Патрик Нес
Въпросът и Възражението (17)

16
Ти си, който си

Виола

— Чувам шум отвън — казва госпожа Фокс, когато й наливам вода за през нощта.

— Щеше да е странно, ако не чувахте Шум, госпожо Фокс.

— Беше точно под прозореца…

— Войниците са се събрали да пушат.

— Не. Сигурна съм, че беше…

— Много съм заета, госпожо Фокс, моля ви.

Сменям калъфката на възглавницата й и изпразвам подлогата. Старицата мълчи, докато не се запътвам към вратата.

— Нещата много са се променили — казва.

— Права сте.

— Хейвън беше по-хубав град — продължава тя. — Не беше идеален. Но беше по-хубав от сега.

После просто обръща очи и се втренчва навън през прозореца.

Капнала съм от умора, но сядам на ръба на леглото и вадя бележката от джоба си. Препрочитам я за стотен, за хиляден път.

Моето момиче.

Време е да направиш избор.

Можем ли да разчитаме на теб?

Възражението.

Без име, не е подписала дори собственото си име.

Получих бележката преди почти три седмици. През тези три седмици не се случи нищо, може би те окончателно са решили, че не могат да разчитат на мен. Не получих друга бележка, не ми дадоха никакъв знак, стоя си затворена в дома на изцелението с Корин — грешка, с госпожа Уайът — и с пациентките. Те са както жени, които са се разболели от нормални неща, така и такива, които са освободени след «интервюта», проведени от хората на Кмета, разпити, на които е трябвало да отговорят на въпроси за Възражението, жени с порязвания и синини, жени със счупени ребра, със счупени пръсти, счупени ръце. Жени с изгаряния.

И те са късметлийките, щото някои остават в затвора.

И всеки трети или четвърти ден все БУМ!, БУМ!, БУМ!

И все повече арести, и все повече пациентки.

И ни вест, ни кост от госпожа Койл.

И ни дума от Кмета.

Нито дума за това защо мен никой не ме търси, никой не ме закача. Човек би помислил, че трябва да съм сред първите арестувани, че трябва да ме разпитват отново и отново, че трябва отдавна да гния в някоя килия.

— Нищо не се случва — шепна си. — Нищичко.

И ни вест от Тод.

Затварям очи. Твърде изморена съм, за да мисля за каквото и да било. Всеки ден обмислям как мога да стигна до радиокулата, но сега войниците са буквално на всяка крачка, твърде много са, за да хвана принципа на смените им, стават все повече след всяка следваща бомба.

— Трябва да сторя нещо — казвам високо. — Трябва да сторя нещо или ще откача — засмивам се. — Ще откача и ще почна да си говоря самичка.

Смея се още малко, думите ми се виждам по-смешни, отколкото всъщност са.

А после някой почуква на прозореца ми.

Сядам рязко, а сърцето ми забива бясно.

— Госпожо Койл? — произнасям.

Сега ли? Сега ли трябва да реша?

Сега ли трябва да направя избор?

Могат ли да разчитат на мен?

(но този Шум, който чувам…?)

Заставам на колене върху леглото и дърпам пердето само колкото да надникна навън, очаквам да видя смръщеното й лице, пръстите, които потъркват челото…

Но отвън не стои тя.

Изобщо не е тя.

— Тод!

И аз отварям прозореца, и той се навежда напред, и Шумът му казва името ми, и аз обвивам ръце около него, и го издърпвам при мен в стаята, буквално го повдигам от земята, и го издърпвам през прозореца, и той също се покатерва, за да ми помогне, и двамата падаме в леглото ми, аз съм по гръб, а той ляга върху мен, и лицето ми е до неговото, и си спомням как пак лежахме така и в деня, когато скочихме под водопада, а Аарон ни преследваше, и аз го гледам право в очите.

И знам, че сме в безопасност.

— Тод.

На светло в стаята виждам, че очите му са насинени, по носа му има кръв, и казвам:

— Какво е станало? Ранен ли си? Аз мога…

Но той само казва:

— Ето те.

Не знам колко време минава, двамата просто лежим заедно, аз чувствам присъствието му, а той чувства моето присъствие, всеки съзнава, че другият е наистина тук, че е наистина жив, аз се усещам в пълна безопасност с него, чувствам тежестта на тялото му върху ми, грапавите му пръсти, които галят лицето ми, чувствам топлината му, миризмата му, праха по дрехите му, не си говорим, но Шумът му буквално ври, в него се вие вихрушка от сложни неща, спомени за това как ме е видял простреляна от Дейви Прентис, как е помислил, че умирам, колко мека и топла ме чувства под пръстите си, но най-напред, о да, най-напред, преди всичко друго, Шумът му казва Виола, Виола, Виола.

Това е Тод.

Мътните да го вземат, това е Тод.

И всичко е наред.

И тогава чувам стъпки в коридора.

Стъпки, които спират точно пред вратата на стаята ми.

Двамата обръщаме очи към вратата. Под нея се мярка сянка, краката на онзи, който е застанал от външната страна.

Чакам да чуя почукването.

Чакам да чуя заповедта да изхвърля Тод веднага.

Чакам скандала, който се каня да вдигна.

Но тогава стъпките се обръщат, отдалечават се и заглъхват.

— Кой беше това? — пита Тод.

— Госпожа Уайът отвръщам и сама чувам изненадата в гласа си.

— А после започнаха бомбите — довършвам. — Той ме повика при себе си само два пъти, да ме разпитва дали знам нещо, но аз не знаех, наистина не знаех нищо и това беше. Повече не ме е търсил. Това са ми всичките отношения с него, кълна се.

— С мен също почти не е говорил откак почнаха взривовете — отвръща Тод, но не вдига очи. — Толкова се тревожех, че ти участваш в поставянето им.

Виждам как мостът на Фарбранч се взривява в Шума му. Виждам как аз взривявам моста в спомена му.

— Не — отвръщам и мисля за бележката в джоба си. — Не съм аз.

Тод преглъща, после казва простичко и ясно:

— Да бягаме ли?

— Да — отвръщам, зарязвам Корин толкова бързо, че се изчервявам от срам, но да, трябва да бягаме, трябва да бягаме и да бягаме.

— Къде обаче? — пита той. — Има ли къде да отидем?

Отварям уста да му отговоря…

Но се поколебавам.

— Къде се крие Възражението? — пита той. — Можем ли да отидем при тях?

Забелязвам някакво напрежение в Шума му, някакво неодобрение, някаква неохота.

Бомбите. Тод също не одобрява метода с бомбите.

Виждам образи на мъртви войници и развалините на някаква столова.

Но освен тях, в Шума му има и други неща.

Колебая се.

Замислям се и това трае само миг, кратък и дразнещ като муха, която прогонвам, но все пак се замислям…

Мога ли да му кажа?

— Не знам — отвръщам. — Наистина не знам. Не ми казаха къде отиват, защото не бяха сигурни, че могат да ми имат доверие.

Тод вдига очи към мен.

И за секунда виждам съмнение, изписано и върху неговото лице.

— Ти не ми вярваш — казвам, преди да се усетя.

— Ти също не ми вярваш — отвръща той. — В момента например, се чудиш дали не работя за Кмета. Чудиш се защо толкова се забавих, защо чак сега дойдох да те намеря — после навежда тъжно очи към пода. — Все още мога да те разчитам — казва. — Толкова добре, колкото разчитам сам себе си.

Поглеждам го, взирам се в Шума му.

— Ти пък се чудиш дали не съм част от Възражението. Мислиш си, че бих се присъединила към тях.

Той не вдига очи, но кимва.

— Просто се мъчех да оцелея, да открия начин да стигна до теб, надявах се, че не си ме изоставила, че не си тръгнала с тях.

— Никога — отвръщам. — Никога няма да те изоставя.

Той ме поглежда.

— Аз също никога няма да те изоставя.

— Обещаваш ли?

— Кълна се — казва той и се усмихва плахо.

— И аз обещавам — отвръщам и му се усмихвам в отговор. — Никога няма да те изоставя, Тод Хюит, никога вече.

Усмивката му за миг става по-широка, но после изчезва и аз виждам, как той мобилизира Шума си, защото иска да ми каже нещо, нещо трудно, нещо, от което се срамува, но преди да ми го каже, аз искам той да узнае, искам той да узнае със сигурност.

— Мисля, че базата им е на океана — казвам. — Госпожа Койл ми разказа една история за океана, преди да избяга. Мисля, че с нея се опитваше да ми подскаже накъде се канят да тръгнат.

Тод ме поглежда право в очите.

— Само посмей пак да кажеш, че не ти вярвам, Тод Хюит.

И тогава разбирам грешката си.

— Какво? — пита той като вижда промяната в изражението ми.

— Океанът влезе в Шума ти — казвам и скачам на крака. — Само за това мислиш, океан, океан, отново и отново.

— Не е нарочно — отвръща той, а после очите му се разширяват и аз виждам как вратата на килията му е била оставена отключена, виждам един мъж, затворен с него, който му казва къде се намирам, виждам въпросите, които се надигат…

— Толкова съм глупав — казва Тод и също скача. — Ш… идиот! Трябва да тръгваме. Веднага!

— Тод…

— Колко далеч е океанът?

— На два дни езда…

— Значи четири дни пеш — почва да крачи напред-назад. Шумът му повтаря ОКЕАН, повтаря ли, повтаря, гръмко като звук от взрив. Вижда, че го гледам, вижда, че виждам мислите му. — Не съм дошъл да те накарам да ми кажеш това — произнася. — Не съм, кълна се, но той трябва да е оставил вратата отключена нарочно, така че да мога… — заравя пръсти в косата си от яд. — Ще го скрия. Скрих истината за Аарон, ще успея да скрия и това.

Стомахът ми се свива на топка, когато си спомням какво ми разказа Кметът за Аарон.

— Но сега трябва да бягаме — казва Тод. — Можеш ли да вземеш някаква храна?

— Мога, но малко.

— Побързай.

Скачам, за да изляза от стаята и чувам името си в Шума му. Виола, казва той, а думата е обвита в тревога, тревога, че ни е бил устроен капан, опасение, че аз смятам, че той е бил пратен при мен нарочно, за да измъкне информация, опасение, че аз мисля, че той ме лъже, а единственото, което аз мога да сторя, е да го погледна и да помисля името му.

Тод.

И да се надявам, че той ще разбере.

Нахълтвам в трапезарията и започвам да ровя. Не включвам лампите, мъча се да пазя тишина и грабвам няколко самуна хляб и пакет сушено месо.

— Разбърза се значи, а? — казва Корин.

Седнала е до една от масите в мрака, пред нея дими чаша кафе.

— Приятелят ти се появи и ти просто заминаваш с него — изправя се и тръгва към мен.

— Трябва да тръгна — отвръщам. — Съжалявам, много съжалявам.

— Съжаляваш, така ли? — веждите й се повдигат. — Ами работата ти тук? Ами пациентките, които имат нужда от теб?

— Аз не ставам за лечителка, Корин, не се справям, просто ги мия и ги храня…

— И така ми даваш време аз да се заема със същинското лечение.

— Корин…

Очите й блясват.

— Госпожа Уайът.

Въздъхвам.

— Госпожо Уайът — започвам, а следващите думи просто се появяват в главата ми и в същия миг устата ми ги произнася, — ела с нас!

Тя се стряска, сякаш я заплашвам.

— Моля?

— Не виждаш ли накъде вървят нещата? Жените отиват в затвора, там ги изтезават. Не разбираш ли, че положението изобщо няма да се подобри?

— Не, няма да се подобри, не и докато бомби избухват всеки ден — тя скръства ръце. — Мислиш си, че врагът ти е само един, така ли?

— Корин…

— Лечителката не може да отнема живот — продължава тя. — Лечителката не отнема човешки живот никога. Клетвата ни е да не вредим никому.

— Бомбите винаги се залагат в напълно пусти постройки.

— Които обаче, в крайна сметка, не се оказват пусти — тя поклаща глава, лицето й изведнъж става тъжно, много по-тъжно от когато и да било. — Аз знам коя съм, Виола, дълбоко в душата си го знам. Аз лекувам болните, превързвам ранените. Това съм аз.

— Ако останем, рано или късно ще дойдат и ще ни отведат.

— Ако заминем, пациентките ще умрат — вече дори не говори гневно, което ме плаши още повече.

— А ако теб все пак те арестуват? — отвръщам с предизвикателен тон. — Кой ще ги лекува тогава?

— Надявах се, че ти ще поемеш тази задача.

Дишам дълбоко известно време.

— Не е толкова просто.

— За мен е съвсем просто.

— Корин, ако избягам, мога да се свържа с моите хора на корабите…

— И после? Ти каза, че те имат още пет месеца път до тук. Пет месеца са много време.

Обръщам се към шкафа с храната и продължавам да пъхам припаси в раницата.

— Трябва да опитам — казвам. — Трябва да се боря — извръщам се пак към Корин, раницата вече е пълна. — Такава съм аз — сещам се за Тод, който ме чака и сърцето ми се разтупква бързо-бързо. — Поне такава станах.

Корин ме гледа мълчаливо, а после изрича думите, които госпожа Койл ми каза веднъж:

— Ние самите сме решенията, които вземаме.

Трябва ми цяла секунда да разбера, че това означава «сбогом».

— Защо се забави толкова? — пита Тод, докато гледа тревожно през прозореца.

— Всичко е наред — отвръщам. — Ще ти разправя по-късно.

— Взе ли храна?

Повдигам раницата.

— Предлагам отново да тръгнем по реката — казва той.

— Съгласна съм.

За миг той ме гледа странно и се мъчи да не се засмее.

— Ето ни отново на път.

А аз усещам как през мен преминава заряд и осъзнавам, че в каквато и опасност да се намираме, този заряд е щастието, Тод също го усеща, двамата си стискаме ръцете за кратко, после той стъпва на леглото, прехвърля крак през перваза и скача навън.

Подавам му раницата с храната, измъквам се, обувките ми тупват глухо върху засъхналата кал.

— Тод? — прошепвам.

— Да?

— Някой ми каза, че близо до града имало радиокула — продължавам. — Сигурно е заобиколена от войници, но мисля, че може би трябва да я намерим…

— Голяма метална кула? — прекъсва ме той. — По-висока от дърветата?

Примигвам.

— Сигурно — после очите ми се разтварят широко. — Знаеш ли къде е?

Той кима.

— Всеки ден минавам край нея.

— Сериозно?

— Сериозно — отвръща той и аз виждам кулата в Шума му, виждам пътя…

— Смятам, че вече е време да сложим край на всичко това — казва един глас от мрака.

Глас, който и двамата познаваме.

Кметът прави крачка от тъмнината и застава пред нас, зад гърба му изплуват цяла колона войници.

— Добър вечер и на двама ви — казва той.

После аз чувам как от съзнанието му излита къс бляскав, светкавичен Шум.

И Тод рухва на земята.