на големи разстояния един от друг.

Сърцето ми се вдига в гърлото.

Вдига се.

Открих я.

И тогава едно БУМ! отеква от отсрещната страна на поляната.

Свивам се, войниците също се свиват. Още една бомба. Още едно Възражение. Още една…

Войниците хукват.

Тичат ли, тичат право към мястото на експлозията, отдалечават се от мен, спускат се от другата страна на хълма, откъдето вече започва да се издига стълб бял пушек.

Кулата самотно стърчи пред мен.

Най-неочаквано се оказва напълно неохраняема.

Дори не изчаквам съзнанието ми да проумее пълната глупост на постъпката ми…

Просто хуквам…

Тичам към кулата…

Ако това е шансът ми да спася всички ни, то…

Не знам…

Просто тичам…

Напряко през поляната…

Към кулата…

Към постройката под нея…

Мога да спася всички ни…

Така стана, че мога да спася всички ни…

И с ъгълчето на окото си виждам как някой друг изскача от прикритието на дърветата от лявата ми страна…

Някой, който тича право към мен…

Някой…

Някой, който вика името ми…

— Виола! — чувам. — Върни се!

— Виола, НЕ! — чувам как вика към мен госпожа Койл.

Не спирам…

Тя също не спира…

— Върни се! — крещи…

Пресича поляната точно пред очите ми…

Тича и тича, и тича…

И тогава аз осъзнавам…

Осъзнаването прилича на изстиване…

Осъзнавам защо ми вика…

Не…

Старая се да спра рязко на място…

Не, мисля…

Не, не можеш да…

Госпожа Койл стига до мен…

Не Можеш Да…

Блъсва ме и двете падаме на земята…

НЕ!

Нозете на кулата избухват с три резки огнени проблясъка.