Патрик Нес
Въпросът и Възражението (14)

13
Трески

Тод

— Бензин, сър, вземат бензин и напояват с него глинен прах, прахът става на паста…

— Знам как се приготвя пластичен експлозив, ефрейтор Паркър — казва Кметът, докато оглежда пораженията от седлото. — Онова, което не знам, е как е възможно група невъоръжени жени да успеят да поставят експлозива под носа на цял гарнизон войници, които патрулират под ваше командване.

Виждаме как ефрейтор Паркър преглъща, действително виждаме с очите си как се премества адамовата ябълка на гърлото му. Той не е от стария Прентистаун, трябва да се е включил в армията междувременно. Присъединяваш се към властта, така каза Айвън. Но какво става, когато властта поиска от тебе отговори, които не знаеш?

— Може да не са били само жени, сър — дописка Паркър. — Хората говорят за нещо на име…

— Гледай тука, кретенче — казва ми Дейви. Кара Смъртоносен/Жълъдче да прескочи едно паднало дърво, до което сме спрели, за да огледаме взривения магазин.

Цъквам с език на Ангарад и тръсвам юздите със здравата си ръка. Тя леко гази сред парчета дърво, мазилка, стъкло и разпръснати хранителни стоки; магазинът изглежда така, сякаш дълго се е мъчил да кихне, докато най-сетне е успял. Стигаме до Дейви, който ми сочи куп светли пресни трески, забити дълбоко в дънера на друго дърво наблизо.

— Взривът е бил толкова силен, че ги е забил право тук — казва. — Кучки.

— Било е късно през нощта — казвам и нагласям болната ръка в превръзката, метната през врата ми. — Не са наранили никого.

— Кучки — повтаря Дейви и клати глава.

— Предайте всички количества лек, които в момента са у вас и хората ви, ефрейтор — чуваме гласа на Кмета, той говори толкова високо, че всички от частта на Паркър да си разберат наказанието. — Всички количества. Личното пространство е за онези, които го заслужават.

Кметът не обръща внимание на «Тъй вярно, сър», промърморено от ефрейтор Паркър и се обръща, за да размени тихо няколко думи с господин О'Хеър и господин Морган, които го изслушват и препускат в противоположни посоки. Кметът идва до нас, мълчи, челото му е намръщено. Морпет гледа нашите коне свирепо. Предай се, казва Шумът му. Предай се. Предай се. Смъртоносен и Ангарад свеждат глави и отстъпват. Всички коне са си малко луди.

— Искаш ли да отида и да ги заловя, татко? — пита Дейви. — Да заловя кучките?

— Мери си приказките — казва Кметът. — Вие и двамата си имате достатъчно работа за вършене.

Дейви ми хвърля кос поглед и протяга левия си крак. От коляното надолу е гипсиран.

— Татко — казва, — ако още не си забелязал, аз едва ходя, а на кретенчето му е счупена ръката и…

Не довършва изречението, когато от Кмета връхлита бляскащият звук, по-бърз от мисълта, куршум от Шум. Дейви се свива на седлото. Неволно дърпа юздите така, че Смъртоносен се изправя на задните си крака и едва не го хвърля на земята. Дейви се окопитва, диша тежко, погледът му е мътен.

Какво е това, да го вземат мътните?

— Дали днешният ден предполага почивка, а, как мислиш? — казва Кметът и посочва останките от магазина, пръснати край нас, основите на сградата, в която е бил, още димят.

Взрив.

(крия я в Шума си, мъча се да потуля мисълта…)

(но тя е там, макар и скрита, бълбука под повърхността…)

(мисълта за един мост, който беше взривен…)

Вдигам очи и виждам, че Кметът ме гледа толкова напрегнато, че избърборвам, преди да се усетя:

— Не е била тя — казвам. — Сигурен съм, че не е била тя.

Той продължава да ме гледа.

— Никога не съм и помислял подобно нещо, Тод.

Вчера бързо се оправихме с ръката ми, той ме завлече в лазарета от другата страна на площада, където мъже в бели престилки наместиха лакътя и ми сложиха две инжекции с лекарство за заздравяване на костта, които боляха повече от самото счупване, а когато приключихме, той ми обеща, че утре ще видя Виола (днес, днес!) и аз вече имам милион въпроси за това как така той я прегръщаше, защо я наричаше приятелски на малкото й име, от къде на къде тя работи като докторка или нещо подобно, на какво погребение отиваше и…

(и как сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, когато я видях…)

(и как болката в него се върна, когато ни разделиха…)

А тя си отиде, тръгна към някакъв неин си живот, който вече живее там някъде, живот без мен и аз си останах пак сам, сам със счупената ръка, върнах се в катедралата, болкоуспокояващите ме приспиваха, едва имах сили да се добера до дюшека и потънах.

Не съм се събудил, когато кметът Леджър се е върнал с ежедневните си сиви и шумни оплаквания от поредния ден като чистач. Не съм се събудил, когато са ни донесли вечерята и кметът Леджър е изял и моята порция. Не съм се събудил, когато са ни заключили за през нощта с познатото щрак-щрак.

Но определено се събудих, когато БУМ! разтърси целия град.

А дори и когато седнах на дюшека в мрака, когато почувствах гнусна от болкоуспокояващите в стомаха ми, дори още преди да разбера какво точно означава това БУМ!, или откъде идва, аз вече знаех, че животът се е променил отново, че светът за пореден път е станал внезапно съвсем непознат.

Естествено, при пукването на зората излязохме заедно с Кмета и хората му и, ранен или не, и аз се запътих към мястото на взрива. Гледах го как язди Морпет. Утринното слънце грееше в гърба му, хвърляйки сянката му напред.

— Ще я видя ли тази вечер? — попитах.

Последва дълго мълчание, той просто се взираше пред себе си.

— Господин Президент — обади се ефрейтор Паркър, когато хората му преместиха една широка дъска, захвърлена от експлозията до дънера на едно дърво.

На кората на дървото под нея беше написано нещо.

Дори и без да мога да…

Е, дори и без да се справям кой знае колко добре е четенето, разбрах написаното.

Една-единствена буква, изписана върху дървото със синя боя.

В, пишеше там. Просто буквата В.

— Не мога да повярвам, че ни накара да се върнем в ш… манастир само ден, след като ни нападнаха — мърмори Дейви, докато пътуваме към обичайното си работно място.

Честно казано и аз не мога да повярвам. Дейви едва ходи, а дори и с помощта на лекарствата, аз няма да мога да си служа със счупената ръка още поне няколко дни. Вече мога да сгъвам лакътя, но съм сто процента сигурен, че не мога да преборя никой дивак.

— Каза ли му, че ти спасих живота? — пита Дейви, лицето му е едновременно гневно и плахо.

— Ти не му ли каза сам? — отвръщам.

Дейви стисва устни, а от това жалките му мустаци стават съвсем незабележими.

— Той не ми вярва, когато му кажа нещо подобно.

Въздъхвам.

— Казах му, разбира се. Но той бездруго го видя в Шума ми.

Яздим мълчаливо още известно време, преди Дейви да попита:

— А той какво каза?

Поколебавам се.

— Каза: Браво на него.

— Само това ли?

— Каза също, че и аз съм се справил добре.

Дейви прехапва устната си.

— Само толкова?

— Само толкова.

— Ясно — не обелва и дума повече, само смушква Смъртоносен да крачи по-бързо.

През нощта е била взривена една-едничка сграда, но сутринта, когато яздим през града, той изглежда напълно променен. Патрулиращите войници са станали повече, маршируват по улиците бързо-бързо, почти тичат. Има войници и по покривите, държат пушки, наблюдават, наблюдават, наблюдават.

Цивилните мъже се стараят да стигнат светкавично до мястото, към което са се запътили, държат се встрани до сградите, не вдигат поглед.

Не виждаме жени тази сутрин. Нито една.

(не виждам и нея)

(защо тя беше в прегръдката му?)

(лъжеше ли го?)

(той вярва ли й?)

(дали тя има нещо общо с експлозията?)

— Кой дали има нещо общо с експлозията? — пита Дейви.

— Млъквай.

— Накарай ме, де — отвръща той автоматично. Но няма никакво намерение да се караме.

Подминаваме група войници, които ескортират мъж, очевидно претърпял сериозен побой, китките му са вързани на гърба. Притискам болната ръка по-силно към гърдите си и препускам нататък. Слънцето вече е високо в небето, когато заобикаляме хълма с металната кула, правим последния завой и излизаме пред манастира.

Няма как, трябва да попитам.

— Какво стана вчера, след като си тръгнах? — казвам.

— Бихме ги — отвръща Дейви, леко сумти, защото кракът вече много го боли от ездата, виждам болката в Шума му.

— Бихме ги здраво.

Нещо прелита леко пред очите ми и каца на гривата на Ангарад. Бръсвам го настрани, но второ каца на ръкава ми. Вдигам очи.

— Какво е това…? — казва Дейви.

Сняг.

Виждал съм сняг само веднъж през целия си живот, беше отдавна, когато бях съвсем малък и изобщо не подозирах, че след това скоро няма да видя снежинките отново.

Сега те валят между дърветата и падат на пътя, полепват по дрехите и по косата ми. Падат тихо и по някакъв странен начин карат всичко наоколо също да се успокои, да утихне, мълчат и падат, но сякаш се опитват да ми кажат някаква тайна, някаква ужасна, ужасна тайна.

Но как е възможно, слънцето грее в небето.

И това не е сняг.

— Пепел — изплюва Дейви, когато една снежинка каца на устната му. — Горят телата.

Горят телата. Войниците си стоят горе на зида с насочени пушки, накарали са оцелелите диваци да струпат на камара телата на убитите. Кладата е огромна, по-висока от най-високия дивак, на нея се хвърлят още и още тела, живите диваци носят мъртвите, мълчат, крачат с наведени глави.

Гледам как едно тяло изхвърча и пада на купа. Не се задържа там и се свлича надолу по другите тела, претъркулва се през пламъците, докато пада в калта долу и остава неподвижно, по гръб, на гърдите му има дупки от куршуми, кръвта е засъхнала около тях.

(един дивак с мъртви очи, легнал по гръб насред лагер в гората…)

(един дивак със забит в гърдите нож…)

Започвам да дишам тежко и отвръщам поглед.

Освен краткото цъкане, никой от живите диваци няма Шум. Няма звуци на оплакване, няма гняв, няма нищо, никакви чувства към касапницата, която трябва да разчистят.

Сякаш някой им е отрязал езиците.

Айвън ни чака, пушката е полегнала на сгъвката на лакътя му. Той също е мълчалив тази сутрин и лицето му е мрачно.

— Трябва да продължите с маркирането — казва и подритва към нас торбата с гривните и клещите. — Сега поне работата намаля.

— Колко изтрепахме? — пита Дейви с усмивка.

Айвън свива рамене раздразнено.

— Триста, триста и петдесет, не знам.

Усещам как ми се повдига, но усмивката на Дейви става още по-широка.

— Страхотно!

— Трябва да ти дам това — казва Айвън и ми подава пушката, която носи.

— Оръжие ли му даваш? — Шумът на Дейви скача.

— Заповед на Президента — сопва се Айвън. Протяга пушката към мен. — Ще я предаваш на нощната смяна, когато си тръгваш вечер. За твоя защита, докато си в пределите на манастира денем — гледа ме смръщено. — Президентът каза още да ти предам, че е сигурен, че ще постъпиш почтено.

Аз просто се взирам в пушката.

— Не мога да повярвам, мътните го взели — казва под нос Дейви и клати глава.

Умея да стрелям. Бен и Килиън ме научиха навреме, за да не се прострелям сам, научиха ме и как да ловувам с пушката, без да се нараня, научиха ме да я използвам само в най-краен случай.

Почтено.

Вдигам очи. Повечето от диваците пак са се дръпнали възможно най-далече от портите. Останалите влачат мъртвите и разкъсани тела към огъня, който гори насред терена.

Но онези, които ме виждат, не откъсват поглед от мен.

Гледат ме как гледам пушката.

Мислят си нещо, но аз не чувам какво.

Кой може да каже какво планират?

Поемам пушката.

Тя не означава нищо. Няма да я използвам. Просто я поемам в ръка.

Айвън ми обръща гръб и тръгва към портата и точно тогава го забелязвам.

Ниско жужене едва се чува, но все пак се чува. И се засилва.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова ядосан.

Кметът е лишил и него от лека.

Останалата част от сутринта прекарваме в ринене на храна, пълнене на коритата с вода и сипване на вар в ямата с мръсотии, аз съм с една ръка, Дейви е с един крак, това ни бави, но всъщност тия задачи ни отнемат неестествено много време дори и при дадените условия, защото, колкото и да се дуе, Дейви изобщо не иска да се връща към работата с маркирането. И двамата сме въоръжени, вярно, но да докоснеш с ръка врага, който би те убил за миг, е нещо, което си иска съответната психологическа подготовка.

Сутринта преваля в ранен следобед. За първи път, вместо да изяде обяда и на двама ни, Дейви ми подхвърля единия сандвич и ме улучва с него право в гърдите.

Ядем заедно и наблюдаваме диваците, които ни наблюдават в отговор, гледаме как кладата гори, гледаме останалите 1150 диваци, оцелели след битката вчера, когато всичко се обърка толкова ужасно, ужасно, ужасно. Струпани са далеч от нас, притиснати до зида, на възможно най-голямо разстояние и от нас двамата, и от горящата клада.

— Телата им трябва да се потапят в блато — казвам, докато държа сандвича с една ръка. — Така се прави с телата на диваците. Потапяш ги във водата и…

— И огънят върши работа — прекъсва ме Дейви, облегнат на торбата с гривните.

— Да, но…

— Никакво «но», кретенче — смръщва се той. — А и какво толкова ги жалиш? Всичката ти пуста доброта не им попречи да се опитат да ти откъснат ръката, нали?

Прав е, затова премълчавам, продължавам да ги наблюдавам, чувствам пушката, метната на гърба ми.

Мога да я взема в ръце. Мога да застрелям Дейви. Мога да избягам оттук.

— Ще си мъртъв, преди да стигнеш портата — промърморва Дейви, втренчен в сандвича си. — Милото ти момиче ще умре веднага след това.

Пак не промълвявам и дума, просто си дояждам яденето. Храната за диваците е нарината, коритата са пълни, варта е посипана. Не е останало нищо друго за правене, освен онова, което се налага да правим от сега нататък.

Дейви сяда.

— Докъде бяхме стигнали? — пита и бърка в торбата от зебло.

— 0038 — казвам, без да свалям очи от диваците.

Дейви преглежда гривните и вижда, че съм прав.

— Как го помниш? — пита.

— Помня.

Те вече също ни гледат, гледат ни всичките, очите им са обърнати към нас. Лицата им са пусти, насинени, безизразни. Знаят какво правим. Знаят какво ги чака. Знаят какво има в торбата. Знаят, че не могат да ни попречат по никакъв начин, освен като умрат, докато ни се противопоставят.

Защото на гърба ми виси пушката и аз мога да ги убия.

(кое е почтено?)

— Дейви… — почвам, но не довършвам, защото…

БУМ!

… в далечината, дори не прилича на звук, повече напомня гръб от небето, гръм от буря, която скоро ще връхлети и ще разруши дома ни.

Обръщаме глави, сякаш можем да видим каквото и да било през зида, сякаш пушекът вече се издига над дърветата край портата.

Нищо не можем да видим, а и никакъв пушек не се издига.

— Кучки — прошепва Дейви.

А аз мисля…

(дали е тя?)

(дали е тя?)

(какво прави?)