Патрик Нес
Въпросът и Възражението (18)

17
Тежък труд

Тод

Звук е, но в същото време не е звук, по-силно е от всеки друг звук на света, би ми пръснало тъпанчетата, ако го чувах с ушите си, но аз го чувам вътре в главата си и всичко наоколо става блестящо бяло, не е като да съм сляп, а сякаш съм глух, ням, вкочанен, а болката се надига отвътре, от дълбокото, от самия мене, няма част от съществото ми, която може да ме защити от нея, тя е жилещ, пламтящ удар, нанесен директно върху онова, което съм.

Това значи е чувствал Дейви всеки път, когато Кметът го е удрял с Шума си.

Ударът с думи…

Той се състои само от думи…

Сякаш всички чужди думи се забиват в главата ти едновременно, сякаш целият свят крещи Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо Си Ти Си Нищо и крясъкът изтръгва твоите собствени думи до последната, скубе ги с такава болка, сякаш скубе косата ти от корените и къса парчета кожа заедно с нея.

Блясък от думи и аз съм нищо…

Аз съм нищо…

Ти Си Нищо…

Падам на земята и Кметът може да прави с мен каквото пожелае.

Не искам да говоря за онова, което става после.

Кметът оставя неколцина войници да охраняват дома на изцелението, а останалите ме повличат обратно към катедралата, по пътя той не обелва нито дума, докато аз го умолявам да не наранява Виола, пълзя и го моля, и обещавам, и пищя и плача (млъквайте), кълна се, че ще правя всичко, което той поиска, само да не я наранява.

(млъквайте, млъквайте)

Когато стигаме, той отново ме връзва на стола.

И праща господин Колинс в града.

И…

И не искам да говоря за онова, което става.

Защото плача и повръщам, и го моля, и викам името й, и продължавам да го моля и ме е срам, толкова ме е срам, че дори не мога да го изкажа с думи.

А през цялото това време Кметът мълчи. Само крачи около мен, обикаля ме отново и отново, слуша ме как крещя, слуша ме как го моля.

И се вслушва дълбоко в Шума ми, скрит зад крясъците и молбите.

И аз си повтарям, че трябва да продължавам да крещя и да го моля на висок глас, само и само да скрия дълбоко онова, което тя ми каза, да запазя тайната, да не му позволя да я узнае. Повтарям си, че трябва да плача и да го моля колкото мога по-силно, за да му попреча да чуе тайната.

(млъквайте)

Така си повтарям.

Не искам да говоря за това какво се случва по-нататък.

(просто млъквайте, мътните ви взели)

Когато ме прибират в камбанарията, вече съмва, а кметът Леджър ме чака и макар че не съм в състояние нито да мисля, нито да действам, неволно се зачудвам дали и той не е изиграл някаква роля в цялата постановка, но неговата внезапна загриженост сега, ужасът, в който изпада, когато вижда състоянието ми, звучат напълно искрени в Шума му, толкова искрени, че аз просто лягам бавно на дюшека и наистина не знам какво да мисля за този човек.

— Въобще не влязоха да те търсят — казва кметът Леджър, седнал в краката ми. — Колинс само открехна вратата, хвърли поглед към леглото ти и ме заключи. Знаели са.

— Разбира се — отвръщам, заровил лице във възглавницата. — Знаели са, разбира се.

— Нямам нищо общо с тази нагласена работа, Тод — казва той, защото чете Шума ми. — Кълна ти се. Никога не бих помогнал на този човек.

— Просто ме остави на мира — отвръщам.

И той ме оставя.

Не спя.

Изгарям.

Изгарям от срам заради глупостта си, заради това колко лесно всъщност паднах в капана, колко лесно им беше да използват Виола срещу мен. Изгарям от срам, защото плаках, когато ме биха (млъквайте). Изгарям от болката от това, че отново я отделиха от мен, от болката, която нейното обещание ми причинява, от болката при мисълта, че не знам какво се случва с нея сега.

Не ме интересува какво ще правят с мен.

Най-сетне слънцето изгрява и аз разбирам какво е наказанието ми.

— Вложи малко ентусиазъм, кретенче.

— Затваряй си устата, Дейви.

Новата ни работа е да накараме диваците да работят по групи и да започнат да копаят основите за няколко нови сгради, които скоро ще бъдат издигнати на територията на манастира: те ще приютят диваците през зимните студове.

Наказанието ми се състои в това, че аз работя рамо до рамо със същите тези диваци.

Наказанието ми се състои в това, че сега командва само Дейви.

Наказанието ми се състои в това, че са му дали нов камшик.

— Хайде — обажда се пак той и замахва към мен. — Работи!

Извъртам се, цялото тяло ме боли още от нощес.

— Ако пак посегнеш да ме удариш, ще ти изтръгна гръкляна, ясно ли ти е?

Той се ухилва с всички зъби, Шумът му представлява един силен триумфален радостен вик.

— Много ми се ще да видя как ще го направиш, господин Хюит.

И после се разсмива.

Връщам се към лопатата си. Диваците от моята група до един се взират в мен. Не съм спал и пръстите ми замръзват на слабото утринно слънце, но не мога да се сдържа и им кресвам:

— Хайде на работа!

Те си разменят няколко цъкания и продължават да ровят земята с голи ръце.

Но не всички се връщат към работата, не, един от тях ме гледа още цяла минута.

Аз също го гледам, треперя от раздразнение, Шумът ми вилнее, яростно го запращам право срещу него: Той; просто го поема мълчаливо, дъхът му излиза като пара в студа, очите му ме предизвикват да му сторя нещо? Полека вдига китката си, сякаш да ми се представи, сякаш вече сам не съм се досетил кой е, после отново започва да рови ледената земя, колкото може по-бавно.

1017 е единственият, който не се страхува от нас.

Хващам лопатата и я забивам здраво в пръстта.

— Весело ли ти е? — вика Дейви.

Слагам една фраза в Шума си, най-обидната, която мога да измисля.

— О, майка ми отдавна е умряла — отвръща той, — точно както и твоята — после пак се разсмива. — Чудя се дали докато е била жива, е приказвала толкова много, колкото приказки е изписала в тефтера си.

Стягам се, а Шумът ми става ален.

— Дейви…

— Защото, момчето ми, тая жена е надращила страници и страници.

— Някой ден, Дейви — казвам, а Шумът ми е толкова свиреп, че въздухът трепери пред очите ми, — някой ден ще…

— Какво ще сториш, скъпо момче? — пита Кметът, който се задава от портата, яхнал Морпет. — От пътя се чува как се карате — после обръща очи към Дейви. — Докато се карате, не вършите работа.

— О, работят, татко, работят и още как — отвръща Дейви и кимва към терена.

Вярно си е. Аз и диваците сме разпределени на групи по десетима или двайсетима, групите са пръснати из територията на манастира, едни местят камъни от ниските стени на вече построения склад и скубят тревата. Други трупат изровената пръст на камари встрани, а моята група вече копае траншеи, в които ще бъдат основите на първата от новите постройки. Аз имам лопата. Диваците копаят с ръце.

— Не е зле — отбелязва Кметът, — никак даже не е зле.

Шумът на Дейви се изпълва с такова доволство, че на всички наоколо ни става неудобно. Отклонявам поглед встрани.

— Ами ти, Тод? — пита ме Кметът. — Как се справяш тази сутрин?

— Моля те, не я наранявай — казвам.

— Моля те, не я наранявай — подиграва ме Дейви.

— За последен път повтарям, Тод — казва Кметът, — няма да я нараня. Просто ще си поговоря с нея. Всъщност, точно натам съм се запътил в момента.

Сърцето ми подскача и Шумът ми се надига.

— О, това определено не му харесва, татко — обажда се Дейви.

— Тихо — пресича го Кметът. — Тод, дали има нещо, което искаш да ми кажеш и което ще направи посещението ми при Виола по-кратко и приятно за всички ни?

Преглъщам.

А Кметът просто се взира в мен, взира се в Шума ми, в мозъка ми се оформят думи, Моля те, не я наранявай, казват ги едновременно моят и неговият глас, преплетени заедно, те притискат всичките ми други мисли, опипват всичко, което знам, усещането е различно от Шумния удар, просто този двоен глас ръчка из съзнанието ми, пъха се там, където не го искам, опитва се да отваря заключените врати в мен, да преобръща всички камъни, да осветява места от мен, които никога не са били осветявани, като през цялото време произнася Моля те, не я наранявай и в един момент аз усещам, че искам да му кажа (океан), започвам сам да искам той да отвори заключените врати (океанът), започвам да искам да сторя точно онова, което той ми поръчва, защото той е прав, той е прав за всичко и кой съм аз, че да се съпротивлявам…

— Тя не знае нищо — произнасям с треперещ глас.

Кметът повдига вежда.

— Много разстроен ми се виждаш, Тод — смушква Морпет и се приближава съвсем. Предай се, казва Морпет. Дейви гледа как Кметът се занимава с мен и дори от това разстояние чувам ревността му. — Когато емоциите ми станат неконтролируеми, Тод, правя нещо, за да ги успокоя.

После ме поглежда в очите.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Думите се появяват вътре в ума ми, там се раждат, като червей в ябълка.

— Припомням си кой съм — казва Кметът. — Припомням си как мога да се владея.

— Как? — пита Дейви и тогава аз разбирам, че той не чува мислите на татко си.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

— Какво означава това? — питам полугласно, защото думите така са заседнали в мозъка ми, че не мога да говоря.

И тогава го чуваме.

Свирене във въздуха, жужене, което не е Шум, жужене, което повече прилича на тлъста лилава пчела, която идва да те ужили.

— Какво…? — казва Дейви.

И после всички се извръщаме към далечния край на манастирския зид, вдигаме погледи високо над главите на войниците върху него.

Ззззззз…

В небето е, предмет, който лети и описва крива, висока и заострена крива, излетял е измежду няколко дървета край манастира, зад себе си оставя следа от пушек, свиренето става все по-силно, пушекът се сгъстява и почернява.

А Кметът вади бинокъла на Виола от джоба на ризата си, за да огледа летящия предмет.

Гледам бинокъла, Шумът ми ври, но Кметът не обръща никакво внимание на въпросителните в него.

Дейви сигурно е донесъл бинокъла заедно с книгата на майка ми от раницата, която забравих на хълма.

Стисвам юмруци.

— Каквото и да е това — обажда се Дейви, — идва право към нас.

Вглеждам се. Нещото е достигнало най-високата точка от кривата и се отправя обратно към земята.

Ще падне насред манастира, точно на мястото, на което в момента сме застанали.

Зззззз…

— Ако бях на ваше място, бих побягнал — произнася Кметът. — Това е бомба.

Дейви се втурва към портата толкова бързо, че изпуска камшика. Войниците по зида започват да скачат от външната му страна. Кметът пристяга юздите, но още не бяга, чака да види къде точно ще падне бомбата.

— Трасираща — казва, а в гласа му има искрен интерес. — Древна е, не знам дори как така още действа. Използвахме ги през войната с диваците.

Ззззз-то става все по-силно. Бомбата пада ли, пада, като набира скорост.

— Кмете Прентис?

— Президент — поправя ме той, без да сваля бинокъла от очите си, гледа бомбата като хипнотизиран. — Звукът и пушекът — добавя, — я правят неудобна за засади и изненадващи нападения.

— Кмете Прентис! — Шумът ми пищи от опънатите нерви.

— В града бяха все пластични експлозиви, защо сега…

— БЯГАЙТЕ! — крясвам.

Морпет се стряска и Кметът обръща очи към мен.

Но аз не викам на него.

— БЯГАЙТЕ! — крещя и размахвам лопатата към най-близките диваци, диваците от моята група.

Защото бомбата лети право към нас.

Ззззззз…

Те не ме разбират. Повечето гледат бомбата, която ги приближава.

— БЯГАЙТЕ! — крещя и показвам експлозии в Шума си, показвам им какво ще стане, когато бомбата падне, показвам кръв и хвърчащи вътрешности, показвам онова БУМ!, което предстои. — Бягайте, Мътните Да Ви Вземат!

Най-после загряват и някои побягват, но всъщност просто бягат от мен, защото крещя като луд и махам с лопатата, но все пак бягат и аз ги подгонвам към далечния край на терена. Поглеждам назад. Кметът се е преместил до портата, готов да се отдалечи още, ако е необходимо.

Но очите му неотстъпно ме следят.

— БЯГАЙТЕ! — продължавам да крещя и гоня диваците, карам ги да се махнат от центъра на терена. Последните изтичват и се скриват зад остатъците от стените на склада, аз се скривам заедно с тях, дишам тежко и обръщам поглед към бомбата…

И виждам номер 1017, застанал на средата на терена, взрян в небето.

Бомбата ще го убие на място.

Изскачам от прикритието, преди дори да се усетя…

Краката ми тупкат по тревата…

Прескачам траншеята, която изкопахме…

Тичам толкова бързо, че Шумът ми опустява…

Чува се само ЖУЖЕНЕТО на бомбата.

Става все по-силно, снишава се…

А номер 1017 вдига длан да си засенчи очите от слънцето…

Защо не бяга?

И краката ми правят туп, туп…

И аз си повтарям проклет да си, проклет да си…

33333333333…

И номер 1017 не вижда, че тичам към него…

Блъсвам го толкова силно, че буквално го хвърлям във въздуха, чувам как въздухът излиза от дробовете му, двамата политаме и падаме в тревата, блъсваме се в земята и се претъркулваме напред, напред през калта и хлътваме в изкопаната траншея, когато се чува едно колосално…

БУМ

поглъща цялата планета, обвива я в един-едничък звук

отвява всяка мисъл и всеки Шум

изтръгва мозъка и го разкъсва на парчета

и звукът изсмуква въздуха край нас, а после го хвърля обратно в очите ни

и пръст, и чимове прелитат и ни удрят

и вдишваме пушек

А после настъпва тишина.

Гръмка тишина.

— Ранен ли си? — вика Кметът, гласът му сякаш долита от много, много километри или от дъното на океана.

Сядам в траншеята, надниквам и виждам огромен димящ кратер насред манастира, димът вече се разрежда, защото нищо всъщност не гори, редици и редици диваци също гледат кратера от противоположния край на терена.

Дишам, но нищо не чувам.

Обръщам се към номер 1017, седнал съм върху него, той се бори да се измъкне и да се изправи, отварям уста да го питам дали е добре, макар че знам, че няма как да ми отговори…

И той ме удря толкова силно и ловко, че по лицето ми остават ред дълбоки драскотини.

— Ей! — виквам, но едва се чувам…

Той се извива да се отскубне изпод мен и аз протягам ръка да го задържа…

И той ме ухапва страшно с двата си реда малки остри зъби…

И аз се дърпам, целият в кръв…

И съм готов да го ударя, и съм готов да го стъпча…

И той се измъква изпод мен и хуква далеч от кратера към останалите диваци…

— Ей! — викам пак, а Шумът ми поаленява.

Той бяга, но се обръща назад да ме погледне, останалите диваци също ме гледат, тъпите им мълчаливи лица са все така безизразни, по-безизразни от най-смотаната овца във фермата ни в Прентистаун, а ръката ми кърви и ушите ми звънят, и драскотините на лицето ме жилят, и аз спасих скапания му живот и той така ли ми се отблагодарява?

Животни, мисля, тъпи, ненужни, ш… животни.

— Тод? — казва Кметът, препуснал към мен. — Ранен ли си?

Поглеждам го, не съм сигурен дали съм се успокоил достатъчно, че да говоря, но отварям уста…

Земята се разтърсва.

Все още не чувам нищо, но ги усещам, усещам трепета на пръстта, усещам пулсациите във въздуха при трите резки вибрации, три една след друга, виждам как Кметът обръща рязко глава към града, виждам как Дейви и диваците правят същото.

Още бомби.

В далечината, някъде в града, са се взривили трите най-големи бомби, избухвали някога в цялата история на този свят.